Определение № 1967 от 23.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3404/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Ц. А. Г., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника й адв. Д. М., против Решение №445 от 10.04.2023г. по в. гр. д. №3106/2022г. по описа на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено Решение №262185 от 30.06.2022г. по гр. д. №2505/2016г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от Ц. А. Г., ЕГН [ЕГН], против И. Г. С., ЕГН [ЕГН], Г. Ф. Д., ЕГН [ЕГН], „Първа инвестиционна банка“ /ПИБ/ АД, ЕИК 831094393, и ЧСИ М. П. М., ЕГН [ЕГН], искове с правно основание чл.45, ал.1 и чл.49 от ЗЗД и чл. 74, ал.1 от ЗЧСИ във връзка с чл.53 от ЗЗД за осъждане на ответниците да заплатят солидарно на ищцата следните суми: 256 351,85 лв.- обезщетение за имуществени вреди в размер на претендирана и събирана сума по изп.д.№ 377/2014г. по описа на ответника ЧСИ М. М., 80 000 евро- обезщетение за имуществени вреди, съставляващи пазарната цена на недвижим имот- апартамент с идентификатор *****.***.**.*.*, находящ се в [населено място], [улица], ет.*, ап.1*, продаден от ЧСИ М.; както и 100000 лева- обезщетение за неимуществени вреди- претърпени негативни емоции, ведно със законната лихва върху сумите от 28.02.2016г. до окончателното им заплащане. В касационната жалба се излагат доводи за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение- касационни основания по чл.281, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, като се иска отмяната му и уважаване на предявените искове. Към касационната жалба е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. Срещу подадената касационна жалба са постъпили отговори от ответниците И. Г. С., ЕГН [ЕГН], и Г. Ф. Д., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника им адв. Б. Д., от ответника „Първа инвестиционна банка“ АД, ЕИК [ЕИК], чрез процесуалния му представител юрк. В. В., от ответника ЧСИ М. П. М., ЕГН [ЕГН], чрез пълномощника му адв. А. М. и от третото лице- помагач на страната на ответника ЧСИ М. П. М.- ЗАД „Армеец.“ АД, ЕИК 121076907, чрез пълномощника му юрк. Р. Л., с които се изразяват становища за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, съобрази следното: Въззивният съд е приел, че е бил сезиран с искове с правно основание чл.45 от ЗЗД, чл.49 от ЗЗД и чл. 74, ал.1 от ЗЧСИ във връзка с чл.53 от ЗЗД. Ищцата Ц. Г. е изложила твърдения, че ответницата Г. Д. и ответникът И. С.- служители на ответника ПИБ АД, като представители на банката образували срещу нея изп.д.№ 377/2014г. по описа на ответника ЧСИ М. М., преобразувано от изп.д. № 943/2013г. на ЧСИ З. Д., по което били присъединени и други дела на ЧСИ З. Д., въпреки че преди образуването на изпълнителното дело при ЧСИ М. цялото задължение на ищцата към ПИБ АД било погасено. По образуваното пред него изпълнително дело ЧСИ М. извършвал осребряването на имуществото при занижени оценки, неправилно не приспадал от задължението по изпълнителното дело стойността на имоти, на които ПИБ АД била обявена за купувач, но отказала да придобие, и начислявал необосновано високи такси по изпълнителното производство. Същият неправомерно претендирал от ищцата като задължение по изпълнителното дело към датата на подаване на исковата молба сумата от 256 351, 58 лв., която не се дължала от нея, тъй като задълженията й към банката били погасени. Твърди, че по отношение на недвижим имот- апартамент в [населено място], [улица], ет., ап., било насочено принудително изпълнение от ЧСИ М. и имотът бил продаден, но на значително по-ниска цена от пазарната му, която била в размер на 80 000 евро. Твърди, че тези действия на ответниците Д., С. и ЧСИ М. са виновни и противоправни, и от тях са настъпили вреди, от които имуществени в размер на 256 351,85 лв.- претендирани и събирани по изпълнителното дело, макар да не са дължими, и 80 000 евро- пазарната цена на недвижимия имот в [населено място], продаден от ЧСИ, както и неимуществени- претърпени негативни емоции /нервно напрежение, влошаване на здравословното състояние/ в размер на 100000 лв. Твърди, че ответникът ПИБ АД следва да отговаря за причинените й вреди като лице, което е възложило на ответниците Д. и С. образуването и воденето на изпълнителни дела, а доколкото вредите са причинени от всички ответници, намира, че отговорността им е солидарна. С обжалваното въззивно решение САС е приел за установено, че към процесния период ответникът И. С. е бил управител на клон в [населено място] на ответника ПИБ АД, а ответницата Г. Д.