Определение № 5674 от 04.12.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2337/2025 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от Комисията за отнемане на незаконно придобитото имущество (КОНПИ), чрез главен инспектор А. Д. от ТД – В., против въззивно решение № 50/24.03.2025 г., постановено по въззивно гр.д. № 21/2025 г. от Апелативен съд – В.. Касаторът излага съображения за неправилност на въззивното решение. Насрещните страни И. Р. Н. и Г. Е. А. не са отговорили в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният съд, като потвърдил решението на първостепенния окръжен съд, отхвърлил исковете на КОНПИ по чл. 153, ал. 1 от Закон за противодействие на корупцията и за отнемане на незаконно придобитото имущество, обн. ДВ бр. 7 от 19.01.2018 г., изменено заглавие на Закон за отнемане на незаконно придобито имущество с ДВ бр. 84 от 2023 г., в сила от 06.10.2023 г. (ЗОНПИ) против И. Р. (лице, привлечено като обвиняем за престъпление измежду посочените в чл. 108 ЗОНПИ) и Г. А. (във фактическо съжителство с Р.) за отнемане на незаконно придобито имущество от Г. Е. А., както следва: апартамент в [населено място], закупен през 2018 г.; лек автомобил марка „Ф.“, закупен през 2016 г. и 300 лв. – стойност на бракуван през 2022 г. лек автомобил. Комисията е осъдена да заплати по чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ дължимите държавни такси. Въззивният съд намерил, че искът е неоснователен, защото липсва несъответствие по см. § 1, т. 3 ДР ЗОНПИ. Установил, че към края на проверявания период притежаваното от ответниците имущество възлиза на сумата от 19 893 лв. То се е увеличило в сравнение с това в началото на периода, но това увеличение не надхвърля посочения в § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ размер от 150 000 лв. Предвид липсата на значително несъответствие не може да се направи обосновано предположение за наличие на незаконно придобито имущество, съответно, че са налице предпоставките, предвидени в ЗОНПИ, за неговото отнемане в полза на държавата. Съдът намерил за неоснователен доводът на Комисията, че евентуално установен отрицателен доход следва да се сумира с размера на имуществото и така да се обосновава несъответствието, като изложил съображения, основани на т. 3, т. 4 и т. 8 от ДР на ЗОНПИ, както и на разясненията, дадени в ТР № 4/2021 г., обявено на 18.05.2023 г. по ТД № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС. В изложението към касационната жалба касаторът се обосновава с хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК; сочи и „чл. 280, ал. 2 ГПК“, като нито словесно, нито цифрово изяснява коя от уредените три хипотези в цитираната разпоредба визира, което не става ясно и от цялостното съдържанието на изложението, нито пък от касационната жалба. В противоречие с ТР № 4/2021 г. от 18.05.2023 г. по ТД № 4/2021 г. на ОСГК на ВКС и решение № 95 от 19.02.2025 г. по гр.д. № 704/2024 г. на III г.о. на ВКС, според касатора, въззивният съд се е произнесъл по следните три въпроса: Първият е: "Допустимо ли е отъждествяването на придобитото и наличното в края на периода имущество с понятието "значително несъответствие" по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ ?" Този въпрос е неотносим към залегналите в обжалваното решение решаващи мотиви, че в случая не е налице значително несъответствие по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на ЗОНПИ. За да обоснове този извод, въззивният съд не е приел, че е налице тъждество между придобитото и наличното в края на проверявания период имущество с понятието "значително несъответствие" по смисъла на закона, а с оглед установеното по делото имущество на ответниците налично в края на проверявания период и неговата стойност, обосновал, че законовото несъответствие е изключено. Вторият въпрос от тази група е: "Представлява ли "приход" и следва ли да намери отражение в анализа за определяне размера на несъответствието, получени средства от продажба на имущество – недвижими имоти и МПС, придобити и отчуждени в проверявания период, когато по делото не е установен законен източник за придобиването, въпреки дефинитивната разпоредба на § 1, т. 2 от ДР на ЗОНПИ ?" Въззивният съд е отчел като приход получени средства от продажба на МПС в проверявания период. Наред с това, не е установено от съда отчуждаване на придобито в проверявания период МПС или друго имущество, за което да не е установен законен източник за придобиването му, за да е значим за резултата по делото този въпрос. Въпросите по чл. 280, ал. 1 ГПК са относими към постановеното от съда по конкретното дело и разрешаването им от въззивния съд има отношение към крайния резултат по спора. Механичното пренасяне на едни и същи въпроси по различни дела на комисията, не служи на целите на касатора в процедурата по предварителната селекция по чл. 288 ГПК. Касационният съд се произнася с оглед конкретните оплаквания за конкретни пороци на обжалвания въззивен акт и поставените във връзка с това въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК. Следващият правен въпрос, за който се твърди, че е разрешен в противоречие с практиката на ВКС е: Представляват ли "разход", и следва ли като такива да намерят отражение в анализа за определяне размера на нетния доход по см. § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ, средствата, усвоени на ПОС термнали, средствата получени/изпратени от трети лица без установено основание/произход, в случай, че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период и не е установено преобразуването им в друго имущество. Този въпрос е също неотносим към конкретните съображения на въззивния съд, а и така поставен въпросът не би могъл да има еднозначен отговор – чрез ПОС терминал могат да се получават суми от различни източници, съответно и с оглед на това да имат качеството било на разход, било на приход. От друга страна в ТР № 4/2021 г. на ОСГК е разяснено, че не представляват "имущество" по смисъла на § 1, т. 4 от ДР на ЗПКОНПИ и не участват при определяне размера на несъответствието съобразно нормата на § 1, т. 3 от ДР на ЗПКОНПИ получените от проверяваното лице парични средства с неустановен законен източник, както и сумите от придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество, за което не е установен законен източник на средства за придобиването му, в случай че те не са налични в патримониума на лицето в края на проверявания период. По това дело следва да се допълни, че съдът не е установил получаване на парични средства с неустановен законен източник, нито придобитото и впоследствие отчуждено друго имущество да е било с неустановен законен източник на средства за придобиването му, за да се поставя подобен въпрос. Ако, според касатора, въззивният съд не е установил релевантни обстоятелства или ги е установил в противоречие с данните по делото, то това би имало отношение към друг касационен довод по см. чл. 281 ГПК и евентуално съвсем различни правни въпроси. Казаното сочи и на неотносимост на така формулираното питане към съображенията на апелативната инстанция. В заключение, видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд изцяло е съобразил постановеното в тълкувателното решение. Така поставените три въпроса в изложението и наведената в тази връзка аргументация противоречат на възприетото задължително тълкуване. Не се установява и противоречие с разрешенията в цитираното решение на състав на ВКС, като същевременно следва да се подчертае, че задължителни за ВКС и всички други правни субекти са разясненията, за които е дадено тълкуване с решение по чл. 130 от Закона за съдебната власт. Касаторът поддържа наличие на хипотезата по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: „Възприетият от съда подход за изключване на установения недостиг на парични средства от анализа за определяне на несъответствието, съответства ли на легитимната цел на специалния закон – предотвратяване на възможностите за незаконно придобиване на имущество и разпореждането с него“. Съгласно Тълкувателно решение № 1/2009 г., обявено на 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано, касаещо непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Въпросът е поставен в контекста на собственото разбиране на касатора на нормите на ЗОНПИ, което пък е в противоречие с даденото задължително тълкуване, като не е наведена релевантна обосновка на посоченото основание. Според цитираното ТР имуществото, което подлежи на отнемане и значителното несъответствие между притежаваните активи и придобитото от законен източник, са неразривно свързани и не могат да бъдат разделяни с цел да се достигне до предвидената в закона разлика, обосноваваща отнемането; законодателят е имал предвид наличие на фиксиран от него актив в края на проверявания период, който не може да бъде обяснен и оправдан