Определение № 474 от 08.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 677/2012 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Г. Н. Е. и С. Г. Д. срещу въззивното решение на Варненския окръжен съд, постановено на 20.03.2012г. по гр.д.№1765/2010г.,с което потвърдено решение №978/23.03.2010г. по гр.д.№9368/2007г. на В.,VІІІ с-в в частта,с която е отхвърлен предявеният от А. Г. Е. /починала в хода на въззивното производство и заместена от своите наследници по закон С. Г. Д. и Г. Н. Е./ срещу Е. Т. Г.,Д. Д. Г.,Т. Е. Г. и К. А. К. иск за предаване владението върху недвижим имот,находящ се в [населено място], [улица],представляващ 40% ид.части от дворното място,цялото от 411кв.м.,съставляващо УПИ * в кв.2 по плана на гр.в. по заповед от 1986г./а последната действаща заповед за изменение на ЗРП на ЦГЧ от 1990г.-УПИ * в кв.12/,заедно с втори етаж от построената в дворното място сграда на площ от 84.80кв.м. на основание чл.108 ЗС; решение №2354/28.06.2010г. по гр.д.№9368/2007г. на В.,VІІІ състав,с което е отхвърлена молбата на А. Г. Е. за допълване на решение №978/23.03.2010г. чрез произнасяне по евентуалния иск за приемане за установено по отношение на всички ответници,че същата е собственик на 20% ид.части от дворното място, която собственост е възстановена по силата на чл.1,ал.1 ЗВСОНИ; допълнително решение №2671/16.06.2011г. по гр.д.№9368/2007г. на В., VІІІ с-в,с което е отхвърлен предявеният от А. Г. Е. иск за признаване за установено по отношение на [община] и държавата, че ищцата е собственик на 20% ид.части от дворното място, обслужващо ІІ етаж от построената в дворното място сграда с площ от 84.80кв.м.; определение №7101/10.05.2010г. по гр.д.№9368/2007г. на В.,VІІІ с-в,с което е оставена без уважение молбата на А. Г. Е. за изменение на основното решение в частта за разноските, присъдени в полза на държавата. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението към подадената касационна жалба се поддържа,че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по въпросите необходимо ли е комисията по чл.11 ЗОЕГПНС непременно да се произнесе с решение за отчуждаване,което да съдържа кратки мотиви за това и диспозитив и определяне на полагащото се обезщетение съгласно §47 ППЗОЕГПНС и Инструкция от 1948г. по прилагането на ЗОЕГПНС,за да е налице валидно извършено отчуждаване на декларираните и подлежащи на възстановяване недвижими имоти или за целта е достатъчно само да се състави протокол от заседанието на тази комисия; може ли пропускът на комисията да се коригира с ПМС по чл.11,ал.4 ЗОЕГПНС; приетият със ЗОСОИ през 1997г. чл.2,ал.2 ЗВСОНИ дали дерогира нормите на чл.77 ЗС и чл.99 ЗС,уреждащи начина на придобиване,респ. изгубване на собствеността; по какво се различават двете хипотези на чл.2,ал.2 ЗВСОНИ; какъв смисъл е вложил законодателят в израза “собствеността върху земята се възстановява реално”в разпоредбата на чл.2,ал.6 ЗОСОИ; какво правно значение е придал законодателят на фактическото завземане на имота от държавата; допустимо ли е въобще да се говори за “възстановяване на собствеността върху недвижим имот”, след като тя юридически не е прехвърлена в патримониума на държавата; ако се допусне,че по реда на чл.2,ал.2 ЗВСОНИ се възстановява пълноценно собствеността в случаите,когато имотът е бил отнет без законово основание,то в кой точно момент е станало нейното прехвърляне от физическото лице на държавата и обратното-от държавата на физическото лице; как биха изглеждали поставените тук въпроси, ако те бяха зададени преди допълнението от 1997г. в чл.2,ал.2 ЗВСОНИ; може ли да се твърди,че ЗОСОИ,респ. чл.2,ал.2 ЗВСОНИ има рестриктивно действие по отношение на собствениците-физически лица и че от влизането на закона в сила на 22.11.1997г. отнетата без законово основание собственост се прехвърля юридически в патримониума на държавата; в хипотезата на липса на валидно извършено отчуждаване през 1954г. и същевременно за възстановяване на собствеността през 1997г. по реда на чл.2,ал.2 ЗВСОНИ,представлява ли пречка за това фактът,че имотът е продаден на частни физически лица и че към 1997г. не се намира в патримониума на държавата,общината или на техни еднолични дружества и това ограничение прилага ли се във всички случаи на безвъзмездно отчуждаване или отнемане без правно основание или касае само подлежащите на възстановяване имоти,които са отчуждени по посочените в чл.2,ал.1 ЗВСОНИ закони; при наличие на данни за определяне на размера на полагащото се при отчуждаването обезщетение,трябва ли бившият собственик или неговите наследници да доказват отрицателния факт,че те е било получено такова обезщетение или тежестта на доказване пада върху ответната страна; прилагат ли се указанията на ТР №1/17.05.1995г. на ОСГК на ВКС,ако в имота не е било извършено ново строителство и намира ли в такива случаи приложение чл.63 ЗС; не представлява ли нищожна сделка продажбата,извършена по реда на НДЖДЖФ,ако имотът не е бил отчужден не по установения ред,т.