- юрисконсулт в същия клон. Ищцата Ц. Г. е била длъжник на ответника „ПИБ“ АД, като с изпълнителен лист от 16.04.2013г., издаден от Районен съд- Варна била осъдена да заплати на кредитора „ПИБ" АД сума в размер на 106 372,07 евро, представляваща неизплатена главница по договор за банков кредит № *****-*-******/21 /21.11.2011г., сума в размер на 5 674,41 евро, представляваща просрочена договорна лихва за периода от 21.09.2012 г. до 08.04.2013г., сума в размер на 105,34 евро, представляваща просрочена наказателна лихва за периода от 21.10.2012 г. до 08.04.2013 г., сума в размер на 531,86 евро, представляваща комисионна за управление на кредита, сума в размер на 75,28 евро, представляваща начислена лихва за неразрешен овърдрафт върху начислена и незаплатена комисионна за управление за периода от 21.12.2012г. до 08.04.2013 г. вкл, ведно с законната лихва върху дължимата главница, считано от датата на подаване на заявлението в съда 09.04.2013 г. до окончателното й изплащане, както и сумата от 7 110,75 лв.- разноски по делото. Въз основа на този изпълнителен лист било образувано изп.дело № 20138080400943 при ЧСИ З. Д., рег.№, с район на действие- ОС Варна. По молба на „ПИБ"АД от 20.05.2013г. към това изпълнително дело било присъединено вземането на банката по изп.дело № 20138080401049 на ЧСИ З. Д., което съгласно приложеното удостоверение било в размер на 5 759,37 лв., включващ главница- 4 043,16 лв., законна лихва- 29,29 лв. за периода 24.04.2013 г.-20.05.2013 г., неолихвяеми вземания - 603,00 лв., разноски по гр.дело - 372,92 лв., разноски по изп.дело - 380,00 лв., такси по Тарифата към ЗЧСИ - 331,00 лв., както и вземанията й по изп.дело № 20148080400308 общо в размер на 9615,60 лв.- главница и 54,00 лв.- такси по ТТРЗЧСИ, по изп.дело № 20148080401500 общо в размер на 711,07 лв., от които 592,92 лв.- присъдени разноски и 54,00 лв.- такси по ТТРЗЧСИ и по изп.дело № 20198080400373, за следните суми: разноски по гр.дело - 100.00 лв., разноски за юрисконсултско възнаграждение по изп.дело - 100.00 лв. и неолихвяемо вземане- такси по ТТРЗЧСИ - 98.95 лв. ЧСИ З. Д. провел по изпълнителното дело публична продан на недвижими имоти на ищцата, приключила на 18.07.2013г., като ответникът „ПИБ”АД била обявена за купувач на продаваните имоти за сумата от 144 000 лева. С молба от 29.07.2013 г. банката отказала да придобие имотите. Била проведена нова публична продан на имотите, приключила на 28.02.2014г., на която „ПИБ"АД била обявена за купувач на същите на обща стойност 145 209 лв. С молба от 28.02.2014г. „ПИБ"АД се отказала от правото да ги придобие. На проведената нова публична продан, приключила на 25.04.2014г. „ПИБ”АД била обявена за купувач на имоти на обща стойност 24 000 лв., като с молба от 28.04.2014г. отказала да ги придобие. На проведената нова публична продан, приключила на 04.07.2014г., „ПИБ“ АД била обявена за купувач на имоти на стойност 19 200 лв., като с молба от 11.07.2014г. отказала да ги придобие. На проведената нова публична продан, приключила на 11.12.2014г., „ПИБ“ АД била обявена за купувач на имоти на стойност 19 200 лв., като с молба от 18.12.2014г. отказала да ги придобие. На проведената нова публична продан, приключила на 08.03.2015г., „ПИБ“ АД била обявена за купувач. Общата събрана сума по изп.дело №20138080400943 по описа на ЧСИ З. Д. в резултат от продажбата на имотите на ищцата възлизала на 129223,70 лв., като впоследствие била извършена публична продан и на земеделски земи, от която била събрана сумата от 2205 лв. По молба на банката изп.дело № 20138080401049 по описа на ЧСИ З. Д., образувано въз основа на издаден изпълнителен лист по гр.д.№5941/2013г. по описа на Районен съд- Варна, било изпратено за продължаване на изпълнителните действия при ответника ЧСИ М. М., при когото било образувано изп.дело № 20147860400377. ЧСИ М. извършил опис и обявил публична продан на апартамент с идентификатор *****.***.**.*.*, находящ се в [населено място],при определена първоначална цена в размер на 81 375 лв. Първата публична продан на имота приключила на 05.01.2015г., като било подадено само едно наддавателно предложение, което било обявено за невалидно. На проведената втора публична продан при начална цена от 65100 лв., приключила на 29.05.2015г., за купувач на имота бил обявен А. И. К. за цена в размер на 65500 лв. Съгласно приетото по делото заключение на вещо лице пазарната стойност на имота, находящ се в [населено място] към датата на извършване на публичната продан е 94 302 лв. или 48 216 евро. При така установените факти от правна страна САС е приел, че предявените искове са неоснователни. Посочил е, че общият размер на задълженията на ищцата към ответната банка само по главница надхвърля 110 000 евро, а в резултат от проведените изпълнителни действия са били събрани суми в общ размер на 196 298 лева. Събраните в хода на водените при ЧСИ З. Д. изпълнителни производства суми са били недостатъчни да покрият задълженията на ищцата по издадените срещу нея в полза на банката изпълнителни листове, поради което изп.