Определение № 650 от 06.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 1912/2025 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Министерство на външните работи срещу решение №782/06.06.2025г. по т.д.№1852/2024г. по описа на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение №260194/21.03.2024г. по т.д.№8800/20г. на Софийски градски съд, с което касаторът е осъден да заплати на С. С. М. сума в размер на 80 000 лв., представляваща цедирано й вземане на „Аргус травел“ЕООД за недължимо усвоена банкова гаранция за добро изпълнение на договор за осигуряване на самолетни билети за превоз по въздух на пътници и багаж, сключен между това дружество и МВнР, ведно със законната лихва, както и лихва за забава за периода 21.08.2017г. – 20.08.2020г. в размер на 24 355,56 лв. В касационната жалба се поддържат оплаквания за недопустимост на въззивното решение, поради липса на процесуална легитимация на ищцата, както и поради неправилно определена правна квалификация на иска по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД /при наличие на посочено в договора основание за усвояването на банковата гаранция/. Поддържа се оплакване по същество за неправилност на въззивния съдебен акт, поради нарушение на материалния закон и съдопроизводствените правила и поради необоснованост. Касаторът твърди,че вземането на ищцата не е възникнало валидно, тъй като банковата гаранция е усвоена от министерството в съответствие с клаузите на договора, а по делото е установено пълно неизпълнение от страна на цедента /предвид това,че същият е нарушил условието да не ползва подизпълнители при изпълнението на договора, което е довело от своя страна до неизпълнение и на задължението му да осигурява самолетни билети по най-ниските възможни цени/. Счита,че в противоречие с процесуалните правила съдът не е обсъдил надлежно ангажирани по делото доказателства – дневници за продажба на самолетни билети, а вместо това е крдитирал единствено доказателствата, явяващи се в подкрепа на твърденията на насрещната страна; решил е делото, без да бъде отговорено на поставените на вещите лица въпроси; отказал е да уважи искането на страната да бъде изслушана ищцата по реда на чл.176 ал.1 ГПК по въпроси във връзка с изпълнението на задълженията по договора от страна на „Аргус травел“ЕООД. С касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивния акт и отхвърляне на иска с присъждане на разноски за всички инстанции, в т.ч. и с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. В приложеното към касационната жалба писмено изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът, при позоваване на предпоставките на чл.280 ал.1 т.т.1, 2 и 3 ГПК, формулира като значими за изхода на спора въпросите: 1. В случаите, в които е налице правоотношение между спорещите страни, то фактическият състав на чл.55 ал.1 ЗЗД приложим ли е, ако това, с което едната страна се е обогатила съставлява дължима по това правоотношение престация, както и когато същата вече е изпълнена? /твърди се противоречие на даденото от въззивния съд разрешение с приетото в ППВС №1/1979г., както и че разрешаването на този въпрос от касационната инстанция би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/; 2. Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите на решението си всички доводи и възражения на страните и да посочи защо ги счита за основателни или не, както и да обсъди в съвкупност всички доказателства и да посочи защо игнорира някои от тях? /противоречие с решение №60179/07.10.2021г. по гр.д.№3980/20г. на ІV г.о. на ВКС и решение №92/06.11.2019г. по т.д.№2100/18г. на І т.о. на ВКС/; 3. Допустимо ли е въззивният съд да постанови решение, без да се е мотивирал изчерпателно, без да е обсъдил всестранно и пълно всички доказателства и факти по делото, както и като го основава на мотиви, които не отговарят на действителната фактическа обстановка, изяснена в хода на делото и при противоречие на мотивите си? /противоречие с решение №7/30.06.2020г. по к.д.№11/2019г. на Конституционния съд/. Ответницата по касационната жалба С. С. М., в писмен отговор възразява срещу основателността на наведените в нея оплаквания и искания. Поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а по същество - за законосъобразност на постановения с него резултат. Претендира направените в производството разноски. Върховен касационен съд, състав на Второ търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. При произнасянето си по реда на чл.288 ГПК, съставът съобрази следното: За да приеме,че обжалваното пред него осъдително решение на първоинстанционния съд е допустимо, съставът на Софиаски апелативен съд е изложил съображения за наличие на надлежна активна процесуална легитимация у ищцата да води предявения иск.