е. не е станал държавна собственост; допустимо ли е при служебното определяне размера на присъденото в полза на държавата юрисконсултско възнаграждение да се изхожда от размера на данъчната оценка на целия имот /жилищна сграда ведно с обслужващата част от терена/, макар искът срещу държавата да касае само обслужващия терен. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК държавата чрез процесуалния си представител министъра на регионалното развитие и благоустройството изразява становище,че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В писмен отговор в срока по чл.287,ал.1 ГПК ответниците по касационна жалба Е. Т. Г.,Т. Е. Г. и Д. Д. Г. изразяват становище,че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по изложените в отговора съображения. Претендират заплащане на направените по делото разноски. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК. Предпоставките за допускане на касационното обжалване са налице по един от поставените от касаторите въпроси,като съображенията за това са следните: В обжалваното решение е прието,че А. Г. Е. се легитимира като наследник на Г. С.,който е придобил с н.а.№*/1919г. недвижим имот-две къщи,находящи се в един и същи двор с обща площ от 408.90кв.м. в [населено място],едната от които на [улица]/стара “Ш.” с площ от 105.20кв.м.,а другата-на изток от първата и застроена върху 106.75кв.м.,който имот е идентичен с процесния /по отношение на една от сградите и дворното място/ и съществува реално към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ по ЗОЕГПНС и към настоящия момент. За неоснователни са приети доводите на ищцата,че имотът е бил отнет без законово основание или отчужден не по установения законов ред от държавата. Прието е,че в мотивите на решение на Варненския районен съд от 22.08.1994г. по гр.д.№1040/93г.,с което е отхвърлен предявеният от А. Г. Е. срещу Ц. М. Т.,Е. Т. Г.,П. Т. Г., [община] и държавата по реда на чл.7 ЗВСОНИ за процесния имот е прието за безспорно между страните,че с отчуждително решение по реда на ЗОЕГПНС в патримониума на държавата е преминало правото на собственост върху имота. Извод за извършено отчуждаване е формиран от въззивния съд и въз основа на анализ на събраните по настоящето дело доказателства-решение за отнемане на имота /ПМС №336/1954г.,с което е одобрен списък на отнетите имоти/; издадено по искане на А. Г. удостоверение №455/1954г.,от чието съдържание е видно,че изцяло е бил отчужден имотът й на [улица]. Посочено е,че това удостоверение се ползва с материална доказателствена сила предвид естеството му на официален свидетелствуващ документ. Прието е също,че правото на собственост не може да бъде възстановено и с оглед на остоятелството,че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ имотът не се намира в патримониума на държавата, общината или техни търговски дружества-въз основа на договор за продажба от 1958г- имотът е преминал в патримониума на физическо лице /Ц. Т./ и за да бъде преодоляно действието на този договор е било необходимо успешното провеждане на иск по чл.7 ЗВСОНИ. Така предявеният иск обаче е бил отхвърлен,решението се ползва със сила на присъдено нещо и е недопустимо въпросът да бъде пререшаван. По отношение на дворното място е прието,че доводът че правото на собственост върху дворното място по реда на НПЖДЖФ не може да се продава навежда на хипотеза на чл.7 ЗВСОНИ,в който случай обаче правото за предявяване на иск е преклудирано с изтичането на предвидения в закона срок. Освен това е прието,че имотът е с първоначална площ 396кв.м. по н.а.,а по скица 411кв.м.,като останалата незастроена част е с площ 195.95кв.м.,отчуждени са две къщи с по два жилищни етажа и незастроена площ от 205.45кв.м,.а от съдържанието на А. №7925/05.03.1965г. е видно,че по силата на териториално-устройствения закон към онзи момент /чл.67 ППИНМ и протокол №5/24.02.1959г./ е отчуждена незастроена част от дворното място на [улица] полза на Г. за площад с площ 135кв.м. За тази част е прието,че реституирането би могло да се търси на друго основание-ЗВСОНИ по З.,ЗПИНМ и др. Изложени са съображения,че към момента на влизане в сила на ЗВСОНИ по ЗОЕГПНС е възникнала хоризонтална и вертикална етажна собственост /собственици на различните етажи на двете къщи и дворното място са различни лица/ и предназначението на дворното място е обслужващо сградите,за да се осигурява достъп до тях,т.