Определение № 569 от 25.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2408/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, [населено място] срещу решение № 285 от 14.11.2024 г. по в. гр. д. № 407/2024 г. на Кюстендилски окръжен съд, потвърждаващо решение № 73 от 16.02.2024 г. по гр. д. № 1335/2023 г. на Дупнишки районен съд, с което са отхвърлени предявените срещу В. Л. З. от [населено място] искове с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че ответницата дължи на банката следните суми, произтичащи от договор за потребителски кредит № [ЕГН] от 07.04.2020 г.: 5399.98 лв. – главница, ведно със законната лихва от подаване на заявлението – 24.02.2023 г. до окончателното й плащане; 1225.35 лв. – договорна лихва за периода от 15.08.2022 г. до 27.01.2023г. и 139.63 лв. – обезщетение за забава за периода от 15.08.2022 г. до 15.02.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по ч. гр. д. № № 291/2023 г. на Дупнишки районен съд. В касационната жалба се твърди неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила, както и поради необоснованост. Изразено е несъгласие с извода за недействителност на процесния договор за кредит на основание чл. 22 от Закона за потребителския кредит (ЗПК) с твърдения за допуснато нарушение на Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Според касатора, съдът неоснователно е преценил процесния договор за недействителен поради това, че в него не е посочена методиката за формиране на разходите по кредита. Твърди, че нито националният закон, нито Директивата поставят като изискване към съдържанието на договора посочване на начина на формиране на годишния процент на разходите (ГПР) и какви са неговите компоненти, доколкото те са нормативно определени в чл. 19, ал. 1 ЗПК, респ. в Приложение 1 към ЗПК, както и че не съществува установено в императивна норма на закона задължение в договора да се възпроизведе математическият алгоритъм, по който се изчислява ГПР. В касационната жалба са развити подробни съображения и срещу извода за нищожност на клаузата за възнаградителна лихва поради противоречието й с императивната разпоредба на чл. 10, ал. 3 ГПК, установяваща забрана за анатоцизъм, доколкото в случая се касае за нова договорна връзка между страните, при която по изрично искане на кредитополучателя сумата е използвана за рефинансиране на съществуващи отдавна негови предходни кредитни задължения. Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „ 1. Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД случай, в който потребител направи изявление, че желае да използва отпуснатата сума по договор за кредит за погасяване на предходни свои задължения към кредитодателя; 2. Валидно ли е така направено изявление за рефинансиране и длъжен ли е кредитодателят да го уважи и изпълни; 3. Представлява ли анатоцизъм по смисъла на чл. 10, ал. 3 ЗЗД сключването на договор за потребителски кредит, в случай че посредством направено от потребителя след сключването му изявление, отпуснати чрез договора средства се използват частично или изцяло за рефинансиране на задължения на кредитополучателя по предходно сключени договори за кредит; 4. В случай, че в индивидуален договор за кредит, в който няма други разходи за потребителя освен договорната лихва, е посочен ГПР и общата дължима сума от кредитополучателя по договора, но не е посочена математическата формула, уредена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК за изчисление на ГПР, следва ли да се приеме, че потребителят е въведен в заблуда и неяснота относно съществен елемент от съдържанието на договора и относно икономическите последици от сключването му; 5. Спазено ли е изискването за ясни и разбираеми клаузи в договор за потребителски кредит с фиксиран процент и липса на други разходи за потребителя освен договорната лихва, в случай че годишният процент на разходите е посочен като процент, както и е посочена общо дължимата сума по договора, но не е посочена математическата формула, уредена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, по която е определен ГПР; 6. Липсата на посочена математическа формула и методика съгласно Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК за изчисляването на ГПР в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент и липса на други разходи за кредитополучателя, освен договорната лихва, равносилно ли е на непосочване на методика за изчисляване на референтния лихвен процент по отношение на предвидените в ЗПК последици и води ли това до недействителност на договора“. По отношение на всички въпроси се поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, аргументирано с необходимостта от създаване на ясна съдебна практика по прилагането на закона във връзка с възможността за рефинансиране на задължения по договори за кредит спрямо потребители (за първите три въпроса) и с наличието на противоречива съдебна практика на окръжни съдилища (за другите три въпроса). Освен това, за въпросите по т. 1 - т. 3 се поддържа и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, в подкрепа на което касаторът се позовава на решение № 66 от 29.07.2019 г. по т. д. № 1504/2018 г. на ВКС, II т. о. и решение № 30 от 20.05.2020 г. по т. д. № 739/2019 г. на I т. о. Ответницата по касация – В. Л. З. от [населено място] – оспорва касационната жалба като недопустима по отношение на претенциите за възнаградителна лихва и обезщетение, а в останалата й част моли за недопускане на касационното обжалване, респ. за оставяне на въззивното решение в сила. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 283 ГПК, от надлежна страна в процеса. Същата е процесуално допустима обаче само частично – по отношение на иска за заплащане на сумата 5399.98 лв. – главница по процесния договор за кредит и обусловения от него иск по чл. 86 ЗЗД, доколкото цената на този главен иск е над установения в закона минимален размер (5 000 лв., равностойни на 2 556.46 евро) за допустимост на касационния контрол на въззивните решения по граждански дела, каквото е и настоящото дело съгласно чл. 113 ГПК. С оглед обстоятелството, че цената на втория главен иск – за сумата 1225.35 лв. – договорна лихва за периода от 15.08.2022 г. до 27.01.2023г. – е под посочения минимален размер, в тази част въззивното решение не подлежи на касационен контрол и поради това касационната жалба следва да бъде оставена без разглеждане. По касационната жалба в допустимата й част: При постановяване на обжалваното решение Кюстендилски окръжен съд е приел за установено, че: На 07.04.2020 г. между страните е сключен договор за потребителски кредит № [ЕГН], с който на ответницата е предоставена сумата 7 398.98 лв., при уговорен лихвен процент 45.63 % и годишен процент на разходите 49.07 %; Общо дължимата сума по кредита е 16 861.73 лв., платима на 51 бр. погасителни вноски; Кредитът е усвоен на 08.04.2020г., като със сумата по него фактически е извършено рефинансиране на предходни задължения на ответницата към „Ти Би Ай Банк“ ЕАД по два договора за потребителски кредит; Поради просрочие на три погасителни вноски е обявена предсрочна изискуемост на същия и по заявление на банката е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК; Към датата на подаване на заявлението ответницата е заплатила по кредита сумата 8334.24 лв. Въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за нищожност на клаузата, предвиждаща дължимост на възнаградителна лихва, на основание чл. 26, ал. 4 вр. чл. 10, ал. 3 ЗЗД, тъй като със сумата по кредита са рефинансирани предишни задължения на ответницата към същата банка (формирани в преобладаващата им част от просрочени възнаградителни лихви) и по този начин се е стигнало до начисляване на лихви върху лихви, т. е. до анатоцизъм, който понастоящем, предвид липсата на издадена от БНБ наредба в съответствие с изискването на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, е недопустим. Решаващият състав не е споделил обаче преценката на първостепенния съд, че са изпълнени императивните изисквания относно съдържанието на договора за кредит и по-конкретно изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. Приел е, че това изискване е изпълнено само формално – посочен е размерът на ГПР (49.07 %), но липсва допълнителна информация относно начина на формирането му, като остават неясни компонентите, които са взети предвид при определяне на годишното оскъпяване на заема. В тази връзки съдът е съобразил практиката на СЕС – решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/17, приемаща, че ситуация, в която, договор съдържа само математическа формула за изчисляването на ГПР, без обаче да предоставя необходимите за това изчисляване данни, следва да се приравни на непосочване на ГПР, тъй като не може да се счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. Според съдебния състав, в процесния договор не е отразено какви са взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите, в съответствие и по начина, определен в Приложение №1 към ЗПК. Посочил е, че освен брой и размер на погасителните вноски, в ГПР се включват и плащания на разходи по кредита – разходи за банкови преводи на месечните вноски, комисионни, еднократни и месечни такси и др., за каквито разходи липсват данни да са включени като компоненти при изчисляване на ГПР. С оглед на това е счел, че потребителят е поставен в неравностойно положение спрямо кредитора и в невъзможност да направи информиран и икономически обоснован избор. Поради констатацията за неспазване изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е направил извод, че процесният договор за кредит е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, което обосновава уважаване на предявения иск до размера на чистата стойност на кредита без лихва или други разходи (т. е. за предоставената сума 7 398.98 лв.), съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК, приета от съда за приложима и в производството по чл. 422 ГПК, а не само при предявен осъдителен иск. С оглед обаче обстоятелството, установено от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, че към датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК ответницата е заплатила по кредита общо сумата 8 334.24 лв., която сума надхвърля сбора от дължимата главница 7398.98 лв. и претендираното обезщетение за забава, тези претенции са отхвърлени поради погасяването им чрез плащане. Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато. Съгласно задължителните указания в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационното обжалване е предпоставено от осъществяването на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК – въззивният акт да съдържа произнасяне по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който да отговаря на конкретни изисквания и по отношение на който да са налице допълнителните предпоставки на някое от изчерпателно предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК основания. В мотивите по т. 1 детайлно е разяснено, че въпросът трябва да е от значение за изхода на конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая, част от формулираните в изложението въпроси, а именно въпросите по т. 4 - т. 6, касаещи спазването на изискването по чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не могат да бъдат преценени като обуславящи за изхода на конкретното дело по смисъла на посочените указания. Този извод следва от обстоятелството, че въпросите са основани на твърдението на касатора, че в сключения между страните договор „няма други разходи за потребителя освен договорната лихва“, какъвто фактически извод в мотивите на обжалваното решение липсва. Проверката за верността на това твърдение предполага преценка на доказателствата (договора за кредит), каквато е възможна само при вече допуснат касационен контрол, но не е основание за допускането му. Освен това, изводът на въззивния съд за неспазване изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК не е аргументиран с „непосочването на математическата формула, уредена в Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 ЗПК, по която е определен ГПР“, както неправилно се поддържа от касатора в тези въпроси, а с непосочването на компонентите, от които се формира ГПР, за да се прецени дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК – становище, което е изцяло съобразено с практиката на СЕС, цитирана в обжалвания акт. Независимо от горното, следва да се отбележи, че по отношение на посочените три въпроса е недоказано и поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Касаторът е обосновал същото с твърдение за противоречие в съдебната практика, като се е позовал на решения на окръжни съдилища. Доколкото обаче тези решения не са представени и при липсата на задължение на касационната инстанция за служебното им издирване, посоченото основание не може да се счете за осъществено. Поради недопускане на касационното обжалване по въпросите, касаещи приложимостта на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, ирелевантни за допускане на касационния контрол се явяват въпросите, свързани с анатоцизма (въпроси № 1 - № 3). Неспазването на установеното в чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК изискване относно ГПР има за последица недействителност на целия договор за потребителски кредит, а нарушаването на забраната за анатоцизъм води до недействителност само на една клауза от него (на клаузата, пораждаща задължение за заплащане на възнаградителна лихва). Следователно, при извод за цялостна недействителност на договора за кредит, евентуален извод, че клаузата за възнаградителна лихва не е нищожна, тъй като не е налице анатоцизъм, не би могъл да промени крайния изход на спора. Ето защо, въпросите, касаещи анатоцизма, нямат характер на обуславящи и не подлежат на обсъждане. С оглед изложеното, касационното обжалване не следва да бъде допуснато. При посочения изход на делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, на упълномощения от ответницата по касация адвокат следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение. Настоящият състав намира обаче за основателно заявеното от касатора възражение за прекомерност на претендираното адвокатското възнаграждение в размер на 1200 лв. (равностойни на 613.55 евро) С оглед предмета на правния спор, по който е образувано настоящото производство и спорните по него въпроси, свеждащи се до това дали процесният договор отговаря на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и чл. 10, ал. 3 ЗЗД, делото не може да бъде преценено като такова с фактическа и правна сложност. Поради това и съобразно обема на осъществената от пълномощника на ответницата правна работа, обусловена от развитите в касационната жалба оплаквания, поставените въпроси за допускане на касационното обжалване и заявените основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, настоящият състав намира за адекватно възнаграждение в размер на сумата 400 евро, като при определянето му съобразява решение от 25.01.2024г. по дело С-438/22 на СЕС, съгласно което националният съд не е длъжен да приложи приетата от Висшия адвокатски съвет, като съсловна организация, Наредба № 1/09.01.2004г. относно минималните размери на адвокатските възнаграждения (сега Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за възнаграждения за адвокатска работа ), тъй като същата е равнозначна на хоризонтално определяне на задължителни минимални тарифи, което е забранено от член 101, параграф 1 ДФЕС. Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, на основание чл. 288 ГПК