дело № 20138080401049 по описа на ЧСИ З. Д. е било изпратено при ЧСИ М. за продължаване изпълнителните действия, във връзка с продажбата на недвижим имот, находящ се в [населено място], по отношение на който ЧСИ З. Д. не е разполагал с компетентност. Съдът е приел за неоснователни твърденията на ищцата, че от дължимите от нея суми е следвало да бъде приспадната стойността на имотите, на които банката- ответник е била обявена за купувач, но се е отказала да ги придобие, тъй като тези твърдения не намират опора в законодателната уредба. Посочил е, че не се установява никакво противоправно деяние на ответниците по делото, поради което предявените искове следва да бъдат отхвърлени. Ответниците И. С. и Г. Д. в съответствие със задълженията си са предприели необходимите действия за събиране на изискуемите вземания на банката, с която се намират в договорни отношения и която им е възложила тези функции. Доколкото по делото не е установена противоправност в действията им, то не са налице основания за ангажиране на отговорността и на „ПИБ“ АД като възложител. Съдът е приел, че по делото не са били установени посочените от ищцата неправомерни процесуални действия или бездействия на ответника ЧСИ М.. Към датата на образуване на изпълнителното производство при него ищцата е имала непогасени задължения към банката- ответник, подлежащи на принудително изпълнение, продажбата на имота й е била извършена в съответствие с изготвената оценка, а таксите са начислявани съобразно ТТРЗЧСИ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК, касаторката, чрез пълномощника си адв. Д. М., иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради вероятната му нищожност и недопустимост и очевидната му неправилност /основание по чл.280, ал.2 от ГПК/. Позовава се и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, като твърди, че по въпроса за задължителната сила в производството по искове за вреди срещу съдебен изпълнител на съдебните решения по жалби срещу действията му въззивното решение противоречи на Тълкувателно решение №7 от 31.07.2017г. на ОСГТК на ВКС. Твърди и че по въпросите следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, да приложи императивни правни норми, да допусне служебно доказателства и да се произнесе по всички доказателствени искания решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС. Твърди и че въззивният съд се е произнесъл по въпрос от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно- може ли лица, които имат очевидно високи доходи, да искат изплащане на разноски, като се позовават на безплатна адвокатско услуга и подлежи ли на проверка от съда дали едно лице има право на безплатна адвокатска услуга. В изложението пълномощникът на касаторката е направил и искане за предоставяне на нов едномесечен срок за излагане на допълнителни основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и за предоставяне на правна помощ на касаторката. Тези искания не могат да бъдат удовлетворени. Касаторката е упълномощила адвокат по делото, който има представителна власт да я представлява пред ВКС до приключването му /л.292 от първоинстанционното дело и л.12 от въззивното дело/. Пълномощията на същия не са оттеглени, нито той се е отказал от тях. При положение, че касаторката само си е осигурила правна помощ чрез избор и упълномощаване на адвокат, от който не се е отказала, нито той се е отказал да я представлява, то не съществува основание и възможност да й бъде предоставена правна помощ от друг адвокат. Според настоящия състав на съда не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 от ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е:1.решен в противоречие със задължителната практика на Върховния касационен съд и Върховния съд в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд; 2. решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз; 3. от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, а съгласно ал.2 на същата разпоредба независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Неоснователно е искането на касаторката за допускане на въззивното решение до касационно обжалване поради нищожността му. Според Тълкувателно решение №1/2012г. по тълк.д.№1/2011г. на ОСГТК на ВКС съдебното решение е нищожно в случаите на постановяването му от ненадлежен орган или ненадлежен съдебен състав, извън правораздавателната власт на съда, ако не е подписано от членовете на съдебния състав, ако не е в писмена форма, както и при абсолютна неразбираемост на волята на съда, вкл. и при тълкуване. В случая такива пороци на обжалваното решение не са налице.То е постановено от законен състав на въззивния съд, в рамките на правораздавателната му компетентност, при спазване на изискуемата писмена форма, подписано е от членовете на съдебния състав и формираната в мотивите на съдебния акт воля на съда е разбираема и логически последователна. Доводите на ищцата, че при постановяване на решението съдът се е произнесъл по целесъобразност, а не по законосъобразност, тъй като в противоречие с ГПК и основните принципи на правото и морала приел, че не е противоправно действие кредиторът да се отказва от придобиване на имот, за който е бил обявен за купувач, са такива, свързани с правилността на решението, а не с неговата валидност. Въззивното решение не е и вероятно недопустимо. Процесуална недопустимост на съдебното решение е налице, когато е разгледан спор, който не е подведомствен на съдилищата или не е подсъден на съответния съд; когато е разгледан непредявен иск или съдът се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск- по нередовна искова молба, при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за възникването и надлежното упражняване на правото на иск, както и когато съдът в нарушение на диспозитивното начало в процеса се е произнесъл извън спорния предмет, като е присъдил нещо различно от заявеното искане или извън него / в този смисъл- Решение №29 от 06.08.2010г. на ВКС по гр.д.№ 2426/2009г., второ гр.о.; Решение №27 от 06.08.2020г. на ВКС по гр.д.№ 2662/2019г., второ гр.о. и др./. В случая обжалваното решение не страда от посочените пороци. Съдът е разгледал спор, подведомствен на съдилищата и подсъден на съда, решението е постановено при надлежно упражнено право на иск от ищцата, по редовна искова молба и няма данни за липса на положителни процесуални предпоставки на правото на иск или за наличие на отрицателни такива. Доводите на ищцата, че решението било постановено без да бъде разгледана молба на третото лице С. Г. С. за главно встъпване по делото, не обуславят процесуална недопустимост на решението. С подадената от посоченото лице молба /л.60 от първоинстанционното дело/ не е бил предявен иск против страните по делото и не е било направено искане за главно встъпване, поради което и съдът не е имал основание да конституира посоченото лице като страна по спора. Отделно от това даже и в посочената молба да се съдържаше такова искане, то неуважаването му евентуално би засегнало само правата на лицето, което желае да встъпи по делото, а не и правата на другите страни. Предвид горното и доколкото ищцата не е легитимирана да защитава чужди права, то тя не би могла да се позовава на това обстоятелство. Не могат да бъдат споделени и доводите на ищцата за недопустимост на решението поради това, че било постановено по непредявен иск срещу ответника М. М.. Твърденията в касационната жалба на ищцата, че правното основание на предявения срещу посочения ответник иск било чл.45, ал.1 от ЗЗД, а не посоченото такова в решението- чл.74, ал.1 от ЗЧСИ, са такива, свързани с правилността на решението, а не с неговата допустимост, и същите биха могли да бъдат разгледани само при допускане на касационното обжалване. Неоснователно е и направеното искане за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради очевидната му неправилност. Съгласно формираната практика на ВКС очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 от ГПК е съдебно решение, засегнато от особено тежък порок, който може да бъде констатиран пряко от съдържанието му, без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта. Такъв би бил прилагането на отменен закон, прилагане на закон в противоречие с неговия смисъл, нарушение на основни съдопроизводствени правила или изводи на съда, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. В конкретния случай от въззивното решение не може да се направи извод за явно нарушение на закона или необоснованост на мотивите при постановяването му; съдът не е приложил отменен закон или закон в противоречие с неговия смисъл или при нарушение на основни съдопроизводствени правила, нито е направил изводи, които са в грубо противоречие с правилата на формалната логика. Не могат да бъдат споделени доводите на ищцата, че решението било очевидно неправилно, тъй като съдът приел, че не е противоправно действие кредиторът да се отказва от имот, за който е бил обявен за купувач, и че не е налице правна норма, която да предвижда приспадане от задължението на сумите, предложени като продажна цена. В обжалваното решение съдът не се е произнасял по въпроса дали отказите на ответника „ПИБ“ АД да придобие имотите, на които е била обявена за купувач, са противоправни, тъй като ищцата не е излагала подобни твърдения в исковата молба като основание на предявения срещу посочения ответник иск /същата е твърдяла, че банката следва да отговаря като работодател на ответниците Д. и С. за противоправните според нея действия на последните по образуване на изп. дело № 20147860400377 при ЧСИ М./. В решението си съдът е приел, че с оглед действащата към периода на провеждане на публичните продани нормативна уредба посочените откази нямат претендираните от ищцата правни последици, а именно- намаляване на вземането на взискателя с предложената от него цена на имотите, които е отказал да придобие. Така направеният извод е в съответствие с разпоредбите на чл.493 и чл.495 от ГПК в редакциите им към датите на съответните публични продани и не е очевидно неправилен. По поддържаното в изложението основание по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване: Съгласно задължителните указания по тълкуването и прилагането на закона, дадени в Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС по т. д. № 1/2009 г., материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Първият поставен в изложението въпрос- за задължителната сила в производството по искове за вреди срещу съдебен изпълнител на съдебните решения по жалби срещу действията му, не е от значение за изхода на делото и за формиране на решаващата воля на съда за отхвърляне исковете, поради което и по отношение на него не е налице общото основание на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Съдът е отхвърлил исковете след като е направил собствени изводи за липса на твърдяното от ищцата противоправно поведение на ответниците, а не защото е приел, че съдебните решения по жалбите й срещу действията на съдебния изпълнител се ползват със сила на присъдено нещо. Предвид горното по посочения въпрос няма основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. По отношение на втората група въпроси, поставени в изложението- следва ли съдът да обсъди всички доводи на страните, да приложи императивни правни норми, да допусне служебно доказателства и да се произнесе по всички доказателствени искания, също не са налице основанията за допускане на касационно обжалване. Така поставените въпроси са от значение за изхода на всяко производство, поради което по отношение на тях е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК. Не е налице обаче специалната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК, тъй като тези въпроси са били разрешени от съда съобразно установената практика. Съгласно същата съдът е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правните доводи, от които черпят своите права, както и да обсъди всички събрани по делото доказателства във връзка с техните доводи. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая въззивната инстанция, както самостоятелно, така и препращайки към мотивите на първоинстанционния съд, е обсъдила доводите и възраженията на страните, относими към правния спор, с който е била сезирана, както и събраните по делото доказателства, и е изложила мотиви по същите, поради което не е налице отклонение от установената съдебна практика по въпроса. Твърденията на ищцата, че върху имота в [населено място] е била учредена договорна ипотека за обезпечаване на задължение на трето лице- С. Г. С. към друга банка, както и че предприетото спрямо този имот изпълнение от банката, в чиято полза е бил ипотекиран, е било спряно по искане на С. Г. С., нямат връзка с правния спор между ищцата и ответниците, който е предмет на настоящото производство, поради което и не са били обсъждани от въззивния съд. Не е налице соченото в изложението противоречие на решението със съдебната практика по въпроса за приложението на императивни правни норми и за задължението на съда да допусне служебно доказателства. Съгласно задължителните указания, дадени в т.1 и т.3 от Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, и е длъжен да събере доказателствата, които се събират служебно от съда /експертиза, оглед, освидетелстване/, само ако е въведено оплакване за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи, поставени в основата на първоинстанционното решение, или ако тези доказателства са необходими за служебно прилагане на императивна материалноправна норма. В случая при постановяване на обжалваното решение въззивният съд е определил правилно предмета на спора според въведените от ищцата твърдения, както и приложимите материалноправни норми. От страна на ищцата не се сочат други правни норми, които според нея следва да намерят приложение, а се оспорват изводите на съда за липса на противоправно поведение на ответниците, които оплаквания не могат да бъдат обсъждани в производството по допускане на касационното обжалване извън хипотезата на очевидна неправилност на решението, която, както вече се посочи, в случая не е налице. Въззивният съд се е произнесъл с мотивирано определение и по доказателствените искания на ищцата, направени с въззивната жалба, а именно- за изискване в цялост на образуваното при ответника М. изпълнително дело №377/2014г., като в настоящото производство не може да се преценява правилността на изводите му. Следва да се посочи, че въз основа на писмена молба, подадена от ищцата до първоинстанционния съд, от ответника М. са били изискани и той е представил по делото заверени копия от всички документи, поискани от ищцата, които са от значение за изложената от нея в исковата молба теза. При това положение делото е било попълнено с необходимите доказателства за изясняване на фактическата обстановка, описана в исковата молба, поради което и въззивният съд не е допуснал нарушение на процесуалните си задължения за служебно събиране на доказателства. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по поставените от ищцата въпроси, които според нея са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а именно - може ли лица, които имат очевидно високи доходи, да искат изплащане на разноски, като се позовават на безплатна адвокатска услуга и подлежи ли на проверка от съда дали едно лице има право на безплатна адвокатска услуга. По така поставените въпроси въззивният съд не се е произнасял в обжалваното решение, поради което и по отношение на тях не е налице общата предпоставка на чл.280, ал.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване. Касаторката е искала по реда на чл.248 от ГПК изменение на въззивното решение в частта му за разноските, по което искане въззивният съд се е произнесъл с определение №1883 от 16.06.2023г., с което го е оставил без уважение. Така постановеното определение е подлежало на обжалване, като при обжалването му касаторката е следвало да изложи доводите си срещу присъдените в нейна тежест адвокатски възнаграждения на процесуалните представители на ответниците. Същото обаче не е било обжалвано от нея и е влязло в сила. С оглед изхода от спора, направените искания и на основание чл.38, ал.2 от ЗА касаторката следва да бъде осъдена да заплати на адв. Б. Д., който е оказал безплатна правна помощ на ответниците И. Г. С. и Г. Ф. Д., както и на адв. А. М., който е оказал безплатна правна помощ на ответника М. П. М., адвокатско възнаграждение за касационното производство. При определяне на размера на същото настоящият състав на ВКС съобрази, че съгласно постановеното решение на СЕС от 25.01.2024 г. по дело С–438/22 съдът не е обвързан от посочените размери в Наредба №1 на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено като се съобразят вида на спора, фактическата му и правна сложност, материалният интерес, вида и количеството на извършената работа. В конкретния случай настоящият съдебен състав намира, че при отчитане на посочените критерий в полза на адв. Б. Д. следва да се определи адвокатско възнаграждение за всеки от представляваните от него ответници в размер на по 2000 лв. или общо- 4000 лв., а на адв. А. М.- адвокатско възнаграждение в размер на 2000 лв., които суми касаторката следва да бъде осъдена да им заплати. На основание чл.78, ал.8 от ГПК касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника „Първа инвестиционна банка“ /ПИБ/ АД, ЕИК 831094393, юрисконсултско възнаграждение за касационното производство в размер на 450 лв. Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд