Определение № 3735 от 08.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1937/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на К. М. С., чрез адв. Н., против решение № 7894 от 29.12.2025 г. по гр. д. № 5319/2023 г. на Софийски градски съд, IV-В въззивен състав. Ответникът „Вода-БГ“ ЕООД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] не е подало писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК и не взема становище по жалбата. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 20066358/09.11.2022 г. по гр. д. № 22294/2016 г. на Софийски районен съд, ГО, 44 състав, е отхвърлен предявения от К. М. С. против „Вода-БГ“ ЕООД иск с правно основание чл. 285 ЗЗД за сумата от 2904. 27 лв. (разликата над 2891. 93 лв. до поисканите за присъждане 5796. 20 лв.), представляваща направени от ищеца за сметка на ответника разходи за извършени покупки и доставки на услуги по Авансов отчет № 2/14.05.2015 г. при изпълнение на възложена му от последния поръчка по сключен между страните неформален договор, ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба до окончателното плащане и в полза на ответника са присъдени разноски. В уважената част на иска по чл. 285 ЗЗД за сумата от 2891. 93 лв., представляваща разходи с горния произход по Авансов отчет № 1/27.04.2015 г., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че ищецът е бил в трудови правоотношения с ответното дружество и със „Сталко Инженеринг“ ООД, възникнали съответно от трудов договор № 249/1.06.2015 г. и от трудов договор № 011/2.02.2015 г. По вторият трудов договор ищецът е изпълнявал длъжността „началник строителен обект“, като трудовото му правоотношение е било прекратено на 1.06.2015 г., когато той е постъпил на работа при ответника, на основание трудов договор № 249/1.06.2015 г. и е заемал длъжността „техник“. Този договор е прекратен на 12.10.2015 г., на основание чл. 327, ал. 1, т. 2 КТ - едностранно от служителя без предизвестие поради неплатено трудовото възнаграждение. С договор за сътрудничество от 2.02.2015 г., сключен между ответника и третото лице - „Сталко Инженеринг“ ООД, е уговорено ищецът да постъпи на обучение и стаж при ответното дружество на негов обект „Монди“ в [населено място]. Прието е, че по силата на договора, ответникът поел задължение за осигуряване пропуск на ищеца до обекта „Монди“ (чл. 1. 4) и осведомяването му за технологията на изпълнение на работния процес (чл. 1. 5). Установено е също, че при изпълнение на работата си на горния обект ищецът нямал права да извършва оперативни разходи и сделки за сметка на ответника, нито да се разпорежда с негова техника и служители (чл. 1. 1. и чл. 1. 3). Уговорено е всички разходи на ищеца по договора да бъдат за сметка на „Сталко Инженеринг“ ООД (чл. 2), а действието му е за срок до 30.06.2015 г. (чл. 3). Установено е, че обектът „Монди“ в [населено място] е на търговското дружество „Монди С.“ ЕАД, с което ответникът е имал търговски отношения, съгласно данните в справка-извлечение от пропускателната система на „Монди С.“ ЕАД, в периода от 30.03.2015 г. до 3.10.2015 г., в която са отчетени посещения на обекта с документ за пропуск на името на ищеца като представител на ответното дружество. Ищецът е съставил Авансов отчет № 1/27.04.2015 г. и Авансов отчет № 2/14.05.2015 г., които е подписал в качеството си на подотчетно лице. Всеки един от отчетите съдържал подписа на инж. Ст. Ш. – управител на ответното дружество и негов законен представител, включително към датите на съставяне на двата документа. В отчетите са отразени разходвани средства по различни пера - за закупени горива и газ, стоки и материали, консумативи, платени наеми за квартири, платена премия по застраховка „Гражданска отговорност“, разплащания към трети лица, вкл. аванси към работници. Отразени са и размерите на получени от отчетника служебни аванси за покриване на разходите и размерите на разходваните в повече суми, отбелязани като „преразход (сума за получаване)“. По Авансов отчет № 1/27.04.2015 г. са отчетени общо разходвани средства в размер от 5091. 93 лв. при служебен аванс от 2200 лв. и съответно преразход, възлизащ на 2891. 93 лв. По Авансов отчет № 2/14.05.2015 г. общият разход е 4404. 27 лв. при служебен аванс от 1500 лв., с оглед на което е отчетен преразход от 2904. 27 лв. Според извлечението от движението на средства по банкова сметка на ищеца в „Експресбанк“ АД (понастоящем заличен търговец след преобразуване чрез вливане в „Банка ДСК“ АД), се съдържат данни за превод на сумата 1500 лв., на 13.05.2015 г., от ответника към ищеца с основание за плащане - служебен аванс „Монди С.“. Установено е също, че в периода от 2.02.2015 г. до 2.06.2015 г., когато ищецът е работел по трудов договор при „Сталко Инженеринг" ООД като „техник“, е бил изпратен на стаж на обект „Монди“ в [населено място] като командирован служител, а не основание договор за наемане на персонал между двете дружества. В трудовата функция на ищеца не са включени правомощия да извършва покупки за сметка на „Сталко Инженеринг“ ООД или други търговци. В горния период отношенията между ответното и това дружество по извършени доставки на стоки и услуги, са били уредени. Съгласно удостоверение изх. № У04-12/12.12.2022 г. от „Сталко Инженеринг“ ЕООД средствата, означени като „преразход“ по процесните два авансови отчета в общ размер на 5796. 20 лв., са възстановени изцяло и в брой на ищеца на 18.05.2015 г. При горните фактически установявания, втората инстанция е приела, че между страните е налице правоотношение по договор за поръчка и респ. отчетна сделка по него само за сумата от 2891. 93 лв., предмет на Авансов отчет № 1/27.04.2015 г. Разяснено е, че представените 2 бр. авансови отчета (които са подписани от една страна, от ищеца, като извършил и отчел направени разходи по закупуване на стоки и услуги с авансово отпуснати му средства, и от друга страна, от ответника като одобрил изпълнението и приел отчета), сочат на постигнато от страните съгласие отчетените действия да бъдат осъществени от ищеца за сметка на ответното дружество. Развити са доводи, че само за сумите по Авансов отчет № 1/27.04.2015 г. обаче може да се направи извод, че са разходи сторени от ищеца (довереник) във връзка с изпълнението на възложените от ответника (доверител) действия за обект „Монди“, предвид изричното посочване, че се касае „за Капитален ремонт Монди“, където несъмнено ищецът е бил командирован. За тях въззивният съд е споделил съображенията на първостепенния съд, че касаят извършена отчетна сделка по мандатно правоотношение, доколкото авансирайки ищеца със средства за разплащане на стоки и услуги ответникът му е дал мандат за извършване на съответните покупки и услуги досежно този обект; че ищецът фактически е предприел действия за закупуване на стоките и услугите - т.е. че той на свой ред е приел да изпълни възложените му действия; че при това изпълнение довереникът е разходвал и негови лични средства, т.е. в повече от авансово дадените му средства; че след извършването на действията от предмета на поръчката е отчел изпълнението й на ответника като е съставил процесните отчети, съдържащи данни за вида на закупените стоки и услуги, и за осъществените разплащания към трети лица. Така е обоснован решаващия извод, че сторените от доверителя (ищеца) разходи за изпълнението на поръчката, удостоверени в авансовия отчет от 27.04.2015 г., съставляват направени разноски по смисъла на чл. 285 ЗЗД, поради което в негова полза е възникнало вземане за разходените в повече от авансово дадените му средства в размер на 2891. 93 лв. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя следния правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото и разрешен в противоречие с практиката на ВКС, а именно: „Следва ли въззивният съд да съобрази и обсъди всички събрани доказателства по делото, за да постанови своя краен съдебен акт?“ Поддържа се, че въззивното решение не е съобразено с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава, обективирана в ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, както и с решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 212/01.02.2012 г. по т. д. № 1106/2010 г. на II т.о., решение № 17/23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на II т.о., решение 216/04.01.2011 г. по т. д. № 87/2010 г. на II т.о., решение № 37/29.03.2012 г. по гр. д. № 241/2011 г. на I г.о., решение № 609/15.01.2009 г. по т. д. № 323/2008 г. на I т.о., решение № 66/05.07.2012 г. по т. д. № 376/2011 г., решение № 93/06.07.2010 г. по т. д. № 808/2009 г., и двете на I т.о., решение № 136/06.11.2015 г. по т. д. № 2483/2014 г. на II т.о. и др. Настоящият състав на ВКС намира, че отсъстват предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на обжалването. Повдигнатият процесуалноправен въпрос относно задължението на въззивния съд да обсъди в решението си всички доказателства, възражения и доводи на страните, има обуславящ правната воля на съда характер, поради което отговаря на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. Питането обаче не удовлетворява допълнителния критерий на соченото основание. По него е налице задължителна практика на ВКС, обективирана в ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС: решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. № 1975/2010 г. на IV г. о., решение № 94/28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на IV г. о., решение № 55/3.04.2014 г. по т. д. № 1245/2013 г. на I т. о., решение № 63/17.07.2015 г. по т. д. № 674/2014 г. II т. о., решение № 111/3.11.2015 г. по т. д. № 1544/2014 г. на II т. о., вкл. и тези, на които страната се позовава. Съгласно тази практика непосредствената цел на въззивното производство е повторно разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени. В случая, при постановяване на обжалваното решение горните правни разрешения са изцяло съобразени. Въззивният съд е изложил собствени мотиви, като е подложил на самостоятелна преценка доказателствата, които е счел за относими за спора и аргументирано е заключил, че задължението на доверителя да възстанови (заплати) сторените разноски по изпълнението на поръчката от довереника обхваща само тези, предмет на първия авансов отчет. Този извод се основава на анализа на двата авансови отчета в контекста на установените по делото факти от значение за спорното право, като са изложени подробни съображения, които го обосновават. Дали решаващият извод е правилен и законосъобразен в производството по селектиране на жалбата не може да бъде проверено. В него се проверява единствено дали съответните правни разрешения са обусловили изхода по конкретното дело, но не и тяхната законосъобразност. Правилността на акта е предмет на производството по разглеждане на касационната жалба, което се развива след допуснат касационен контрол, предпоставки за което в случая отсъстват. Несъгласието на касатора с изводите за неоснователност на претенцията за сторените от него разходи по изпълнение на поръчката, предмет на втория авансов отчет, не формират основание за достъп до касация. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което въззивното решение в обжалваната част не може да се допусне до касационен контрол. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.