Определение № 1224 от 13.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 5384/2023 г.

Производство по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по две касационни жалби, подадени съответно от П. Й. К. чрез пълномощник адв. К. Д., и от Е. Г. М. чрез пълномощник адв. С. К., срещу въззивно решение № 143 от 29.06.2023 г., постановено по в.гр.д. № 138/2022 г. по описа на Окръжен съд – Силистра.

С обжалваното въззивно решение е прогласена неистинността на удостоверение за наследници № АО-08-1095/10.11.2021 г. и удостоверение за наследници № АО-08-1096/10.11.2021 г., издадени от Община Тутракан, и е потвърдено първоинстанционното решение № 90/25.11.2021 г. по гр.д. № 360/2021г. по описа на Районен съд – Тутракан в частта, в която е признато за установено спрямо ответниците М. А. Г., В. Й. Г., „Адванс терафонд“ АДСИЦ, П. Й. К. и „Интер инвест“ ЕООД, че Т. Г. С. е собственик по наследство на 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор № *** и местонахождение в землището на [населено място], общ. Т., местност „*“, начин на трайно ползване „Нива“, площ 200,066 дка (съобразно последното изменени на КККР, засягащо поземления имот от 29.06.2021), четвърта категория, при съседи: *, *, *, *, *, *, *, *, *, *, и номер по предходен план *, и е осъдено „Интер инвест“ ЕООД да предаде на Т. Г. С. владението върху същата нива до размера на неговата 1/2 ид.ч. от нея, както и в частта относно присъдените разноски. В останалата част първоинстанционното решение като необжалвано е влязло в сила.

И в двете касационни жалби се навеждат оплаквания за недопустимост и неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и 3 от ГПК. Поддържат се сходни правни съображения по същество.

Касаторът П. Й. К. излага доводи за липса на правен интерес при ищеца Т. С. от завеждането на иска по чл. 108 от ЗС с оглед нищожността на делбата по гр. д. № 133/05г. Сочи като неправилни изводите на въззивния съд относно действието на нищожната делба по гр. д. № 133/05 г. и този за презюмирано знание у ответника „Интер Инвест“ ЕООД за вписване на исковата молба по гр. д. № 133/05 г. правещо последния недобросъвестен владелец върху процесния имот. Моли за допускане до касация и отмяна на въззивното решение като неправилно.

Другият касатор Е. Г. М. обосновава недопустимост на въззивното решение по сходни съображения, изложени от първия касатор, както и с аргумент, че направеният от него отказ от наследство е валиден и обвързва всички трети лица, вкл. и съда, а оспорването на отказа не е заявено своевременно с исковата молба. Оспорва и другите изводи на въззивния съд по същество на спора и тези, касаещи приетата неистинност на двете удостоверения за наследници.

Приложени са към всяка касационна жалба и изложения по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. Претендират се разноски и от двамата касатори за всички съдебни инстанции.

В срока по чл. 287, ал. 1 от ГПК ответникът по касация Т. Г. С. чрез пълномощника си адв. Д. А. изразява поотделно становище и по двете касационни жалби за липса на предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за тяхната неоснователност.

От страна на Е. М. е подадено становище, с което счита касационната жалба на П. К. за основателна. Останалите страни по делото не са депозират отговори по касационните жалби.

Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение, като взе предвид данните по делото намира следното:

И двете касационни жалби са процесуално допустими.

Делото пред Районен съд–Тутракан като първа инстанция е образувано по искова молба от Т. Г. С. срещу ответниците М. Г., В. Г., „Адванс терафонд“ АДСИЦ, П. К. и „Интер инвест“ ЕООД, с която е предявен иск за собственост за признаване на установено спрямо всички ответници, че ищецът Т. С. е изключителен собственик на основание съдебна спогодба за делба, одобрена с протоколно Определение от 13.01.2014 по гр.д.№ 133/2005 г. на Районен съд-Тутракан, на целия поземлен имот с идентификатор № *** и местонахождение в землището на [населено място], общ. Т., местност „БЛОКА СТАРО СЕЛО“, начин на трайно ползване „Нива“, площ 200,066 дка (съобразно последното изменени на КККР, засягащо поземления имот от 29.06.2021), четвърта категория, при посочени съседи, и номер по предходен план *, и осъждане единствено на ответника „Интер инвест“ ЕООД да му предаде владението върху същия имот. Предявен е и евентуален иск за собственост от Т. С. срещу същите ответници, но за 1/2 ид.ч. от спорния имот като соченото придобивно основание е наследство, и искане за осъждане на ответника „Интер инвест“ ЕООД да му предаде владението върху тази ид.част от същия имот.