е. същото няма самостоятелен характер,придобивайки статут на обща част. Прието е също така,че реституция на дворното място,върху което има построена сграда, може да настъпи само ако съответният недвижим имот може да бъде обособен като самостоятелен обект ,респ. имот в регулация,ако тази част е достатъчна съобразно нормите на З. и ЗУТ за образуване на самостоятелни УПИ /ТР №1/17.05.1995г. по гр.д.№3/1994г. на ОСГК на ВКС/,а в случая претендираната идеална част от парцела не е достатъчна за обособяването на самостоятелен обект. Според настоящия състав поставените въпроси за съдържанието на решението на комисията по чл.11 ЗОЕГПНС,неговото правно действие, значение и последици,както и дали е възможно пропускът на комисията да се коригира с ПМС по чл.11,ал.4 ЗОЕГПНС не касаят съществото на спора по настоящето дело, доколкото в случая не е установено и не е поддържано,че такова решение не е било постановено. Въпросът,поставен на разглеждане по делото,чийто отговор е обосновал и извода за надлежно извършено отчуждаване е за начина на установяване факта на отчуждаването при невъзможност оригинала на решението на комисията по чл.11 ЗОЕГПНС да бъде открит. А доколкото отговорът на поставения от касаторите въпрос няма определящо значение за крайния изход на спора,следва да се приеме,че не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Поставените въпроси за естеството на процеса по възстановяване на собствеността по реда на чл.2,ал.2 ЗВСОНИ,предпоставките,при които настъпват реституционните последици,смисъла на използваните от законодателя понятия според настоящия състав предполагат извършване на цялостен анализ на тази разпоредба с оглед систематическото й място като част от нормативната уредба за възстановяване на собствеността и съпоставяне с общите правила за придобиване и изгубване на право на собственост,който анализ не касае конкретните въпроси,поставени на разглеждане по настоящето дело. Подобен анализ не би могъл да има сам по себе си значение за крайния изход от който и да било правен спор, освен в хипотеза на конкуренция на основания за възстановяване право на собственост,каквато обаче в настоящия случай не се поддържа да е налице. Напротив касаторите поддържат,че имотът следва да бъде възстановен реално по причина осъществяването на конкретното основание,въведено през 1997г. с изменението на чл.2 ЗВСОНИ и само конкретни въпроси, свързани с наличието на предпоставките за възстановяване на собствеността на конкретно наведеното основание и с оглед особеностите на случая от гледна точка на предмета на доказване и използваните доказателствени средства биха могли да обосноват наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Поставянето на въпроси пред ВКС по реда на чл.280 и сл. ГПК не е самоцелно,а винаги следва да бъде свързано със становището,което въззивният съд е изразил по приложението на конкретна правна норма. Не може да бъде споделена тезата на касаторите,че въпросът дали бившият собственик,респ. неговите наследници следва да доказват факта, че не са получили определеното им обезщетение би могъл да обоснове наличие на основание за допускане на касационно обжалване. При наличието на разпоредбата на чл.4,ал.1 и 2 ЗВСОНИ въпросът за начина на обезщетяване при липса на данни за получено парично или имотно обезщетение е ирелевантен,доколкото обезщетяването с облигации,респ. чрез извършено прихващане по Указа за прихващане на задълженията на бившите собственици на отчуждени от държавата имущества не се счита за пречка за възстановяване на собствеността. В настоящия случай въпросът за обезщетяването не е обсъждан от въззивния съд именно поради тази причина. Налице е основание за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос за наличието на предпоставки за възстановяване на собствеността върху терена в хипотеза,при която в имота след отчуждаването ново строителство не е било извършено и правото на собственост върху една от отчуждените сгради е възстановено с оглед необходимостта да бъде дадено тълкуване по смисъла на чл.280,ал.1,т.3 ГПК на разпоредбите на чл.2,ал.2 ЗВСОНИ и за извършване на преценка дали подобни случаи следва да бъдат разрешавани с оглед указанията, дадени в ТР №1/17.05.1995г. по гр.д.№3/1994г. на ОСГК на ВС и ТР №6/10.05.2006г. по тълк.д.№6/2005г. на ОСГК на ВКС. Водим от гореизложеното,Върховният касационен съд,състав на Второ гражданско отделение