Определение № 2652 от 27.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 1514/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Гаранционен фонд, чрез процесуалния му пълномощник, срещу определение № 390/20.04.2026 г. по в. ч. гр. д. № 234/2026 г. на Окръжен съд – Перник, с което е потвърдено определение № 387 от 05.02.2026 г., постановено по гр. д. № 3230/2024 г. по описа на Районен съд – Перник. С последното, в производство по чл. 248 ГПК, е изменено в частта за разноските постановеното по делото първоинстанционно решение № 1014 от 07.11.2025 г., като Ц. В. П. (трето лице – помагач на ответника по главния иск и ответник по обратния иск) е осъден, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Гаранционен фонд сумата от още 92.96 евро (равностойност на 181.81 лв.) над вече присъдените му с първоинстанционното решение 363.63 лв.(185.92 евро), а в останалата му част за горницата над 278.88 евро до 518.26 евро (1 013.62 лв.) искането е оставено без уважение. В частната касационна жалба се поддържа, че обжалваното въззивно определение е неправилно поради материалноправна и процесуалноправна незаконосъобразност – касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. първо и предл. второ ГПК, като се моли за неговата отмяна. Твърди се, че въззивният съд правилно и в съответствие със закона и практиката на ВКС е приел, че разноските по главния иск са част от регресното право на Гаранционен фонд, тъй като представляват разходи за определяне на обезщетението, но въпреки това е отказал да ги присъди, защото неправилно е счел, че решението в тази част се е стабилизирало, доколкото е следвало да се обжалва по общия ред (чл. 258 ГПК), а не да се иска изменението му в частта за разноските по реда на чл. 248 ГПК. По съответно изложени съображения счита, че, когато Гаранционният фонд претендира разноските, на които е осъден по главния иск, чрез обратен иск, те запазват своя характер на „разноски по делото“ за ГФ, поради което, ако съдът е пропуснал да се произнесе относно тях в диспозитива, той е допуснал непълнота на решението в частта за разноските, която се поправя по реда на чл. 248 ГПК, а не чрез въззивно обжалване на първоинстанционното решение. В инкорпорирано в частната касационна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване частният касационен жалбоподател формулира следните въпроси – „1. Включват ли се разноските, които ГФ е осъден да заплати на увреденото лице по главния иск, в обхвата на регресното право по чл. 558, ал. 7 КЗ и представляват ли те част от отговорността за разноски на делинквента по обратния иск? и 2. Допустимо ли е съдът в производството по чл. 248 ГПК да откаже изменение на решението в частта за разноските с мотив, че решението е „стабилизирано“, при положение че спорът касае непроизнасяне по акцесорно искане за разноски, а не изменение на разрешението по съществото на материалноправния спор?“, по отношение на които поддържа, че са включени в предмета на спора и са обусловили решаващата правна воля на въззивния съд, но са решени в противоречие с практиката на ВКС – допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Като такава практика се цитират решение № 127 от 18.10.2019 г. по т. д. № 2835/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 8 от 22.06.2022 г. по т. д. № 2144/2020 г. на ВКС, I т. о. и решение № 24 от 30.03.2022 г. по т. д. № 255/2021 г. на ВКС, I т. о. Бланкетно се поддържа, че така поставените въпроси са и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не са постъпили отговори. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид доводите на частния касационен жалбоподател и прецени данните по делото, приема следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – изхожда от легитимирана страна, насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт и е депозирана в рамките на преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК. За да се произнесе в атакувания смисъл, въззивният съдебен състав е приел, че за правилното решаване на делото следва да бъде изяснен въпросът относно обхвата на регресното право на Гаранционен фонд по чл. 558, ал. 7 КЗ, както и за правилата за разпределяне на отговорността за разноски при предявен обратен иск. В тази връзка е посочил, че съгласно чл. 558, ал. 7 КЗ след изплащане на обезщетението по чл. 557, ал. 1 и ал. 2 КЗ Гаранционният фонд встъпва в правата на увреденото лице до размера на платеното обезщетение и лихви, както и разходите за определянето и изплащането му. Позовавайки се на разрешенията на съответно цитирани актове на ВКС, съставът на въззивния съд е приел, че понятието „разходи за определяне и изплащане на обезщетението“ е изяснено в съдебната практика, като това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди, както и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите. Следователно, разноските, които ГФ е осъден да заплати на ищеца по главния иск, са част от регресното му право по чл. 558, ал.7 КЗ, тъй като представляват разход за определяне на обезщетението. Изхождайки от това разрешение, въззивният съд е счел, че ищецът по обратния иск в петитума на исковата молба е посочил, че иска от съда да осъди Ц. В. П. за сумата от 11 000 лв., ведно със законната лихва от 22.06.2022 г. до окончателното изплащане на сумата, за лихвите и деловодните разноски, които ГФ е осъден да заплати, както и направените от ГФ деловодни разноски, включително държавната такса за завеждане на обратния иск и юрисконсултско възнаграждение. Формирал е извод, че с оглед даденото тълкуване на разпоредбата на чл. 558, ал. 7 КЗ, след като съдът е определил размера на обезщетението на 5 000 лв., той е следвало на основание чл. 558, ал. 7 КЗ да осъди Ц. В. П. (трето лице – помагач на ответника по главния иск и ответник по обратния иск) да заплати на ГФ сумата от 5 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва от 22.06.2022 г., както и сумата 1 013.62 лв. – разноски, които ГФ е осъден да заплати на ищцата по главния иск – И. О.. Последното обаче не е направено и решението в тази част се е стабилизирало, тъй като не е подадена въззивна жалба срещу него, а частната жалба, подадена от ГФ срещу определението по чл. 248 ГПК на районния съд, не може да доведе до преразглеждане на диспозитива на решението на районния съд, с който е присъдено обезщетение на основание чл. 558, ал. 7 КЗ, тъй като за контролиране на решението в тази част е предвиден друг ред за защита, а именно - производството по чл. 258 и сл. ГПК. С тези мотиви въззивният съд е формирал окончателен извод, че с оглед разпоредбата на чл. 78, ал.1 ГПК първоинстанционният съд правилно е осъдил с решението си Ц. В. П. да заплати на ГФ сумата от 363.63 лв. (200 лв. за държавна такса и 163.63 лв. за юрисконсултско възнаграждение), и правилно с определението по чл. 248 ГПК на ГФ са присъдени и разноски за възнаграждение на вещи лица по допуснатите в производството експертизи в размер на 92.96 евро (равностойност на 181.81 лв.), съобразно уважената част от иска, т. е., макар диспозитивът на определението да не е напълно ясен, с оглед мотивите на районния съд може да се направи извод, че Ц. В. П. е осъден да заплати на ГФ сумата от общо 278.88 евро (545.44 лв.). Отговорът на първия поставен от частния касационен жалбоподател въпрос обуславя изхода по конкретния спор, с оглед произнасянето на съдилищата по него, и е предпоставка за допускането на касационно обжалване на атакуваното определение при наличието на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В съдебната практиката, в т. ч. цитираното, както в частната касационна жалба, така и в мотивите на въззивния съд решение № 8 от 22.06.2022 г. по т. д. № 2144/2020 г. на ВКС, I т. о., се приема, че регресното право на Гаранционния фонд обхваща платените разходи по чл. 288, ал. 8 КЗ (отм.), т. е. разходите за определяне и изплащане на обезщетението. Това са обичайните разходи, необходими за установяване механизма на ПТП, вида и обема на претърпените от увредените лица вреди, както и причинно-следствената връзка между ПТП и вредите; разноските в изпълнителното производство (такси и разноски по Тарифата за таксите и разноските по ЗЧСИ, адвокатски възнаграждения и др.) са направени след влизане в сила на съдебните решения по исковете на увредените лица на основание чл. 288 КЗ (отм.), т. е. след установяване със сила на пресъдено нещо на подлежащите на обезщетяване вреди и размера на дължимите от Фонда обезщетения. В този смисъл, тези разноски не представляват необходими разходи за определяне на обезщетението, респ. са извън обхвата на регресното право на Гаранционния фонд. Настоящият състав на І т. о. споделя изцяло даденото разрешение по въпроса, по който е допуснато касационното обжалване. Въззивният съд правилно е заключил, че разноските, които ГФ е осъден да заплати на ищеца по главния иск, са част от регресното му право по чл. 558, ал. 7 КЗ, тъй като представляват разход за определяне на обезщетението. Именно поради това и доколкото същите изрично са претендирани с петитума на исковата молба, с която е предявен обратният иск, те са част от спорното право и ако съдът не се произнесе по тях, то не се е произнесъл по цялото искане на страната, с което е бил сезиран. Поради това, като не е констатирал неправилното произнасяне на първоинстанционния съд в производство по чл. 248 ГПК по подадената от ГФ молба по чл. 250 ГПК, и като на свой ред се е произнесъл по реда на чл. 274, ал. 2 ГПК по „частна жалба“ срещу това „определение“, въззивният съд е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено. Делото следва да се върне на Окръжен съд – Перник, който да разгледа „частна жалба“ с вх. № 5105/12.02.2026 г., подадена от ГФ, като въззивна такава срещу наименованото като определение № 387 от 05.02.2026 г., постановено по гр. д. № 3230/2024 г. по описа на Районен съд – Перник, с характер на решение по чл. 250 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Първо отделение