Посочил е,че същата се извежда от твърденията в исковата молба, които сочат на това,че същата, макар да не е страна по договора, сключен между МВнР и „Аргус травел“ЕООД, е носител на вземането на последното дружество срещу МВнР, доколкото то й е прехвърлено с валиден договор за цесия от 12.12.2016г., за което ответникът е уведомен по реда на чл.99 ал.3 ЗЗД, с което прехвърляне ищцата е придобила качеството на кредитор на ответното министерство. По същество съдът е установил от приетите по делото доказателства, че „Аргус травел“ЕООД и МВнР са страни по договор за възлагане на обществена поръчка, сключен на 02.01.2013г., по силата на който министерството е възложило на това дружество, а последното е приело за срок от 36 месеца да осигурява срещу възнаграждение самолетни билети за превоз по въздух на пътници и багаж за служебни пътувания в страната и чужбина и при необходимост да осигурява хотелски резервации и чартърни полети; че с чл. 4.1. от договора изпълнителят се е съгласил да представи безусловна неотменима банкова гаранция в размер на 2% от прогнозната стойност на поръчката без ДДС, а именно 80 000 лв., със срок на гаранцията от датата на издаването й до един месец след изтичането на срока на договора; че съгласно чл. 4.4. възложителят има право да задържи гаранцията при условията на чл. 8.2.А - ако изпълнителят забави изпълнение или не изпълни три заявки за доставка на самолетни билети, в който случай се дължи и неустойка в размер на 10 000 лв. и при условията на чл. 8.5. - възложителят има право да прихване дължимата от изпълнителя неустойка от предоставената гаранция за изпълнение на договора. Съдът е приел за установено,че дружеството-изпълнител е изпълнило задължението си по чл.4.1 от договора, като с референция №48-5560/24.06.2013 г. „Юробанк България“ АД неотменяемо и безусловно се е задължила да заплати на Министерството на външните работи, при писмено поискване сума, ненадвишаваща 80 000 лв., при срок на валидност на банковата гаранция до 03.02.2016 г., че с писма през 2013 г. и 2016 г. „България еър“ АД е уведомило Министерството на външните работи, че дружеството-изпълнител е с преустановени права за издаване на самолетни билети на авиокомпанията, считано от 07.02.2013 г.; че договорът е продължил да се изпълнява от „Аргус травел“ЕООД, като няма спор,че е бил прекратен на 31.12.2015г., което е установено и от публикувана на 13.07.2016г. в електронния регистър на АОП информация за изпълнението, в която се сочи още и, че договорът е изпълнен в пълен обем, в срок и заплатената сума по него е в размер на 4 699 434, 25 лв. с ДДС; че след прекратяването на договора /през м.януари 2016г./ със заповед на главния секретар на МВнР е била назначена комисия за приемане на изпълнението, която е излязла със становище,че дружеството системно не е изпълнявало техническата спецификация на възложителя, тъй като не е имало оторизация от всички авиокомпании, членуващи в BSP България, за извършване на директни полети от и до Република България; че, на базата на изготвения от комисията протокол от 28.01.2016г., МВнР е отправило на 01.02.2016г. искане за плащане на сумата по гаранцията, като не е спорно, че на 08.02.2016 г. е осъществен в полза на министерството банков превод на сумата 80 000 лв.; че на 05.12.2016 г. дружеството е отправило до министъра на външните работи покана за възстановяване на недължимо усвоената сума по банковата гаранция, което е извършено след прекратяването на договора между страните,а с договор за цесия от 12.12.2016 г. „Аргус травел“ ЕООД е прехвърлило на ищцата това си вземане от Министерството на външните работи, който е уведомен на 13.07.2020г. на основание чл. 99 ЗЗД за извършеното цедиране; че с писмо от същата дата ищцата е поканила министерството да й изплати сумата в 7-дневен срок. Въз основа на така установената фактическа обстановка и с оглед изложеното в исковата молба, въззивната инстанция е споделила като правилна определената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска по чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД, който е намерил за основателен, а оттам и предявеният с него акцесорен иск по чл.86 ал.1 ЗЗД. Като се е позовал на ППВС № 1/1979 г. съдът е посочил,че първият фактически състав на чл. 55 ал.1 от ЗЗД е приложим и при съществуващо между страните валидно правоотношение, стига даденото да не съставлява дължима по това правоотношение престация, тъй като основанието му не я предполага, както и когато вече е била изпълнена, каквато именно е и разглежданата в случая хипотеза, очертана с такъв фактически състав от изложените в исковата молба твърдения и петитум и събраните в тази връзка доказателства. Намерил е за доказана предпоставката, че усвоената от министерството сума по гаранцията от 80 000лв., не е била дължима съобразно уговорените в чл.4.4 от договора условия на чл. 8.2.