Определение № 3796 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 848/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от община Свищов- ответник по главния иск и ищец по насрещния иск, подадена чрез пълномощник адв.М. Я. - САК, срещу въззивно решение № 155 от 04.11.2022 г. по в.гр.д. № 183/2022 г. на AС-Велико Търново в частите, в които има правен интерес да обжалва, а именно тези, с които, в резултат на потвърждаване на първоинстанционното решение, е уважен главния иск за осъждане на ответната община– касатор, да заплати на ищеца „Еди – 91“ ЕООД сума в размер на 71 420 лв., представляваща стойността на подобренията, извършени в индивидуални обекти в сграда с идентификатор 65766.702.2152 находяща се в гр. Свищов, а именно офиси с номера 14, 17, 18, 19, 20, 21 и 24, и е отхвърлен насрещния иск на община Свищов срещу „Еди – 91“ ЕООД за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сума в размер на 65 419,77 лв. представляваща среден месечен наем за процесните имоти за периода 23.12.2014 г. – 23.12.2019 г., като неправилно, постановено в противоречие с материалния и процесуалния закон. С изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната жалба се твърди наличие на основания за допускане касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК и по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК - очевидна неправилност. Моли въззивното решение да се отмени, претендира разноски. Насрещната страна в касационното производство „Еди - 91“ ЕООД, не е взела становище в срока по чл. 287, ал.1 ГПК. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното: Касационната жалба е допустима. С първоинстанционното решение № 105/ 04.08.2021 г. по гр.д. № 8/2019 г. на ОС-Велико Търново, главният иск от „Еди - 91“ ЕООД срещу община Свищов е уважен за сумата 71 420 лв. при дадена правна квалификация чл.72, ал.1, вр. чл.74, ал.1 ЗС, и е отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер от 114 475 лв. (съобразно и решението по чл.247 ГПК от 05.11.2021 г. за поправка на очевидна грешка с допълване на диспозитива на решението с отхвърлителна част по главния иск частично), както и е отхвърлен насрещният иск на община Свищов срещу „Еди 91“ ЕООД, за сумата 65 419,77 лв. среден месечен наем за процесните имоти за периода 23.12.2014 г.-23.12.2019 г., квалифициран като иск по чл.73, ал.1 ЗС. Въззивният съд е потвърдил основното решение и решението по чл.247 ГПК. Прието е за безспорно, че по силата на договор от 26.07.2006 г. община Свищов е учредила в полза на „Еди – 91“ ЕООД право на строеж за изграждане на обществено-обслужваща сграда, в която учредителят на правото да получи в собственост конкретно договорени обекти; че сградата е изградена от дружеството в груб строеж към 2008 г. и 15.09.2008 г. не са извършвани СМР; че в обема на сградата съществуват процесните обекти – офиси № 14 и №№ 17 до 21, разположени на трети етаж, и офис № 24, разположен в подподкривното пространство. Установено е, че на 04.07.2008 г. строителството е спряно със заповед на РДНСК поради отклонения от предвижданията на ПУП и одобрения инвестиционен проект, който е предвиждал изграждането на три отделни сгради, но била построена една сграда. Прието е, че със заповед на кмета на община Свищов е одобрено изменение на ПУП с предвиждане да бъде изградена една сграда, така, както е реализирано на място, и е коригиран инвестиционният проект. Констатирано е, че с влязло в сила решение по гр. д. № 1141/ 2014 г. по описа на ОС – Велико Търново, по заявен иск от община Свищов против „Еди - 91“ ЕООД, общината е била призната са собственик по отношение на процесните офиси и ответното дружество по иска е осъдено да й предаден владението им. От приета по делото съдебно-техническа експертиза, е установено, че разходите за изграждане на процесните офиси към 2007 г – 2008 г. възлизат на 101 605 лв., а пазарната стойност на офисите към датата на предявяване на иска – 13.11.2019 г., с включено в нея право на строеж възлиза на 81 060 лв., а без включване на правото на строеж – на 71 420 лв. Вещото лице е констатирало, че при строежа на сградата е налице отклонение от техническите правила и императивни изисквания и изградените обекти представляват незаконен строеж. По делото е приета и съдебно – оценителна експертиза, според която пазарния наем за периода от 23.12.2014 г. до 23.12.2019 г. за ползване на офиси в идеалния център на гр. Свищов, възлиза на сумата 65 419.77 лв. При така установените факти, въззивният съд е приел по главния иск следното: Ищецът е построил сградата при учредено му право на строеж, въз основа на което той е упражнявал фактическа власт върху дворното място и целия строеж, в това число и офисите, собственост на ответната община, изградени в отклонение от обема на учреденото му с договорите право на строеж, и поради това има качеството на владелец към момента на изграждането на офисите, а не както считала общината – на държател на вещта. Формирани са изводи, че по делото не е оборена презумпцията на чл.69 ЗС, че суперфициарят е държал процесните офиси като свои, но спрямо тях той има качеството на недобросъвестен владелец, защото не е придобил владението им на деривативно основание, годно да го направи техен собственик, поради изграждането им извън обема на учреденото му право на строеж. Въззивният съд е приел още, че офисите са самостоятелни обекти, които собственикът на земята придобива по приращение, и с тях се е увеличила стойността на имота. За неоснователно е счетено възражението на ответната община, че процесните офиси представляват незаконен строеж и не следва да ги заплати като подобрения, по аргумент от задължителните разяснения по т.II.7 на ППВС № 6/ 27.12.1974 г. (че подлежащите на премахване незаконни строежи не се заплащат като подобрения, освен ако собственикът на имота желае да ги запази), тъй като до приключването на устните състезания по делото не е установено да има констативен протокол за незаконно строителство, а още по-малко издадени влезли в сила заповеди за събаряне на построеното по реда на ЗУТ, като същевременно и самата община е и демонстрирала явно желанието си да запази построеното – още от спирането на строителството през 2008 г. по заповед на РДНСК, тя е предприела незабавно действия за отстраняване на установените несъответствия във връзка със строителството; завела е дела за признаване на собствеността ѝ върху офисите, в настоящото производство претендира вреди от невъзможността да ползва построеното. Въззивният съд е отдал значение на предприетите от общината активни действия по привеждане на ПУП и инвестиционния проект в съответствие с вече изграденото от суперфициара, и е приел, че общината като собственик на имота, върху който е учредила право на строеж с договорено тя да придобие конкретни обекти, е имала възможност да проверява какво се случва в имота ѝ и спазва ли се обемът на учреденото право, и поради всичко това е направено заключение, че общината не се е противопоставила на отклонението от правото на строеж. В такава хипотеза недобросъвестният владелец, съгласно чл.74, ал.2 ЗС, се ползва с правата на добросъвестния владелец по чл.72 ЗС относно вземането за полезните разноски, и така на дружеството подобрителя „Еди – 91“ ЕООД се полага увеличената стойност на имота – сумата 71 420 лв., а не сторените разноски за изграждане на процесните офиси в размер на 101 605 лв. За неоснователно е счетено защитното възражение на общината за погасяване вземането за подобрения по давност, считано 5 години от 2009 г., защото през 2009 г. общината е предявила срещу дружеството иск по чл.108 ЗС за собствеността върху други обекти в същата сграда, построени при същата фактическа обстановка, и затова този предходен иск за други обекти не е годен да смути владението върху процесните офиси, а това е станало едва с предявения иск по чл.108 ЗС за собствеността на процесните офиси на 26.11.2014 г., от когато до предявяване на настоящия иск за подобрения на 14.11.2019 г., давностният срок не е изтекъл. Поради съвпадане решаващите изводи с тези на първоинстанционния съд, основното решение и това за поправката му касаещи главния иск, са потвърдени. По насрещния иск въззивният съд е приел, че общината основава своята претенция на твърденията, че вредата (пропуснати ползи от реализирането на граждански добиви от отдаването на процесните офиси под наем) е настъпила като пряка и непосредствена последица от неизпълнение на задължението на строителя да довърши сградата и да я въведе в експлоатация, това задължение за „Еди – 91“ ЕООД произтича от сключените между страните договори за учредяване право на строеж, при което наведените твърдения сочат претенция на договорно основание, т.е. по чл.79 ал.1 ЗЗД вр. чл.82 ЗЗД, и така дадената от първоинстанционния съд квалификация на иска по чл.73 ал.1 ЗС е неправилна, но това не се е отразило на допустимостта на решението му, защото съдът е разгледал и се е произнесъл по конкретно заявената искова претенция. Предвид установеното по делото, че сградата, предмет на договора, е изградена само в груб строеж, не е довършена и не е въведена в експлоатация, е заключено, че ползването й е изрично забранено съгласно чл.178, ал.1 ЗУТ. Тъй като процесните офиси, макар и да се намират в сградата, предмет на договора за строеж, са построени извън обема на учреденото право на строеж, то по отношение на тях между страните изобщо липсва договорна връзка, която да урежда изграждането им и да предвижда срок за това и срок за въвеждането им в експлоатация. Същевременно е прието, че въвеждането на цялата сграда в експлоатация налага активно поведение и на общината като собственик на обекти, за които липсва възлагане на СМР по довършването им, а е видно, че от 2008 г. никакви СМР не са реализирани. По тези съображения насрещният иск е счетен за неоснователен и първоинстанционното решение по него също е потвърдено. С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК на касатора - ответник, е поставен първи въпрос: Държател или владелец е суперфициарът по отношение на обектите, изградени извън учреденото му правомощие за застрояване, придобити от суперфициента по припращане към момента на изграждане на незаконно надстроеното, ако суперфециентът манифестира действия по узаконяване на незаконно надстроеното е преустановил упражняване на фактическата си власт над имота?, който въпрос се твърди да е от съществено значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото съгласно чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Този въпрос, относим към главния иск за заплащане на подобрения, няма характер на правен такъв. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/2010 г., по т.д. № 1/2009 г., ОСГТК, касаторът трябва да посочи правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, като касационната инстанция няма правомощие да изведе въпросите от касационната жалба, от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК или от самото обжалвано решение. Правният въпрос трябва да е включен в предмета на спора и да е обусловил или подготвил изхода по делото, но не и за правилността му, като следва да е налице по въпроса и някоя от допълнителните предпоставки на чл. 280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. В случая поставеният първи въпрос изразява несъгласието на касатора с направените от въззивния съд фактически изводи, като преценката на изложените в тази връзка доводи изисква преценка правилността на въззивното решение, а извършването на такава на етапа по чл. 288 ГПК е недопустимо. Следва да се посочи още, че според обосновката му, въпросът е израз на тезата на касатора, че след изграждане на сградата в груб строеж от края на 2009 г. суперфициарът е загубил фактическото владение върху сградата, защото не е извършвал повече СМР, но тази теза не съответства на приетите за установени факти по делото и на изводите на въззивния съд, че дружеството-суперфициар е упражнявало фактическа власт върху процесните офиси като свои, че това владение на дружеството е смутено едва с предявяване на иска срещу него за процесните офиси по чл.108 ЗС на 26.11.2014 г., с решението по който иск дружеството е осъдено да предаде владението на процесните обекти на община Свищов. Манифестираните от община Свищов действия по узаконяване на незаконно надстроеното съответно са обсъждани от въззивния съд само в контекста на приравняване на правата на ищеца - приет да е недобросъвестен владелец, на тези на добросъвестния владелец съгласно чл.74, ал.2 ЗС, към който извод въпросът не е насочен. Ето защо първият въпросът не се явява и обуславящ изводите на въззивния съд, по изложените съображения по него не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационното обжалване. При това положение не следва да се извърши преценка за наличие на поддържаното специално основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, нито следва да се преценява относимостта на сочена практика на ВКС за момента, от който започва да тече погасителната давност за вземането на владелеца за подобрения, защото въпрос в тази връзка не е поставен. В останалата част изложението по този първи въпрос съдържа оплаквания за неправилност на въззивното решение, посочва се практика на ВКС за задължението на въззивния съд като инстанция по същество на спора за обсъди всички събрани доказателства, по които оплаквания обаче няма формулиран въпрос, а и тези оплаквания не са относими в производството по чл. 288 ГПК, защото то няма за предмет проверка на обжалвания съдебен акт по същество, а единствено установяване дали са налице критериите на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение по частично уважения главен иск по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК-очевидна неправилност. При установената от събраните доказателства фактическа обстановка, изводите на въззивния съд не са явно необосновани с оглед правилата на формалната логика, нито са в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито са нарушени основните начала в гражданския исков процес. Поставен е от касатора и втори въпрос, относим към насрещния иск: Обогатява ли се неоснователно суперфициарът за сметка на суперфециента ако суперфициарът има право да получи заплащане за извършените подобрения по обектите, изградени извън обема на учреденото му вещно право на строеж, а суперфициентът няма право да получи обезщетение за пропуснатите ползи от ползването на същите по причина, че суперфициарът не е изпълнил задължението си да довърши строежа и да го въведе в експлоатация? По чл. 79, ал.1, вр. чл. 82 ЗЗД или е по чл. 73, ал.1 ЗС се квалифицира претенцията на суперфициента да получи обезщетение за претърпените вреди, изразяващи се в пропуснати ползи да получи добивите от отдаване на имота под наем? По него се сочи наличие на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, също и очевидна неправилност по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Съгласно чл.280, ал.2 ГПК, независимо от предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, за които съдът следи и служебно, независимо дали с касационната жалба е направено оплакване за такива пороци, както е разяснено с ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС. Съпоставката между съдържанието на насрещната искова молба и решаващите мотиви на двете инстанции по насрещния иск, вкл. и дадената различна правна квалификация на насрещния иск, повдига съмнение за недопустимост на възвивното решение по насрещния иск като постановено по нередовна насрещна искова молба. Този извод следва от липсата на ясно и непротиворечиво посочване в обстоятелствената част на насрещната искова молба на фактите, от които ищецът извлича вземането си за обезщетение, и съответен на тях петитум на исковата молба, което да позволява правилното определяне от съда на действителната правна квалификация на иска и изследване наличието на правно релевантните факти, от значение за съществуване на претендираното от ищеца вземане за обезщетение. Според крайната преценка, която ще се направи с решението по чл.290 ГПК за допустимостта на въззивното решение по насрещния иск, касационният съд може да вземе отношение и по поставения втори въпрос и свързаните с него оплаквания. По частичното допускане на касационното обжалване, касаторът дължи заплащането на държавна такса в размер на 1308, 40 лв. според обжалвания интерес (2% от цената на насрещния иск). Предвид изложеното Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, на основание чл. 288 ГПК