Определение № 214 от 19.05.2021 г. на ВКС по гр. д. № 814/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. П. Д. и С. П. П. от [населено място] срещу въззивно решение № 260686 от 20.11.2020г., постановено по в.гр.д.№ 1455/2020г. на Варненския окръжен съд, с оплаквания за неправилност поради нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.281, т.3 ГПК. Конкретни оплаквания са направени единствено във връзка с направеното от касаторите във връзка с предявения срещу тях насрещен иск възражение за изтекла придобивна давност. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 1383 от 13.03.2020г. по гр.д. № 17092/2018г. на Варненския районен съд, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от касаторите против К. Д. С. иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК за признаване за установено, че са собственици на реална част от поземлен имот с идентификатор *** по КККР на, с.о. „С. Н.”, с площ от 15 кв.м, при посочени в решението граници, заключена между точки 1, 2 и 3 от скицата на вещото лице по изготвената съдебно-техническа експертиза и е уважен предявеният от К. Д. С. срещу тях насрещен иск по чл.108 ЗС за ревандикация на посочената част от имота. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с констативен нот.акт № 24/1964г. и по силата на наследствено правоприемство ищците по първоначалния иск се легитимират като собственици на овощна градина с площ от 1089 кв.м във Варненските лозя, м. „С. Н.”. По действащия ПУП-ПРЗ от 2010г. имотът съставлява УПИ *, кв.* по плана на[жк], [населено място], идентичен с ПИ *** по КККР с площ 970 кв.м. Ответницата по този иск се легитимира като собственик на съседен УПИ *, кв.43, идентичен с ПИ *** по КККР, с площ 430 кв.м, с договор за покупко-продажба, обективиран в нот.акт № 172/2004г., и съдебна спогодба от 05.10.2017г. по гр.д.№ 16609/2011г. на РС-Варна. Имотите на страните са отразени за първи път в кад.план от 1977г., като спорните 15 кв.м. са заснети като част от имота на ответницата, в която част след закупуването на имота същата е изградила водомерна шахта. При попълването на плана през 2004г. и обособяването на два нови имота от стар имот с пл.№ *. спорната граница е останала непроменена, а при урегулирането на имотите регулационните им граници съвпадат с имотните /кадастралните/ граници. Единствено по ПНИ от 2007г. границата е с променено местоположение, като навлиза в имота на ответницата. Намиращата се понастоящем в имота ограда от непрозрачна мрежа в зелен цвят на метални колове е изградена от ищците през м. октомври 2010г., като същата заобикаля водомерната шахта. При тези фактически данни въззивният съд е приел, че спорната площ е част от имота на ответницата, поради което ищците не се легитимират като нейни собственици по силата на наследствено правопримство, респ. че първоначалният установителен иск за собственост е неоснователен, а насрещният ревандикационен иск е основателен. Направеното от ответниците по насрещния иск възражение, че са придобили спорната част от имота на ищцата по давност е прието за неоснователно по съображения, че до м.октомври 2010г. те, респ. тяхната наследодателка не са упражнявали фактическа власт върху нея. В допълнение е посочено, че след влизане на сила на ПУП-ПРЗ на 04.09.2010г., респ. урегулирането на имотите, давност по отношение на процесната реална част не е могла да тече. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторите сочат, че въззивният съд се е поизнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси: 1. Възможно ли е в хипотезата на чл.200 ЗУТ да се придобие по давност реална част от УПИ, без за тази реална част да са налице изискванията на чл.19 ЗУТ, както и следва ли реалната част да се присъединява към съседен имот по реда на чл.19 ЗУТ, за да се приеме, че не е необходимо да бъдат спазени изискванията на чл.200, ал.1 ЗУТ или е достатъчно фактическото ѝ присъединяване по силата на упражнено давностно владение; 2. Възможно ли е придобиване по давност на реална част от неурегулиран имот и 3. Относно задължението на съда по чл.235, ал.2 ГПК като инстанция по същество да обсъди всички допустими и относими доказателства в тяхната съвкупност, като основе решението си на установените от него факти и на закона. Ответникът по жалбата К. Д. С. е подала писмен отговор, в които е изразила становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Посоченият от касатора правен въпрос определя обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането на въззивното решение до касационен контрол, като същият следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г., ОСГТК на ВКС, т.1/. Така предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на касационната жалба до разглеждане в случая не са налице. С оглед приетото от въззивния съд, че касаторите са започнали да владеят процесната реална част от имота на ищцата по насрещния иск едва след м.октомври 2010г. първите два поставени въпроса нямат обуславящо изхода на спора значение при положение, че насрещният иск по чл.108 ЗС е предявен на 18.01.2019г., което съгласно установената практика води до прекъсване на придобивната давност- чл.116, б.”б” ЗЗД, вр. с чл.84 ЗС и до този момент десетгодишният давностен срок по чл.79, ал.1 ЗС не е изтекъл. Ето защо тези въпроси не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване, а освен това първият въпрос е поставен във връзка с един съпътстващ, а не решаващ мотив за постановяване на обжалваното решение и посочената от касаторите практика на ВКС, І г.о. / решение № 102 от 30.05.2016г. по гр.д.№ 5728/2915г., І г.о.; решение № 67 от 16.06.2017г. по гр.д.№ 3533/2016г. и решение № 126 от 12.10.2017г. по гр.д.№ 5257/2016г./ по приложението на чл.200, вр. с чл.19 ЗУТ и чл.59 ЗТСУ /отм./ е неотносима към настоящия случай. Липсва противоречие и с посочената практика на ВКС по приложението на чл.235, ал.2 ГПК / Р № 24 от 28.01.2010г. по гр.д.№ 4744/2008г., І г.о., и др./ по отношение на третия въпрос, тъй като в случая въззивният съд е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички относими към предмета на спора доказателства и е посочил кои факти е приел за установени и кои за недоказани. Касаторите и не сочат конкретно кои доказателства не са били обсъдени и кои правнорелевантни факти са установени с тях, нито се позовават на основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 ГПК, които също не са налице. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. При този изход на делото и на основание чл.78, ал.3 ГПК касаторите следва да заплатят на ответницата по касация сумата 600 лв., представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г.о.