А /ако изпълнителят забави изпълнение или не изпълни три заявки за доставка на самолетни билети, в който случай се дължи и неустойка в размер на 10 000 лв./ и чл.8.5 /за прихващане на начислена неустойка със сумата по гаранцията/. В тази връзка е констатирал,че нито в протокола на комисията за оценка на изпълнението на договора, нито в информацията, публикувана от АОП, нито в отговора на исковата молба се съдържат твърдения и данни за обстоятелства, сочещи на забавено изпълнение или на неизпълнение от страна на търговското дружество на която и да е възложена му заявка за доставка на самолетни билети; не са направени твърдения и не са ангажирани доказателства, че възложителят е имал основание и е начислил неустойка по договора, поради забава или пълно неизпълнение в някоя от хитоезите по чл. 8.2.А; 8.3.; 8.4.; 8.6. и 8.7 от договора. Поради това съдът е заключил,че банковата гаранция не е подлежала на получаване и за да обезпечи плащането на неустойки по договора. Като допълнителен аргумент в подкрепа на твърдението на ищцата, че дружеството изпълнител по договора е изпълнило възложените му заявки от МВнР съдът е изтъкнал и удостовереното от АОП, че по договора е изплатена сума 4 699 434, 25 лв. с ДДС, с което почти е достигната прогнозната цена, уговорена за срока му на действие. Като недоказано и неотносимо към фиксираните в договора основания за получаване на банковата гаранция от въззивника, решаващият състав е намерил възражението на ответника, че „Аргус травел“ ЕООД не е изпълнило задълженията си по чл. 3.1.; 6.3.; 6.7.; 6.8. и 6.14, като е посочил,че неизпълнението на посочените договорни задължения не е обвързано и не се обезщетява с неустойка или усвояване на банковата гаранция, защото такива последици не са предвидени в клаузите на чл. 8.2. А и чл. 8.5. от договора. Пак във връзка с възражения на ответника по отношение на цените, на които са предоставени самолетните билети от дружестото на министерството, съдът е констатирал липса на доказателства те да не са били най – ниските към момента на подаване на офертата, като е отчел положените от първата инстанция усилия да събере доказателства за тези факти, останали без резултат поради обективни пречки /липса на съхранена информация/. От установения безспорно по делото факт,че дружеството- изпълнител е било с отнета оторизация от „България еър“ да издава самолетни билети на тази авиокомпания, съдът не е могъл да намери основание за извод, че дружеството е било лишено от оторизация от всички авиокомпании, респ. че не е имало валидна такава за работа в системата на BSB и системата Амадеус, поради което и да не би могъл да изпълнява задълженията си към ответника. При липсата на конкретизация в твърденията на ответника за неизпълнение на договорни задължения на дружеството-изпълнител, съдът е изложил и съображения,че от представените от него доказателства не се установява и изпълнителят да не е осигурил възможност за използване на ежедневни полети, които да са директни или с минимален брой прекачвания, както и че е поискал три варианта на маршрут по конкретна заявка и такива не са предоставени. Като неподкрепящо се от доказателствата в делото съдът е намерил и възражението на МВнР, че от изпълнението на договора за него е възникнала щета в размер на поне 100 000лв., но дори да е доказана такава, тази щета следва да бъде претендирана като неустойка или на основание чл. 8.8. По тези съображения Софийският апелативен съд е заключил, че съществува неоправдано имуществено разместване и за да се отстрани това състояние, следва да се уважи искът по чл.55 ал.1 предл. първо ЗЗД, защото запазването му би противоречало на принципите на справедливостта, еквивалентността и добросъвестността. Наведеното във въззивната жалба оплакване, че първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства в делото и конкретно дневниците за продажби на самолетни билети, съдът е намерил отново за неоснователно, като е изложил съображения,че тези писмени документи не са били приобщени като доказателства по делото, тъй като такова искане не е било направено от страната нито в първоинстанционното, нито във въззивното производство. Настоящият състав на ВКС, Второ търговско отделение намира за необосновани сочените от касатора предпоставки за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Съгласно чл.280 ал.1 ГПК и възприетото с т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС задължително тълкуване на разпоредбата, до разглеждане по същество от касационната инстанция се допускат въззивни съдебни решения, във връзка с чиито, обуславящи крайния постигнат с тях резултат, разрешения касаторът следва да формулира съответни конкретни въпроси, тъй като именно с тях се определят рамките, в които ВКС дължи селекцията на касационните жалби. От значение за осъществяването на достъпа до касация е, че въпросите следва да са от правен характер, което означава да са обусловили решаващите изводи на въззивната инстанция, като същевременно разрешението им, което касационната инстанция дължи да даде с отговора си, да има общоважимо и общоприложимо към други случаи значение. Въпросите не могат да са хипотетични, а да са от непосредствено значение за изхода на делото, но същевременно да не са от фактологичен характер. Съставът на касационната инстанция нито е длъжен, нито има правото да извежда правни въпроси от твърденията на касатора или от сочените от него факти и обстоятелства,с оглед спазването на принципа за диспозитивното начало,а непосочването на правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване,без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Не е налице твърдяната в касационната жалба вероятна недопустимост на постановения от въззивния съд и обжалван от касатора съдебен акт. Основанията за недопустимост на съдебното решение са изброени в т.9 на ППВС №1/85г. – съдебното решение е недопустимо, когато е постановено при липса на право на иск, при ненадлежното му упражняване, при оттегляне или отказ от иска; при липса на искане за възобновяване на производството, при спряно по взаимно съгласие производство; по устно предявен иск; при неподведомственост или родова неподсъдност на спора; когато не е разгледан иск на предявеното основание и е разгледан иск, който не е предявен, вместо предявения такъв; когато е постановено спрямо лице, което няма качеството на надлежна страна, вместо спрямо надлежната такава или при неучастие на задължителен другар. В случая касаторът основава становището си за недопустимост на обжалваното решение на твърдението,че иск по чл.55 ал.1 ЗЗД е недопустим при наличие на договор и на довода за липса на активна процесуална легитимация на ищцата. Последната произтича от изложените в исковата молба твърдения за притежавано субективно право,накърнено от правния спор, а доколко това право съществува, е въпрос по същество. В исковата молба ищцата е навела твърдение,че е носител на парично вземане от ответника, което е възникнало по силата на договор между последния и трето лице, прехвърлено й е от носителя му с договор за цесия и е оспорено от ответника по делото. Тези твърдения са достатъчни да обосноват наличиета на активна процесуална легитимация, а по въпроса за валидното възникване и съществуване на самото вземане съдът дължи произнасяне с решението си по същество. Допустим е искът за неоснователно обогатяване при начална липса на основание и въпреки безспорното наличие на договор, доколкото в исковата молба се твърди липса на клауза в него, предвиждаща съответно право на ответника за усвояване на уговорената гаранция, което е в съответствие с разясненията, дадени в ППВС № 1/1979 г., съобразени и от въззивния състав. Първият от формулираните от касатора въпроси не осъществява общото основание за допускане на касация, тъй като не е разрешен от въззивния съд в поддържания с въпроса смисъл. За да приеме,че е налице хипотезата на чл.55 ал.1 предл.1 ЗЗД въззивният съд е достигнал до извод, обратен на твърдението във въпроса,че гаранцията е усвоена в съответствие с клаузите на договора, като изрично е изложил в тази връзка мотиви,че клаузата на чл.4.4 от него предвижда само две основания за усвояването на сумата по банковата гаранция, наличието на които нито се твърди от ответника,нито се установява по делото. Съдът изрично се е позовал на цитираното с въпроса ППВС №1/1979г., чиито постановки е приложил в съответствие със смисъла им и обстоятелствата по делото,поради което не може да бъде направен извод и в посока на съществуващо противоречие на изводите му със задължителната практика на касационната инстанция. Останалите два въпроса са от процесуално-правен характер и като такива, принципно биха били годни да изпълнят общото изискване на чл.280 ал.1 ГПК, но само доколкото считаното от касатора за незаконосъобразно процесуално поведение на съда пряко е довело до постановения от него краен резултат. Константна е практиката на ВКС, че въззивният съд дължи произнасяне по доводи и възражения на страните и обсъждане на доказателства и обстоятелства, които са свързани и пряко относими към предмета, с който е сезиран, а липсата на произнасяне по такива, които са ирелевантни за формирането на крайния му извод, не представлява процесуално нарушение, водещо до неправилност на постановения от него съдебен акт / в т.см. т.3 от р.І на ППВС №1/13.07.1953г., ППВС №7/27.12.1965г., т.13 от ППВС №1/10.11.1985г.,както и постановените при действието на новия ГПК определения по гр.д.№922/21г. на ІV г.о., по гр.д.№3656/16г. на ІV г.о., по гр.д.№1298/21г. на ІV г.о. и др./. В случая касаторът обвързва въпросите си с оплакванията,че съдът не е обсъдил дневниците за продажба на самолетни билети; че е кредитирал само доказателства в покрепа на поддържаната от ищцата теза; че решението му е постановено при липса на отговори от страна на вещото лице по поставените му задачи; че неоснователно не е допусната до изслушване по делото ищцата, която да даде обяснения във връзка с изпълнението на договора за обществена поръчка от „Аргус травел“ ЕООД. Основният решаващ извод на въззивния съд, пряко обусловил и заключението му за липса на основание за усвояване на банковата гаранция от ответника, е, че в договора за обществена поръчка банковата гаранция е предвидена като обезпечаваща конкретно неизпълнение или забавено изпълнение – на три заявки за доставка на самолетни билети, както и като средство за пряко удовлетворяване на възложителя при начислена от него неустойка за просрочието в изпълнението на съответната заявка върху стойността й /чл.8.3/, за компенсация при отпаднала необходимост от изпълнението, вследствие забавата на изпълнителя /чл.8.4/ и при пълното неизпълнение на съответната заявка /чл.8.7/, каквито в случая ответникът нито твърди, нито доказва да са допуснати /неизпълнения/ и начислени /неустойки/ от страна на дружеството-изпълнител на обществената поръчка. Към този именно решаващ извод на въззивния състав наведените в касационната жалба и посочени по-горе оплаквания са неотносими, още повече, че, въпреки констатираната ирелевантност към предмета на спора - установяването на наличие или липса на основание за усвояването на гаранцията, в решението си съставът изрично е изложил съображения и за установената от вещото лице обективна невъзможност да бъде изготвено и прието експертно заключение и за необсъждането на дневниците за продажба на самолетни билети,поради липсата на искане от страната за приобщаването им към доказателствения материал по делото. Що се касае до оплакването във въззивната жалба за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение с отказа й да изслуша страната по делото /ищцата/ и направеното във връзка с него пред въззивната инстанция доказателствено искане по чл.176 ал.1 ГПК, въззивният съд е мотивирал изчерпателно становището си за недопускането му с това,че събирането на това доказателствено средство не е необходимо за изясняването на предмета на спора; че въпросите са общи и не са свързани с установяването на конкретни факти, които да са били твърдяни с исковата молба; че по начина, по който са формулирани въпросите към страната, не позволяват прилагането на неблагоприятните последици от отговорите й. Поради изложеното, както и поради съдържащото се във втория въпрос фактическо твърдение за несъответствие на мотивите с фактическата обстановка /което представлява по същността си оплакване за неправилност/, настоящият състав намира,че и с процесуалните въпроси касаторът не е обосновал приложимост на общото основание за допускане на касационен контрол. Това налага да бъде постановен отказ с настоящото определение. С оглед този резултат в полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за настоящото производство в размер на заплатеното от него адвокатско възнаграждение от 3600 лв. в тяхната равностойност от 1840,65 евро. Така мотивиран, съставът на Върховен касационен съд Търговски колегия Второ отделение