със законни източници. Наред с изложеното и самият въпрос не е такъв по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което и не е възможно за разрешаването му да бъде допуснато касационно обжалване в която и да е от хипотезите на цитираната разпоредба. Следва да се подчертае още, че законът определя кое имущество е незаконно придобито и подлежи на отнемане по специалния закон, който, като санкционен, следва да се прилага стриктно, а не разширително. Също така, обявената цел на закон не може да бъде достигната чрез нарушение на правните норми в същия нормативен акт. Касаторът счита, че касационно обжалване следва да се допусне и „по чл. 280, ал. 2 ГПК“. В цитираната разпоредба са уредени три отделни, самостоятелни хипотези – нищожност на въззивното решение, недопустимост на въззивното решение и очевидна неправилност на въззивното решение. В съдържанието и на касационната жалба, и на изложението към нея, няма оплаквания, които да сочат на твърдение за наличие на кой да е от изброените по-горе три порока на въззивното решение. В същото време, обосновавайки се с „чл. 280, ал. 2 ГПК“, касаторът поставя и правни въпроси, каквито се изискват за хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК, но пък не излага съображения за наличие на допълнителни условия, предвидени от законодателя, за да може съставът на ВКС да прецени основанията за допускане на касационно обжалване с оглед на някоя от тези хипотези – чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 или т. 3 ГПК. Наред с това, въпросите на практика повтарят тези, разгледани по-горе, но зададени по друг начин. Въпросите са следните: Съществува ли норма в ЗОНПИ, съгласно, която отнемане на незаконно придобито имущество е допустимо, само ако то е на стойност над 150 000 лв. в края на проверявания период; съществува ли норма в приложимия закон, съгласно която размерът на нетния доход има значение за определяне размера на несъответствието, само ако е положителна величина. Отново следва да се посочи, че не кореспондират с решаващите извода на въззивния съд, който не е приемал, че сумата 150 000 лв., предвидена като праг на релевантното за целите на ЗОНПИ несъответствие между имуществото и нетния доход на проверяваното лице, е праг за стойността на отнеманото имущество, нито пък е въвеждал ограничение за минимална стойност на имуществото. Също така, трябва да се посочи, че съгласно легалната дефиниция, установена с § 1, т. 8 от ДР на ЗОНПИ, "нетни доходи" са доходи, приходи или източници на финансиране, намалени с размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му. Следователно, нетният доход, по смисъла на тази разпоредба, е превишението на общия размер на приходите (т. нар. "брутен доход") над общия размер на разходите през проверявания период, т. е. – оставащите свободни, разполагаеми средства, които могат да са нулева, но не и отрицателна величина. Евентуален "нетен доход" в отрицателен размер не съставлява "имущество" и не следва да се "прибавя" към установеното налично имущество. Евентуална разлика с отрицателен знак, получена при изваждането на размера на извършените обичайни и извънредни разходи от проверяваното лице и членовете на семейството му, от установените техни доходи, приходи или източници на финансиране, ще е доказателство за неизяснен източник на средства за съществуването на проверяваното лице и семейството му, но не представлява обогатяване, което да е налично, респ. да е "имущество" по смисъла на ЗОНПИ. При така изложеното, съставът на ВКС намира, че не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. В заключение, доколкото нищо друго не е предвидено, КОНПИ дължи заплащане на държавните такси по делото, предвид резултата, на осн. чл. 157, ал. 2 ЗОНПИ, в случая – дължимата такса от 30 лв. съгласно чл. 18, ал. 2, т. 1 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Няма основание да се счита освободена от това задължение съгласно чл. 84, т. 1 ГПК. Следва да се допълни, че държавната такса е финансово плащане със задължителен характер, което се налага едностранно от държавата и в случая тя изрично го е предвидила и спрямо КОНПИ в производствата по ЗОНПИ, с нарочна разпоредба. Съдебната такса има и възпиращ ефект за ограничаване на напълно неоснователните искания, вкл. жалби, като това се отнася и за случаите, когато страна по делото е държавата или неин процесуален субституент. Мотивиран от горното, съдът