Първоинстанционният съд е отхвърлил главния иск на ищеца и е уважил евентуалния иск. Едновременно с това, поради нововъведени обстоятелства в хода на въззивното обжалване, е открито производство по чл. 193 ГПК във връзка, с което въззивният съд е прогласил неистинността на удоостоверение за наследници № АО-08-1095/10.11.2021 г. и удостоверение за наследници № АО-08-1096/10.11.2021 г., издадени от Община Тутракан.

За да потвърди резултата по евентуалния иск като единствен предмет на въззивната проверка, и да се произнесе по оспорените официални свидетелстващи документи, въззивният съд е приел за установени следните факти:

На 29.12.1998 г. Д. Т. М. се снабдява с констативен нотариален акт за собственост на процесната нива с площ 200 дка, вписан в СлВп-Т. под № 51, том I, като в същия е отбелязано, че имотът е придобит по наследство от Г. К. К..

На 11.04.2005 г. Г. Т. С. предявява иск срещу Д. М. за делба на наследство, в чиято маса влиза и процесната земеделска земя от 200 дка, по който е образувано гр. дело № 133/2005 г. по описа на ТРС, а исковата молба е вписана в СлВп – Т. на 11.04.2005 г.

На 21.04.2008 г. Д. М., легитимирайки се с констативния н.а. № 51/29.12.1998 г., сключва договор за прокупко-продажба във формата на нотариален акт, с който като продавач се разпорежда с цялата нива в полза на купувача по сделката - ответника М. Г., който е в граждански брак с ответника В. Г. от 26.05.1990 г. и така придобитият имот се явява в режим на СИО. Два дни по-късно, на 23.04.2008, ответниците Г. продават същата нива на ответника „Адванс терафонд“ АДСИЦ, нотар. акт за която сделка е вписан с вх.рег.№ 1077, акт № 113, том III, дело 545/2008 на СВ Т.. Тези две прехвърлителни сделки са сключени след завеждане на иска за делба, по който е образувано гр.д.№ 133/05г. на ТРС, но преди да е постановено решение по допускане на делбата.

Въззивният съд е приел за безспорно, че М. М. С. е била съпруга на Г. С., а ищецът Т. С. - негов син. С решение № 3/30.03.2010 г. по гр.д. № 133/05 г. на ТРС са допуснати до делба една част от имотите, посочени от първоначалния ищец Г. С., тъй като само за тях съдът приема, че са съсобствени с Д. М., като сред тях е и процесната земеделска земя от 200 дка. Делбата е допусната между наследниците на Г. С., починал в хода на процеса, а именно М. С. и Т. С., и ответницата Д. М. при квоти: по 1/ 4 ид.ч. за М. С. и Т. С. и 1/ 2 ид.ч за Д. М.. Производството по въззивните жалби срещу решението на ТРС е прекратено с определение на СОС от 21.05.2013 г. по в.гр.д. № 174/2010 г. като решението по допускане на делбата влиза в сила на 17.07.2013 г.

На 26.09.2012 г. ответното дружество "Адванс терафонд" продава същата нива на ответника П. К., който е разведен към този момент, а на 04.10.2013 г. К. прехвърля нивата на „Интер инвест“ ЕООД с НА за замяна на недвижими имоти, вписан с вх.№ 7262/04.10.2013 г., акт № 192, том X., дело 3545/13 на СВ-С. и с вх.№ 2784/10.10.2013, акт № 10, том IX, дело 1542/13 на СлВп-Т..

Д. М. умира на 10.04.2012 г., като оставя за свои наследници синовете си - Е. Г. М. и И. Г. М., вторият починал на 03.08.2012 г. като неженен и без деца.

Преди смъртта си, на 24.06.2010 г., Д. М. продава на своя син И. М. 4/6 ид.ч. от апартамент в [населено място], а след неговата смърт – брат му Е., явяващ се негов наследник, продава същият този апартамент на трето лице, като деловодните данни за тези две сделки са отразени в приложени справки от имотния регистър по партидите на Д. М. и Е. М..

