Определение № 755 от 10.10.2013 г. на ВКС по т. д. № 1480/2013 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 277 / 02.11.2012 год. по т.д.№ 235/ 2012 год. на Великотърновски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 359 / 08.06.2012 год. по гр.д.№ 1230 / 2011 год. на Русенски окръжен съд. С последното е бил уважен предявеният от [фирма] против касатора иск с правно основание чл.422 вр. с чл.124 ал.1 ГПК, за установяване вземане на ищеца към ответника на основание три записа на заповед: за 28 330,30 евро от 102 278,46 евро - по запис на заповед от 01.06.2009 год., за 5 758,75 евро от общо 21 676,63 евро - по запис на заповед от 03.07.2009 год. и за 4 918,70 евро от общо 12 400,63 евро - по запис на заповед от 14.07.2009 год. Касаторът оспорва правилността на въззивното решение, с доводи за постановяването му в противоречие с материалния закон, респ. задължителната съдебна практика относно правните последици на непредявяването на запис на заповед, с уговорен падеж „ на предявяване „. Наред с неправилността на извода на съда за приложимост на указанията в т.3 на ТР № 1 / 28.12.2005 год. по т.д.№ 1/ 2004 год. на ОСТК на ВКС към спора, касаторът намира че въззивният съд неправилно не е отчел значението на факта, че предявяването за плащане е извършено по неточен адрес на издателя на ефекта, от нотариус с район на действие, различен от района по седалището му, без връчване лично на издателя / очевидно визирайки представляващия го управител Л. В. П., издал ефекта от името и за сметка на дружеството /, без указване в разписката за връчването обстоятелства, установяващи предпоставките за предприетото „ уведомяване „. По начало намира неприложимо предявяването чрез нотариална покана, при липса на доказателства за укриване или невъзможност за издирване на длъжника, издател на записите на заповед. Обосновава основания за допускане на касационното обжалване във всички хипотези на чл. 280 ал.1 т.1 – 3 ГПК по материалноправния въпрос: „ Запис на заповед, издаден като обезпечение по каузална сделка, с падеж „ на предявяване „ до определен срок, задължително ли е да бъде предявен лично на издателя, за да е налице изискуемо вземане по същия ? „. Ответната страна - [фирма] - оспорва касационната жалба, с довод за липса на основание за допускане на касационното обжалване, поради липса на противоречие между постановеното въззивно решение и задължителната съдебна практика – ТР № 1 / 2005г. по т.д.№ 1 / 2004 год. на ОСТК на ВКС относно значението на „ предявяването „ на записа на заповед. Позовава се на паралелно съобразими обстоятелства ,с последици на предявяване за плащане по ефекта и настъпила изискуемост на вземането към момента на предявяване на иска по чл.422 ГПК – поканата за доброволно изпълнение в образуваното, на основание издадените заповеди за незабавно изпълнение на парично задължение, изпълнително производство. Счита, че касаторът обосновава основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281 т.3 ГПК, различни и несъвместими с изискуемите по чл. 280 ал.1 ГПК. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира,че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Предявените искове по чл.422 ГПК се основават на записи на заповед с издател дружеството - касатор, в които падежът е уговорен „ на предявяване до 40 месеца от издаването им„, при изрична клауза „ без разноски и протест „. Записите на заповед са предявени чрез нотариална покана, в рамките на упоменатия в същите краен срок за предявяване, считано от издаването / допустимо уговорен падеж, който не прави ценната книга нищожна – опр.№ 776 от 05.11.2011 год. по ч.т.д.№ 733 / 2010 год. на ВКС, постановено по реда на чл. 274 ал.3 ГПК /, изпратена от нотариус с район на действие, различен от седалището на длъжника, съвпадащ с района по посоченото в записите на заповед място на плащането, връчена по пощата, срещу разписка - носеща име и подпис на лице, но без упоменато качество, различно от управителя на дружеството – издател. Страните не са спорили относно обстоятелството, че издадените записи на заповед обезпечават задължения на ответника спрямо ищеца по възникнали помежду им каузални правоотношения, на основание три договора за лизинг. Въззивният съд е приел за основателни предявените искове, като относно изискуемостта на вземанията на основание записите на заповед е приел, че е налице надлежно предявяване, при преждепосочените обстоятелства, установими от доказателствата по делото. Очевидно, приемайки редовно предявяване на записа на заповед и на лице, различно от представляващия дружеството - издател управител, съдът е приел, че лично уведомяване на последния не е задължително, за да би настъпила изискуемост на вземането. Паралелно, с оглед непротиворечивите твърдения за обезпечителната функция на записите на заповед, съдът е изследвал наличието и изискуемостта на задължения на ответника към ищеца, на основание сключените договори за лизинг, и приел за доказани вземания в предявения по исковете размер, макар формално на основание записите на заповед с обезпечителна функция. Формулираният от касатора въпрос е неточно поставен, доколкото с оглед издателя на ефекта - търговско дружество ,а не физическо лице – не е конкретизирано какво визира същият под „ лично връчване „ – връчване само на представляващия дружеството, т.е. не и на лице, отговарящо на условието по чл.50 ал.3 ГПК, когато връчването се извършва с нотариална покана и съгласно чл. 50 ЗННД намират приложение разпоредбите на чл. 37- чл.58 ГПК / какъвто е настоящия случай /, или недопустимо връчване чрез трето, без връзката с дружеството, предпоставена от нормата на чл.50 ал.3 ГПК, лице. С оглед поддържаната в процеса защита - ответникът не е възразявал относно липсата на такова качество на получилото нотариалната покана и вписано в разписката за връчването й лице - може да се приеме, че ответникът намира допустимо предявяването единствено и само на представляващия дружеството – издател на записа на заповед. Само при това конкретизиране, така формулираният въпрос покрива общия селективен критерий на чл.280 ал.1 ГПК вр. с т.1 на ТР № 1 / 2010 год. по т.д.№ 1 / 2009 год. на ОСГТК на ВКС - включен е в предмета на спора и отговорът му е обусловил решаващ извод на въззивния съд за надлежно предявяване на записа на заповед, с падеж „ на предявяване „, чрез различно от представляващия дружеството - издател и длъжник лице. Не се явяват, обаче, обосновани допълнителните селективни критерии за допускане касационното обжалване, предвид следното: Въпросът за начина на предявяване на записа на заповед - само и лично на издателя, респ. законния му представител не е в обхвата на произнасянето в ТР № 1 / 2005 год. по т.д.№ 1 / 2004 год. на ОСТК на ВКС. Представеното от касатора определение № 144 / 02.03.2012 год. по ч.т.д. № 15 / 2012 год. на ВКС, ІІ т.о., постановено по реда на чл. 274 ал.3 ГПК, е задължителна съдебна практика по съвършено различен, видно от конкретизирането му от състава, правен въпрос: за приложимостта на правилото на чл.479 вр. с чл. 487 ТЗ / предявяване менителницата за приемане – акцепт / спрямо записа на заповед, с оглед препращащата норма на чл. 537 ТЗ. Въпросът е досежно възникването на вземането, респ. за изгубването на менителничния ефект като последица от непредявяването в едногодишния срок от издаването, съгласно чл. 487 ал.1 ТЗ, не досежно предявяването, с оглед настъпване изискуемост на вземането при падеж „ на предявяване „. На този въпрос, съставът на Върховен касационен съд е отговорил отрицателно, изхождайки от същността на двата менителнични ефекта - нареждане за плащане / менителницата / и обещание за плащане / записа на заповед /,при който вземането възниква с издаването на ефекта, а предявяването има функцията на покана ,поставяща длъжника в забава. По същия въпрос: реш. от 01.03.2010 год. по т.д.№ 520 / 2009 год. на ІІ т.о. на ВКС, според което записа на заповед не се прескрибира, ако не е предявен в рамките на посочения в чл. 487 ал.1 изр. 2 ТЗ едногодишен срок от издаването, тъй като издателят на записа на заповед е и платец по ефекта,за разлика от издателя на менителницата.Затова непредявяването на записа на заповед за плащане не рефлектира върху възможността на поемателя кредитор принудително да реализира вземането си от издателя - пряк длъжник по записа, стига да е настъпил падежа, който при падеж „ на предявяване„, т.е. вече с оглед изискуемостта на възникналото вземане, предпоставя предявяване за плащане. Въззивният съд не е изключил необходимостта от предявяване на записите на заповед за плащане, с падеж „ на предявяване до определен срок от издаването на записа на заповед „, с оглед настъпване изискуемост на вземането, в изпълнение условието на чл. 418 ал.3 вр. с ал.2 ГПК, каквато е и непротиворечивата практика на Върховен касационен съд: опр.№ 813 / 30.12.2009 год. по ч.т.д.№ 868 / 2009 год., опр.№ 861 / 03.12.2010 год. по ч.т.д.№ 899 / 2010 год., опр.№ 776 / 05.11.2011 год. по ч.т.д.№ 733 / 2010 год., опр.№ 52 / 17.01.2011 год. по ч.т.д.№ 852 / 2010 год. на ВКС, ТК. Счел е, обаче, предявяването за плащане, чрез изпратена по пощата нотариална покана, връчена на адреса на длъжника, чрез лице, чието качество извън кръга по чл. 50 ал.3 ГПК ответникът не е оспорил, за редовно. Цитираното определение № 144 / 02.03.2012 год. по ч.т.д.№ 15 / 2012 год. на ВКС, ІІ т.о. не съставлява задължителна практика в обосноваване задължителност на предявяването само и единствено на представляващия дружеството - издател на записа на заповед. Определението от 04.06.2012 год. по гр.д.№ 7016 / 2012 год. на СГС, сочено в обосноваване селективен критерий по чл. 280 ал.1 т.2 ГПК, не е доказано да е влязло в сила,но между същото и процесния спор липсва обективен идентитет относно фактите, релевантни за отговора на поставения въпрос. Напротив, както в същото, така и в определението на ВКС, не е изключено предявяването на запис на заповед с падеж „ на предявяване „ от нотариус, с нотариална покана, по реда на чл. 37 – чл. 58 ГПК, към който препраща чл.50 от ЗННД и прилагане последиците на чл. 47 ал.5 ГПК / респ. чл.50 ал.2 ГПК за юридическо лице - търговец /. Съдилищата са приели за допустимо предявяване чрез нотариална покана, вкл. прилагане презумпцията на чл. 47 ал.5 ГПК спрямо издател физическо лице / идентична на чл. 50 ал.2 ГПК – за търговец и юридическо лице / .С оглед изискуемото за прилагането й „ уведомление „ по чл. 47 ал.1 ГПК / съответно чл. 50 ал.4 вр. с чл. 47 ал.1 ГПК - за юридическо лице и търговец / и само с оглед неяснота относно предпоставките, при които е пристъпено към поставянето му и осъществено същото, са счели, че липсва редовно предявяване на записа на заповед. В същия смисъл и опр.№ 108 / 16.02.2012 год. по ч.т.д. № 70 / 2012 год. на ВКС, ІІ т.о.. Настоящият случай е напълно различен. „Уведомление „ по чл. 47 ал.1 ГПК не е поставяно. В защитата си ответникът не е възразил по отношение качеството на лицето, посочено в разписката като получател / че не попада в кръга сочен от чл.50 ал.3 ГПК – несъществуващо, непознато му лице /, нито в предвидения от ГПК преклузивен срок е оспорил връчването на нотариалната покана на действителния адрес на дружеството / на [улица], вместо на вписания в разписката - ул. „ Т. „ /, поради което по този въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение