Определение № 22 от 11.01.2021 г. на ВКС по т. д. № 398/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от Адвокатско дружество „Т. и партньори“, чрез адв.В.Т. срещу решение №159 от 14.10.2019г. по в.гр.д.№345/2019г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №354/21.03.2019г. по гр.д.№1183/2018г. по описа на Окръжен съд-Пловдив. С първоинстанционното решение са отхвърлени предявените от Адвокатско дружество „Т. и партньори“, [населено място] против В. Б. К. искове по реда на чл.422 ГПК за признаване съществуването на вземането на ищеца по заповед за изпълнение, издадена по ч.гр.д. №18494/2017г. на Районен съд-Пловдив за сумата от 45 108 лева- уговорено адвокатско възнаграждение с включен ДДС, по договор за правна защита и съдействие №AD-2017-0050/20.04.2017г. и за сумата 2 511.01 лева законна лихва върху главницата за периода 01.05.2017г. - 16.11.2017г., като е оставено без разглеждане искането на ищеца да му бъдат присъдени разноските, направени в заповедното производство в размер на 952.38 лева и е осъден ищеца да заплати на ответника 2 210 лева разноски в исковото производство.

В касационната жалба се твърди, че при постановяване на обжалваното въззивно решение съдът е допуснал нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Касаторът поддържа, че въззивният съд е нарушил закона /чл.172 ГПК/ при преценката на свидетелските показания, не е обсъдил подробно заключенията на съдебно-графологичните експертизи и останалите доказателства по делото и е достигнал до необоснован извод, че оспореният подпис в процесния договор за правна защита и съдействие не е поставен от ответника, респ. че не се доказва сключването на договора и дължимостта на претендираното адвокатско възнаграждение. Моли да бъде отменено решението и да бъдат уважени изцяло предявените искове. Претендира разноски.

Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касаторът поддържа, че въззивното решение е очевидно неправилно.

Твърди, че съдът се е произнесъл по съществените процесуалноправни въпроси, обусловили изхода на спора:

„1. Чии показания следва да кредитира въззивният съд при дадени показания във въззивното производство от предишен служител на дружеството- от страна на ищеца и от роднина по права линия /син/ на ответника?;

2. Какви следва да са критериите на въззивния съд за преценка и кредитиране на показанията и даване на превес на показанията, дадени от роднина по права линия /син/ на ответника в сравнение с показанията, дадени от предишен служител на дружество- от страна на ищеца?;

3. Следва ли съдът да постановява решение, обосновано единствено на база заключения на вещи лица/експертиза?“.

Счита, че поставените въпроси са разрешени в противоречие с практиката на ВКС- решение №79/12.07.2017г., гр.д.№3244/2016г., ІV г.о.; решение №437/09.05.1994г. по гр.д.№296/1994г., І г.о.; решение №241/23.10.2013г. по гр.д.№3194/2013г., І г.о.; решение №193/09.01.2015г. по гр.д.№2519/2014г., ІІІ г.о.; решение №248/16.11.2015г. по гр.д.№1271/2015г., ІІІ г.о.; решение №110/17.07.2018г. по гр.д.№3763/2017г., ІІІ г.о.- основание за допускане до касация по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.

Ответникът В. К. оспорва касационната жалба, като излага доводи както за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за правилността на обжалвания съдебен акт. Претендира разноски.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното:

Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение.

За да потвърди първоинстанционното решение, с което са отхвърлени исковете, предявени по реда на чл.422 ГПК за установяване съществуването на вземане в размер на 45 108 лева- договорено адвокатско възнаграждение с включен ДДС по договор за правна защита и съдействие, въззивният съд след съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства приема, че ответникът не е подписал процесния договор за правна защита и съдействие, респ. не е поел задължение за плащане на ищеца на адвокатско възнаграждение в посочения размер. С оглед непротиворечивите и категорични заключения на двете съдебно-графологични експертизи /единична и тройна/, решаващият съдебен състав намира за доказано, че имената и подписът за клиент не са положени от посочения като автор В. К.. Обсъдени са и събраните във въззивното производство гласни доказателства, допуснати за установяване авторството на оспорения като неавтентичен по отношение на подписа на клиента договор, като при преценката на доказателствената им стойност съдът съобразява, че и двамата свидетели са в някаква степен заинтересувани по смисъла на чл. 172 ГПК от изхода на делото /свидетелят на ответника е в близки родствени връзки с него /негов син/, а свидетелката на ищеца дълги години е била в служебни отношения с него и при установяване на евентуална нейна грешка във връзка с изготвянето и подписването на този договор може да й бъде търсена отговорност. Решаващият съдебен състав кредитира показанията на свидетеля, доведен от ответника, като приема, че са конкретни, непротиворечиви и отразяват негови преки впечатления от отношенията между страните. Не кредитира показанията на свидетелката на ищеца, твърдяща че договорът е подписан от ответника, тъй като констатира, че показанията са както вътрешно противоречиви, така и противоречат на останалите доказателства по делото. Въззивният съд счита за необосновано твърдението на ищеца, че договарянето на претендираното възнаграждение се установява от двете разписки /от 19.04.2017 г. и от 05.09.2017 г./, удостоверяващи предаване от ответника на представител на ищцовото дружество на суми за заплащане на държавна такса за въззивното обжалване на решението по гр.д. №1054/2015 г. на Софийски градски съд, доколкото първата разписка удостоверява извършено плащане на парична сума преди сключване на процесния договор и по никакъв начин не може да потвърди или опровергае неговото евентуално последващо подписване, а и двете удостоверяват плащане на суми за дължима държавна такса, но не доказват задължение за плащане на адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие. Съдът намира, че няма пречка ищецът да е поел задължение само да заплати държавната такса от името на ответника, без да му оказва правна помощ и да го представлява по делото. Като ирелевантни за спора са приети фактът, че между страните е бил подписан предходен договор за правна защита и съдействие от 12.01.2015г. за първата инстанция по делото, както и обстоятелствата за висящи имуществени спорове.

Настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.

Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното

дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК.

Първите два въпроса, поставени от касатора, се свеждат до процесуалноправния въпрос за критериите при преценка на гласни доказателства от съда, който е значим за изхода на спора и е обусловил изводите на въззивния съд. По този въпрос е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната предпоставка за достъп до касация по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Трайна и непротиворечива е съдебната практика, вкл. цитираните по-горе решения на ВКС по чл.290 ГПК, посочени в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК /решение №79/12.07.2017г., гр.д.№3244/2016г., ІV г.о. и решение №110/17.07.2018г. по гр.д.№3763/2017г., ІІІ г.о./, че допустимите гласни доказателства се преценяват от съда по вътрешно убеждение, при съобразяване с евентуална заинтересованост или предубеденост на свидетеля съгласно чл.172 ГПК и съвкупно с всички доказателства по делото, като се оценяват и обстоятелствата, свързани с възприемането на фактите от свидетеля, както и с възпроизвеждането им пред съда. Съдът не е длъжен да възприеме свидетелските показания, но следва да изложи мотиви защо ги изключва от доказателствения материал /недопустими или неотносими/, защо не ги кредитира изцяло или частично.

В случая процесуалните действия на въззивния съд са съобразени изцяло с разясненията в съдебната практика на ВКС. По делото са събрани противоречиви свидетелски показания, като решаващият съдебен състав е изложил подробни аргументи защо не кредитира показанията на свидетеля, доведен от ищеца, респ. защо кредитира показанията на свидетеля, воден от ответника. Съдът е преценил показанията според вътрешното си убеждение, при спазване на критериите по чл.172 ГПК, като е отчел евентуалната заинтересованост и на двамата свидетели, съобразил е логическата последователност на твърденията им и съответствието на изложеното с останалите доказателства по делото /две експертни заключения и писмени доказателства/. Несъгласието на касатора с преценката на съда всъщност представлява оплакване за необоснованост на съдебния акт, което е основание за отмяната му като неправилен на основание чл.281, т.3 ГПК, но не и за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК.

Третият поставен въпрос- следва ли съдът да постановява решение, обосновано единствено на база заключения на вещи лица/експертиза, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и разясненията по приложението му, дадени в т.1 от Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС. По начина, по който е формулиран въпросът не отразява коректно процесуалните действия и мотивите на въззивния съд. Исковите претенции са отхвърлени като неоснователни поради недоказване от страна на ищеца на правопораждащия спорното право факт- сключен договор за правна защита и съдействие, като съдът е обсъдил всички събрани доказателства, а не само приетите експертни заключения. Решаващият съдебен състав е изложил подробни мотиви относно правнорелевантните факти, като е обсъдил доказателствата /писмени доказателства, гласни доказателства и заключения на вещи лица/, въз основа на които е намерил едни от тях за установени, а други за неосъществили се, и се е произнесъл по заявените възражения и доводи във въззивната жалба, вкл. относно допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения. Приемайки, че в първата инстанция е допуснато процесуално нарушение, въззивният съд е събрал нови гласни доказателства, като при изясняване на фактите по делото е преценявал всички доказателства, вкл. свидетелските показания.

Не е налице и хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.

С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение.

С оглед изхода на спора касаторът следва да плати на ответника разноските в касационното производство в размер на 2 000.00 лева адвокатско възнаграждение.

Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд