Определение № 1049 от 05.03.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1818/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. № 1047/1105 от 28.02.2025 г., подадена от Община Лом, чрез адвокат Л. А., срещу решение № 15 от 15.01.2025 г. по гр. д. № 20241600500428/2024 г. на Окръжен съд - Монтана, поправено с решение № 20 от 20.01.2025 г. по същото въззивно дело, с което е потвърдено решение № 226 от 23.07.2024 г. (погрешно посочена във въззивното решение година на постановяване на първоинстанционния акт – 2023 г.) по гр. д. № 1937/2023 г. Районен съд – Лом, с което е признато за установено по отношение на Община Лом, че Г. Б. П., на основание чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 ЗС, е собственик по силата на давностно владение, продължило повече от десет години, на следния недвижим имот: лозе с площ от 602 кв.м, находящо се в [населено място], местността „С.“, представляващо ПИ с идентификатор *** съгласно кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], одобрени със заповед № РД-18-5/26.01.2009 г. на изп. директор на АГКК, трайно предназначение на имота: земеделски, номер по предходен план: *, при съседи: поземлени имоти с идентификатори *, *,* и *.

Въззивният съд е съобразил, че по делото е предявен иск с правна квалификация чл. 124 ГПК за установяване право на собственост върху недвижим имот, придобит по наследство и давност. Твърди се в исковата молба, че по силата на давностно владение, започнало още през 1983 г., ищцата Г. П. е собственик на лозе с площ от 666 кв.м, находящо се в землището на [населено място], местността „С.“, за който имот ищцата заявява, че има и нотариален акт за собственост върху недвижим имот по давностно владение № 3799, том 17, дело № 4370/1997 г., издаден от Районен съд - Лом. Процесният имот, макар и земеделски по своето предназначение, не е земеделска земя по смисъла на чл. 2 ЗСПЗЗ, поради което не подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ и съответно бил изключен от приложното поле на чл. 19 от същия закон. Същият към момента на обобществяване на земеделските земи в страната бил частна собственост и останал такава. Никога не бил включван под каквато и да е форма в блоковете на ТКЗС, не бил отнеман или одържавяван в никоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, поради което и не подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ. Липсва правно основание за включване на имота в земеделските земи по чл. 19 ЗСПЗЗ, още по-малко да бъде актуван като частна общинска собственост.

Окръжен съд – Монтана е приел, че от събраните по делото доказателства безспорно се установява, че ищцата владее процесния имот от 1983 г. Това се потвърждава от показанията на свидетелите Б. Б., С. И. и Г. Ц., които са категорични, че никога този имот не е бил в ТКЗС и друг не е имал претенции към него. Свидетелите описват и границите на имота, които отговарят на тези, посочени в нотариалния акт. Съдът е посочил, че кредитира изцяло тези показания, като ги намира за логични, последователни, кореспондиращи и с останалите приети по делото доказателства. Изложил е, че по отношение идентичността на процесния имот, ПИ с идентификатор *, по делото е назначена и съдебно-техническа експертиза. Съгласно изготвеното заключение, което е ценил като обективно и компетентно, е приел за установено, че имотът, придобит с нот. акт № 3799/1997 г., е идентичен с имот с индентификатор ПИ с идентификатор * - лозе в м. „С.“, с допустима разлика в площта от 64 кв.м; съседите на имота също са идентични. В съдебното заседание вещото лице е уточнило, че до категоричния си извод за идентичност между претендирания и описания в документа за собственост на ищцата имот е достигнало чрез сравняване на съседи по КВС, кадастър, нотариален акт и чрез извършен оглед на място. Разлика в площта по нотариален акт и според кадастралната карта действително съществува, но тя е в рамките на допустимото отклонение. Има ивица между имота, предмет на делото, и река Дунав. Ивицата е имот № * и при оглед на място представлява ивица с дървета и процесният имот достига до нея, а не непосредствено до реката. Тази ивица се залива от водите на реката при повишено пълноводие. В тази връзка, Окръжен съд – Монтана е приел за неоснователно оплакването на Община Лом за допуснати в първоинстанционното производство съществени процесуални нарушения, предвид отказа на съда да уважи искането на страната за допускане на повторна съдебно-техническа експертиза, като е посочил, че недопускането на повторна експертиза в случая не противоречи на формираната по въпроса практика, свързана с прилагането на чл. 201 ГПК, тъй като заключението на съдебно-техническата експертиза на вещото лице Е. Н., пояснено в съдебно заседание от 13.06.2024 г. и прието в първоинстанционното производство, е обосновано, пълно, съдържа аргументирани и онагледени отговори на всички релевантни въпроси, за изясняването на които са необходими специални знания, и не е имало необходимост от допускане на повторна експертиза в първата инстанция. Въззивният съд е приел, че предмет на спора пред него е дали ищцата се легитимира към настоящия момент, като собственик на процесния имот, както и налице ли е идентичност между имота, който владее Г. П. и процесния. Изложил е, че възстановяването на собствеността върху земеделските земи се извършва по реда на ЗСПЗЗ с решения на общинските служби по земеделие (ОСЗ, а преди ОСЗГ, ПК). Според установената практика на ВС и ВКС, тези решения имат конститутивно действие, т.е. от тях настъпва реституционният ефект. По своето естество решенията представляват индивидуални административни актове, постановени в едностранно безспорно производство, развиващо се между заявителя и ОСЗ, в което се преценява дали е налице право на възстановяване на собствеността. В това производство не участват заинтересовани лица, нито пък могат да се разрешават спорове за собственост. В случай че трето лице оспорва правото на заявителя на възстановяване на собствеността върху конкретен имот и претендира за себе си това право, то има възможност да установи твърденията си в спорното исково производство по чл. 14, ал. 4 ЗСПЗЗ. Освен това, ако трето лице счита, че правото му на собственост върху определен имот е засегнато от позитивно решение на ОСЗ, то може в спорния исков процес за собствеността на имота да повдигне възражение срещу валидността и материалната законосъобразност на това решение. В случая обаче не е налице реституционна преписка за възстановяване на процесния имот като земеделска земя. Не са събрани и доказателства имотът да е бил отчуждаван и съответно да подлежи на реституция. Безспорно е, че той не е бил заявен за реституиране в предвидените в ЗСПЗЗ (чл. 10, ал. 1) срокове, няма твърдения и доказателства за предявен иск по чл. 11, ал. 2 ЗСПЗЗ. По делото не се установява и да е налице валидно изпълнена процедура по отчуждаване, което налага извода, че имотът не е отчуждаван по надлежния ред.

Въззивният съд е визирал, че съгласно чл. 19 ЗСПЗЗ общината стопанисва и управлява земеделските земи, останали след възстановяването на правата на собствениците. След влизане в сила на плана за земеразделяне и одобрената карта на съществуващи и възстановими стари реални граници земите стават общинска собственост. Определянето на имотите по ал. 1 се извършва от комисия, назначена от директора на областната дирекция „Земеделие“, в която участват представители на общинската служба по земеделие, на Агенцията по геодезия, картография и кадастър на общината, на държавните горски стопанства или държавните ловни стопанства. Условията и редът за определянето на имотите по ал. 1 се уреждат в ППЗСПЗЗ. В актовете за общинска собственост, като основание за съставянето, се посочва и протоколното решение на комисията по ал. 2. При наличие на твърдение от страна на ответника по иска, че ищецът не може да придобие по давност правото на собственост върху един имот по причина, че този имот попада в приложното поле на чл. 19 ЗСПЗЗ или въз основа на друго придобивно основание, в тежест на ответника е да докаже, че имотът е бил включен в ТКЗС или отнет или одържавен в някоя от хипотезите на чл. 10 ЗСПЗЗ, т.е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ или пък че е бил предоставен за временно ползване въз основа па ПМС. Ищецът не носи доказателствената тежест да установяви обстоятелството, че имотът не е подлежал на възстановяване по реда па ЗСПЗЗ или пък че е подлежал на закупуване от общината. В случая общината-ответник следва да установи чрез пълно и пряко доказване, че процесният имот попада в приложното поле чл. 19 ЗСПЗЗ, § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, т.е., че е подлежал на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ или на закупуване от ползвателите, но не е бил своевременно заявен за възстановяване или закупен, и като такъв е станал общинска собственост, което по делото не е сторено. Действителното правно положение на процесния имот безспорно го очертава като имот, който макар и земеделски, никога не е бил включван в блоковете на ТКЗС, ДЗС, АПК или пък одържавяван по какъвто и да е начин, и като такъв, спрямо него не се прилага нито разпоредбата на чл. 5, ал. 2 ЗВСОНИ, заличаваща изтеклия до влизането в сила на тази разпоредба давностен срок за имоти, подлежащи на реституция по реда на ЗСПЗЗ, нито разпоредбата на § 4, ал. 1 ПЗР на ЗСПЗЗ, нито пък разпоредбата на чл. 19 ЗСПЗЗ, предвиждаща, че незаявените за възстановяване земеделски земи преминават в управление на общината, а след изтичане на 10 години стават общинска собственост. С оглед на това не са били налице пречки и забрани за придобиване и по давност на правото на собственост върху имота.

Жалбоподателят счита решението на въззивния съд за неправилно – незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК сочи, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 и ал. 2 ГПК, тъй като с решението си въззивният съд се е произнесъл по материалноправен въпрос, касаещ точното прилагане на закона и развитието на правото, както и в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд в т. 1, т. 3 и т. 5 на TP № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, както и защото решението е неправилно, като постановено при необоснованост на формираните правни изводи.

Твърди, че Окръжен съд – Монтана се е произнесъл по следните въпроси, които са обусловили неговите изводи, и относно които е налице празнота в практиката на българските съдилища:

1. Длъжен ли е въззивният съд като инстанция по същество да обсъди в съвкупност всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство;

2. Разполага ли с право на преценка кметът на община дали да разпореди актуване на земеделски имот, предоставен на съответната община със заповед, с която е одобрено протоколно решение на комисията, назначена със заповед по реда на чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, издадена от директора на съответната областна дирекция „Земеделие“;

3. При предявен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК срещу община, с предмет земеделски имот, предоставен на общината за актуване със заповед, с която е одобрено протоколно решение на комисията, назначена със заповед по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ, следва ли по делото да бъде конституирана като подпомагаща страна (задължителен другар) областната дирекция „Земеделие“, чийто ръководител е издал заповедта, с която е одобрено протоколно решение на комисията, назначена със заповед по чл. 19, ал. 2 ЗСПЗЗ.

Позовава се и на решение № 22/29.06.2017 г. по гр. д. № 2113/2016 г. на ВКС, І г. о., решение № 261/10.02.2020 г. по гр. д. № 758/2019 г. на ВКС, ІІІ г. о., решение № 177/31.12.2020 г. по гр. д. № 293/2020 г. на ВКС, IV г. о., решение № 123/28.05.2014 г. по гр. д. № 7750/2013 г. на ВКС, І г. о., решение № 130/28.12.2017 г. по гр. д. № 4601/2016 г. на ВКС, ІІІ г. о.

От насрещната страна е постъпил отговор на касационната жалба, в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата.

Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд и отговаря на изискванията на чл. 284 ГПК, поради което е процесуално допустима.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставено от разрешаването на правен въпрос (материалноправен или процесуалноправен), който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение (чл. 280, ал. 2 ГПК). Съгласно дадените в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1 разяснения задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба. Непосочването на такъв въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно т. 4 на тълкувателното решение точното прилагане на закона и развитието на правото по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитието на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени.

Въз основа на така изложеното, настоящият съдебен състав на второ гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията му за това са следните:

Атакуваното пред ВКС решение е валидно и допустимо. В частност (с оглед въпрос № 3 от изложението), в случая не е налице задължителен другар на ответника по исковата молба, който да е следвало да бъде конституиран по делото.

Въззивното решение не е очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или явна необоснованост. Решението би било очевидно неправилно, ако например законът е приложен в неговия обратен смисъл, или е приложена отменена или несъществуваща правна норма, или е явно необосновано като постановено в нарушение на научни и/или опитни правила или правилата на формалната логика. В конкретния казус не се откриват предпоставките за очевидна неправилност на въззивното решение, визирани по-горе. Същото не е постановено в грубо нарушение на материалния или процесуалния закон и не е явно необосновано.

По първия въпрос от изложението е налице задължителна практика на ВКС (ТР № 1/04.01.2001 г. по гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС) и установена непротиворечива многобройна практика по чл. 290 ГПК, съгласно която въззивният съд е съд по съществото на правния спор, като непосредствената цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор в рамките, очертани от въззивната жалба. Ето защо, дейността на въззивния съд е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните въз основа на анализ на събраните доказателства в тяхната съвкупност и взаимовръзка и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора на нея. Решението на Окръжен съд – Монтана е съобразено с тази практика, която не се налага да бъде променяна или осъвременявана. Същият е обсъдил доводите на страните и относимите към тях доказателства, обосновал се е кои доказателства кредитира и защо, и е формирал правни изводи по съществото на спора.

Останалите два въпроса не са обсъждани от въззивния съд, нито са били поставяни за разглеждане пред него, и са изцяло ирелевантни. Освен това, както бе отразено по-горе, в случая не е налице задължително другарство.

В изложението са налице пространни доводи за необоснованост на постановеното от Окръжен съд – Монтана решение, които попадат в приложното поле на чл. 281, т. 3 ГПК и не подлежат на разглеждане в настоящото производство по селекция на касационната жалба.

Изложеното обуславя недопускане на касационно обжалване.

Ответницата по касационната жалба има право на 1200 лв. разноски за адвокат за производството пред ВКС. На основание Закона за въвеждане на еврото в Република България сумата следва да се превалутира и възлиза на 613.55 евро.

Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на второ гражданско отделение,