На 20.06.2012 г., т.е. след смъртта на Д. М., но преди тази на И. М., Е. М. изтегля суми от три банкови сметки: едната в „Банка ДСК“ а другите две в „Уникредит булбанк“

На 12.11.2012 г., с молба до СфРС, ответникът М. се отказва от наследството на майка си Д. М., като този отказ е вписан в особената книга по чл. 49, ал. 1 ЗН под № 708 от същата дата. Въз основа на този отказ Е. М. е поискал да бъде прекратено спрямо него делото за делба /гр.д.133/05г на ТРС/. С определение от 13.01.2014 г. съдът прекратява производството по делбата по отношение на М. и одобрява спогодбата между М. С. и Т. С., според която последният става изключителен собственик на процесната нива от 200 декара. Видно от справката по данни за имот, съдебният протокол е представен на 31.03.2014 г. за вписване в СлВп- Т. и с акт № 172, том I е вписан, като вписването е отразено в справката по имотната партида, но не е отразено по личната партида на Д. М..

При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е формирал и правните си изводи по спора. Счел е за неоснователно възражението на Е. М. за недопустимост на производството по съображения, че последният е приел наследството на Д. М. с конклудентни действия, изразяващи се в тегленето на суми от банкови сметки с пълномощно, в чийто текст фигурира позоваването на качеството му на наследник, както и в разпореждането с апартамента, който е бил собственост на починалия брат, с което е приел и неговото наследство, а вписаният от Е. М. отказ от наследството на майка му е нищожен. Като приел също, че делбата по гр.д.№ 133/05 г. на ТРС, но не и Решение № 3 от 30.03.2010 по гр.д.№ 133/05 г. на ТРС за допускането й, е нищожна поради неучастие в нея на Е. М., въззивният съд заключил, че по отношение на частните правоприемници по веригата от прехвърлителни сделки М.-„Интер инвест“ ЕООД, Е. М., като универсален правоприемник на своята майка, има същото положение в делото като нея- на процесуален субституент на последващите приобретатели, и като такъв не може да се разпорежда с правото на иск, защото материалното право не му принадлежи, но като го е сторил и делбата по отношение на него е прекратена, е лишил приобретателите от възможността закупения от тях имот да се падне в негов дял. Приел е още, че решението по гр.д.№ 133/05 г. на ТРС има сила на присъдено нещо за страните по настоящия спор и за съда, от което следва, че ищецът Т. С. се легитимира като съсобственик на 1/ 2 ид.ч. от процесната нива и като единствен наследник на майка си М. С.. По отношение правата в съсобствеността на Д. М. е прието, че същата има другата 1/ 2 ид.ч., и доколкото съсобствеността по делбеното дело не е била прекратена поради нищожност на завършващия делото акт / материална нищожност по смисъла на чл.75, ал.2 ЗН, а не нищожност на самия акт/, то никой от съделителите не може да претендира да е изключителен собственик на процесната нива, и в случая Д. М. и последващите приобретатели са се разпореждали валидно само с 1/ 2 ид.ч. от нея, съответни на правата на Д. М..

Въззивният съд е счел за неоснователно и възражението за придобиване по давност на имота от Д. М. и нейните частни правоприемници, приемайки, че владението преди да приключи делбеното производство, е правно ирелевантно, тъй като дори да е осъществявано такова преди завеждането на иска за делба, то същото е загубило значение предвид влязлото в сила решение по допускането й, а по време на процеса давност не тече, поради което не могат ответниците да се позовават на присъединяване по чл.82 ЗС на нейното владение. Развити са съображения, че тъй като процесният имот е закупен с договор за покупко-продажба на недвижим имот по чл. 24, ал. 1 от ЗСПЗЗ № ОД-7-Т/19.07.2001 г., подписан между Министерството на земеделието и горите и Д. М. вписан в 1-ви вх.рег.№ 1667, акт. 117, т. 4, то до завеждане на делото на 11.04.2005 г. не е изтекла кратката петгодишна давност. Необезпокоявано владение не се установява предвид наличието на множество дела между същите страни за наследствени права и спорни имоти, включително и за процесния, като се е позовал за последния извод на влязлото в сила въззивното решение № 35/28.03.2008 г. по въззивното гр. дело № 284/2006 г. на СОС, с което като частично е отменено решение №176/1.08.06 г. по гр.д. № 69/06г. на ТРС въззивният съд-СОС е приел, че процесният имот е съсобствен между Д. М. и наследниците на Г. С. при равни квоти и което е послужило като титул за собственост в делбеното производство по гр.д.№ 133/2005 г. на ТРС.

Възражението за изтекла придобивна давност в полза на „Интер инвест“ ЕООД също е счетено за неоснователно предвид вписаната искова молба по гр.д. №133/05 г. на ТРС в личната партида на Д. М. на 11.04.2005 г. Прието е наличието на презумирано знание у ответника „Интер инвест“ ЕООД за факта на вписването, сочещо на недобросъвестно владение от дружеството, осъществявано за период, чиято продължителност не е достатъчна за придобиване по давност на чуждата 1/2 ид.ч. от процесната вещ. Посочено е, че вписването презумира знание с оглед целта на вписването по ЗС - да гарантира правната сигурност чрез оповестителното действие заложено в чл.1 от ПВ, за което се е позовал и на цитирана практика на ВКС. Съдът е счел, че давността може да се зачете след края на съдебното производство по гр.д.№ 133/05 ТнРС, т.е. след 13.01.2014 г., тъй като до влизане в сила на решението, респ. съдебната спогодба по вещния иск, осъществяваната фактическа власт не представлява владение по смисъла на чл.79 ЗС. От друга страна, от 13.01.2014 г. до завеждането на настоящия иск на 06.07.2021 г. са минали 7 години, 6 месеца и 5 дни, срок недостатъчен за придобиване на имота по давност съгласно чл. 79, ал. 1 ЗС. Изложени са и мотивите на решаващия съд за неоснователност и на другите защитни възражения на ответниците-въззивници.

Въззивният съд е констатирал, че с въззивната жалба, предявена от Е. М., е въведено ново обстоятелство, имащо значение за изхода на делото, като се твърди, че в кръга на наследниците на наследодателя на въззиваемия Т. С. – Т. Х. С., има още едно лице – Х. Д. С., който е син на Т. Х. С. и М. Г. И., [дата на раждане] в [населено място], понастоящем в [община]. В тази връзка в с.з. от 13.07.2022 г. пълномощникът на въззивника М. е представил удостоверение за наследници № АО -08 - 1095/10.11.2021 г. и удостоверение за наследници № АО -08 -1096/10.11.2021 г., издадени от Община Тутракан, от които е видно, че наследодателите Т. К. К. и Г. К. К. имат още един наследник – Х. Д. С., записан като син на горепосочените лица. По оспорването им от ищеца е открито производство по чл.193 ГПК. След съвкупна преценка на събраните в тази връзка писмени доказателства, в т.ч справка от НБД Население и страници от т.нар семейни регистри от периода 1946-1956 г. и относимия Правилник за водене на регистрите на населението в общините, обн.ДВ, бр.194/30.08.1935 г., личния регистрационен картон на лицето Т. Г. Д., въззивният съд достигнал до извод, че доколкото липсва акт за гражданско състояние, удостоверяващ родствената връзка на Х. Д. С. с ищеца Т. С., проведеното оспорване на истинността на удостоверение за наследници № АО -08 -1095/10.11.2021 г. и удостоверение за наследници № АО -08 -1096/10.11.2021 г., издадени от Община Тутракан, е успешно и същите следва да бъдат счетени за неистински.

В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът П. К. извежда следните въпроси, които сочи, че са решени в разрез със задължителната практика на ВКС, както и че са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото- основани по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1. Решението за допускане на делбата постановено в хода на нищожна делба извършена без участието на съделител, има ли сила на присъдено нещо по отношение на не участвалите в делбата страни.

2. Прекъсва ли давностното владение извършването на нищожна съдебна делба без участието на съделител, на негов частен правоприемник - приобретател на една вещ от нищожната делбата на наследство.

3. Тече ли давностно владение през време на извършване на нищожна съдебна делба.

4. Може ли да се квалифицира като владение осъществената непрекъсната фактическа власт през време на текло съдебно производство по извършена нищожна делба, запазват ли силата си съдебните актове по нищожната делба.

5. Допустим ли е искът по чл.108 ЗС срещу ответник съделител и неговите частни правоприемници по нищожна делба на наследство по отношение на един имот, част от наследствената маса по делба на наследство включена в нищожната делба.

6. Вписването на исковата молба презумира ли знание в добросъвестния владелец, придобил имота на основание годно да го направи собственик, осъществено след вписването.

С изложението се позовава на противоречие конкретно със т.7 от ППВС 7/1973 г. на ВКС с доводи, относими към липса на СНП на нищожна делба, и на Решение № 237 от 29.04.2009 г. на ВКС по гр. д. № 1937/2008 г., II г. о.; Решение № 309 от 6.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 697/2012 г., II г. о., ГК; и Решение № 86 от 30.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3076/2019 г., II г. о., 13 ГК с доводи, относими към липсата на презумиране на знание от вписването.

Първият и петият въпроси не обосновава нито общата, нито допълнителната предпоставка за достъп до касация по чл.280, ал.1, т.1 или т.3 ГПК, по смисъла на разясненията по ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. С тези въпроси се прави неточно интерпретиране изводите на въззивния съд, които са различни за решението по допускане на делбата и за сключената след това съдебна спогодба по същото дело. В случая въззивният съд е приел, че решението за допускане на делбата има СПН за страните по нея и за техните правоприемници, а последващата това решение съдебната спогодба по същото дело, с която приключва делбата, не поражда материално правно действие като нищожна по смисъла на чл.78, ал.2 ЗН с оглед неучастието в делбата на Е. М. като наследник на майка си Д. М., с участието на която приживе е било постановено решението за допускане на делбата. Тези изводи на въззивния съд не са в отклонение от трайната практика на ВКС по чл.226 ГПК и чл.298 ГПК за разпростиране СНП на съдебното решение по отношение на правоприемниците на права от страна в хода на делото, независимо дали правоприемниците участват в производството – т. 3 от Тълкувателно решение № 3 от 19.12.2013 г. по тълк.д.№ 3/2013 г. на ВКС, ОСГК. Влязлото в сила решение по допускането на делбата е задължително както за страните, така и за съда, който е длъжен във втората фаза да ликвидира съсобствеността между лицата, посочени в решението по допускане. Относно правните последици на решението по допускането на делбата и тяхното отражение спрямо правната сфера на неучаствал в извършването й съделител липсва пряко формирана правораздавателна воля. Същата обаче е изводима от мотивите във връзка с отречената възможност за присъединяване владенията на правоприемниците на Д. М., с което въззивният съд на практика е държал сметка за относителната самостоятелност и последици на решенията в двете фази на особеното исково производство. Ето защо не е налице и противоречие с т.7 от ППВС 7/1973 г. Петият въпрос не отчита, че процесуалната легитимация респ. допустимостта на иска, се определя въз основа на фактическите и правни твърдения на ищеца, изложени в обстоятелствената част на исковата молба. При иск за ревандикация основните факти, които следва да бъдат наведени от ищеца са, че е притежател на пълно или ограничено вещно право върху процесния имот и че ответникът владее този имот без да има правно основание за това. В настоящия случай тези твърдения са били налице, а допълнителните факти относно качеството на ответника и неговите права върху конкретния имот касаят основателността респ. неоснователността на претенцията.

По вторият, третият и четвъртият въпроси не е налице допълнителната предпоставка за допускане на решението до касационен контрол, тъй като по отношение на тях не е посочена от касатора релевантна практика на ВКС в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Независимо от това по тях следва да се има предвид, че в настоящия казус за нищожна е приета само делбата, извършена със съдебната спогодба, но не и решението по допускането й, поради което в съответствие с чл. 116, ал.1, б. „б“ ЗЗД е изводът на въззивния съд, че с предявяване на иска за делба давността се прекъсва. По отношение на приобретателя на имот по време на висящ процес се прилагат материалноправните последици от предявяване на иска за собственост спрямо неговия праводател, а именно прекъсване и спиране течението на давността докато делото е висящо и до приключване на делбения процес с влязло в сила решение по извършване на делбата, съгласно чл. 116, б. „б” ЗЗД и чл. 84 ЗС и чл. 115, б. „ж” ЗЗД, в който смисъл е и Решение № 80 от 07.07.2014 г. по гр.д.№ 6441/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., чиито постановки намират съответното приложение и по иска за делба. Наличието на практика на ВКС, с която въззивното решение е съобразено, изключва допускане касационното обжалване на сочените от касатора основания по тези три въпроса.

По отношение на шестия въпрос, касаещ действието на вписването на исковата молба върху добросъвестността на владелеца следва да се има предвид, че разрешението по въззивното решение напълно съответства на съдебна практика, според която вписването е от значение за добросъвестността на приобретателя по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС, доколкото прави възможно узнаването, че правото на собственост на лицето, с което договаря, е предмет на съдебен спор, като придобитите правата от третите лица, договаряли с ответник по спор за вещни права/валидност на сделки с предмет такива права, след вписване на исковата молба, не могат да се запазят / ср. ТР № 3 от 19.07.2010 г. по тълк. д. № 3/2009 г., ОСГК на ВКС, Решение № 491 от 07.07.2010 г. по гр. д. № 1348/2009 г., ГК, І г. о. на ВКС, Решение № 250 от 21.12.2015 г. по гр. д. № 3897/2015 г., ГК, І г.о на ВКС, Решение № 52 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1455/2017 г. на ВКС /. В случая въззивният съд се е позовал не само на вписването на исковата молба за делба, но и на водени други дела за процесния имот, за да обоснове извода си за недобросъвестност на Д. М.. Посочените от касатора К. решения на ВКС разглеждат различни от вписване на искова молба хипотези и изход на спора по тях, и са постановени при различни факти, поради което се явяват неотносима съдебна практика. Касаторът К. не е обосновал допълнителната специфична предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по този въпрос, както тази допълнителна предпоставка не е обоснована и по нито един от останалите посочени от този касатор други въпроси. Когато се твърди това основание за допускане касационно обжалване, съобразно указанията на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, касаторът трябва да обоснове, кумулативно с посочването на относим правен въпрос, и наличието на неправилна или несъобразена с промените в законодателството съдебна практика, да изложи доводи в какво се изразява нейната неправилност или защо трябва да бъде изменена в поддържана от него насока. При липса на съдебна практика по поставения въпрос касаторът трябва да изложи в какво се състои непълнотата, неяснотата или противоречивостта на конкретните норми, чието тълкуване иска. Направеното общо позоваване на законовата норма на чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно като обосновка на допълнителното основание за селекция по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК към касационната жалба на Е. Г. М. са формулирал следните правни въпроси, с твърдението, че същите са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС/ВС и са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото- основания съответно по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК:

1.Обвързан ли е съдът от вписан по надлежния ред отказ от наследство, когато този отказ не е оспорен и не е отменен по надлежния ред.

2.Обвързан ли е съдът от формалната и материална доказателствената сила на приети по делото и неоспорени официални документи.

3.Допустими или недопустими са постановените решения в производство по съдебна делба, което е нищожно на основание чл. 75, ал.2 от ЗН ?

4.Решенията постановени в хода на нищожна делба, извършена без участието на съделител/и, има ли сила на присъдено нещо по отношение на неучаствалите в делбата страни, респективно по отношение на страните, които се позовават на тази нищожност.

5. Прекъсва ли давността извършването на нищожна съдебна делба, вкл. прекъсва ли се давността на неучаствало в производството лице.

6. Вписването на исковата молба по иск за делба презумира ли знание у последващ приобретател, придобил имота на основание годно да го направи собственик или презумпцията на чл. 70, ал.2 ЗС запазва своето действие, съответно качеството на какъв владелец придобива лице, което е последващ приобретател на имота. При установена нищожност на делбата, какво е разрешението на посочените въпроси?

По първия въпрос касаторът М. не е посочил на коя практика на ВКС/ВС въззивното решение противоречи, нито е обосновал допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, поради което не може да се направи преценка за наличието на основание за допускане касационното обжалване по този въпрос. В неговия контекст касаторът М. твърди, че въззивното решение е недопустимо, защото той няма качеството наследник на майка си Д. М. поради вписания отказ от наследството й. Противно на това негово твърдение, въззивният съд е изложил мотиви, че този отказ е нищожен поради предхождащо го приемане на наследството с конклудентни действия, за което е обсъдил събраните по делото доказателства и така е процедирал в съответствие с практиката на ВКС- напр. Решение № 198 от 14.05.2016 г. по гр.д.№ 5913/2015 г. на ВКС, І г.о., Решение № 64 от 24.02.2010 г. по гр.д.№ 3838/2008 г. на ВКС, ІV г.о. Освен това дори отказът от наследството на Д. М. да е валиден, то притежаваната от нея 1/ 2 ид.ч. от процесния имот е преминала в патримониума на другия й син И. Г. М., а след неговата смърт и приемане на неговото наследство е наследена от Е. Г. М., за което въззивният съд също е изложил мотиви, поради което Е. М. се явява надлежна страна по делото като ответник по иска по чл.108 ЗС, и по отношение на който решаващ извод нито един от поставените въпроси не се отнася.

Вторият въпрос не съответства на фактическата рамка по делото и е необуславящ, защото в случая въззивният съд е открил надлежно производство по чл.193 ГПК поради оспорване на двете удостоверения за наследници, представени за първи път във въззивното производство извършил е проверка на събраните в производството по оспорване доказателства и е направил въз основа на това правните си изводи, че оспорването е доказано, поради което не е налице противоречие с Решение на ВКС, ТО, 2 отд., т.дело № 2658/2019 г. Липсата на общо основание за селекция препятства преценката за наличие на допълнителните такива по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, като касаторът и не е посочил релевантна практика на ВКС/ВС по въпроса, нито е обосновал основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По третия и четвърти въпроси от изложението на касатора Е. М. също не е налице основание за допускане касационното обжалване, по вече изложените по-горе съображения на настоящия касационен състав по повод аналогични въпроси, поставени от другия касатор-въпроси 1 до 5, в частите им, отнасящи се до правните последици на решението за допускане на делбата в случая и на тези на сключената след него спогодба по делбеното дело, по отношение правата на Д. М., респ.нейните наследници и приобретатели. Не е налице поради това противоречие със същата практика на ВКС/ВС, посочена от касатора М.- т.7 от ППВС 7/1973 г. на ВС, Решение № 275 от 30.10.2012 г. по гр. д. № 444/2012 г. на II ГО. на ВКС, Решение № 60/17.07.2017 по дело № 3431/2016 на ВКС, ГК, I ГО. Не е обоснована и допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите.

По петия въпрос не е налице основание за селекция, защото по отношение на него не е посочена от касатора М. релевантна практика на ВКС/ВС в приложното поле на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, нито е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

По въпрос шест въззивният съд е формирал извода си въз основа на преценка на събраните доказателства, от които е извел оборване на субективната добросъвестност на Д. М., също и на нейните приобретатели за разпоредената от Д. М. 1/2 ид.ч., принадлежала на съсобственика й Г. С., поради което него не се разкрива противоречие с практиката на ВКС, посочена по-горе по повод аналогичен въпрос на касатора К.. Сочената като противоречива практика на ВКС- Решение № 60117 от 15.12.2021 г. по гр. д. № 3680/2020 г., I ГО на ВКС, Решение № 179/18.10.2013 г. по гр.д. № 1981/2013 г. на ВКС, ІІ ГО. Решение № 86/30.10.2020 г. по гр.д. № 3076/2019 г. на ВКС, II ГО, е неотносима към въпроса, защото не дава конкретен отговор на такъв въпрос, както и по тези дела са разглеждани различни факти от тези по настоящето дело.

По всички поставени от касатора Е. М. въпроси не е обоснована допълнителната предпоставка по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, изискуема обосновката съгласно указанията на т.4 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, както вече бе посочено по-горе в настоящето определение, което препятства преценката за наличието на това основание за селекция по чл.280, ал.1 ГПК.

Не е налице и соченото от двамата касатори основание на чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК за допускане на въззивното решение, защото то не разкрива белези, които да сочат за наличие на пороци от кръга на тези по чл. 281, т. 3 ГПК, проявени в квалифицирана, особено тежка степен.

При извършената служебна проверка не се установяват данни за вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение, като за липсата на последното също се изложиха по-горе съображения на касационния състав.

С оглед всичко гореизложено, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска по нито една от постъпилите касационни жалби.

Предвид изхода на спора, касаторите нямат право на разноски. Такова право има само ответникът по касация Т. С. по отношение на касатора К., с отговора по чиято касационна жалба се претендират само разноски, и според доказателството за платеня сума 2000 лв. за възнаграждение на адв.Д. А.. По отговора по касационната жалба на Е. М. ответникът С. няма искане за разноски.

По гореизложените съображения, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,