Определение № 3639 от 21.11.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1796/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 10093 от 23.12.2022г. на Д. П. А., подадена чрез пълномощника адв.Р.М., срещу решение №467 от 08.11.2022г., допълнено с решение № 567/16.12.2022г., постановени по въззивно търг.дело №548/ 2022г. на Пловдивския апелативен съд, І граждански състав, в частта, с която е потвърдено решение № 260096/07.04.2022г. по търг.дело №203/2020г. на Пловдивския окръжен съд за отхвърляне на иска на касаторката по чл. 432, ал.1 КЗ, предявен против ЗД „Евроинс“ АД, за разликата над присъдените 120 000 лева до претендираната сума 150 000 лева, като обезщетение за неимуществени вреди, причинени от смъртта на майка й М. И. Т., получила телесни увреждания при ПТП на 17.06.2018г., вследствие на които на 09.09.2018г. е починала. Касаторката излага подробни съображения за неправилност и необоснованост на въззивното решение в отхвърлителната му част, като поддържа противоречие с материалния закон и нарушение на процесуалните правила. Иска отмяната му и постановяване на решение, с което да бъде уважена изцяло осъдителната претенция. В представеното към жалбата изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са посочени основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Във връзка с оплакването за допуснато процесуално нарушение от въззивния съд, който се е произнесъл по несвоевременно направено от ответника възражение за съпричиняване от страна на пострадалата, касаторката е формулирала правни въпроси, които, обобщени и уточнени от състава на ВКС, съгласно правомощията, дадени в т.1 от ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС се свеждат до питането: 1. До кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство. По този се твърди противоречие със следните решения на ВКС: решение № 92/ 24.07.2013г. по търг.д. №540/2012г. на І ТО, решение № 134/18.11.2020г. по търг.д.№ 1422/2019г. на ІІ ТО; решение №18/24.03. 2021г. по търг.д.№696/2020г. на ІІ ТО; решение № 105/09.09. 2019г. по търг.д.№ 2291/2018г. на ІІ ТО; решение № 41/26.04.2017г. по търг.д.№ 3133/2015г. на І ТО. Поставя се и въпрос: 3. За задължението на въззивния съд да обсъди всички въведени с въззивната жалба възражения и доводи и да даде обоснован отговор на същите; да определи предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване относно ПТП, да обсъди всички доказателства по делото, доводите и възраженията на страните, както и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, като изведе свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи. По този въпрос се твърди, че въззивното решение противоречи на решение № 60119/08.11.2021г. по търг.д.№ 1449/2020г. на ІІ ТО, решение № 60025/30.07.2021г. по търг.д.№ 2796/2019г. на І ТО и др. Касаторката твърди също противоречие на въззивното решение с решение № 98/24.06.2013г. по търг.д.№596/2012г. на ІІ ТО, решение № 16/04.02.2014г. по търг.д.№ 1858/2013г. на І ТО, решение № 54/22.05.2012г. по търг.д.№ 316/2011г. на ІІ ТО и др. по следните въпроси: 4. Какви са предпоставките, при които е налице съпричиняване по смисъла на чл. 51, ал.2 ЗЗД, 5. Ако не е доказано категорично и безспорно, че осъщественото от пострадалия действие/бездействие е довело до настъпването на вредоносния резултат може ли да се приеме, че е налице съпричиняване от страна на пострадалия; 6. При липса на категорични доказателства за съпричиняване от страна на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат, правилно ли е приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД; 7. Необходимо ли е да се докаже приноса на пострадалия за настъпване на увреждането по категоричен начин, при условията на пълно и главно доказване от страната, която е въвела възражение за съпричиняване, като условие за прилагане на разпоредбата на чл. 51, ал.2 ЗЗД. По въпроса 8. С всяко поведение на пострадалия ли може да се приеме, че същия е съпричинил настъпването на вредите или само с такова поведение- действие/бездействие, което е противоправно и нарушава регламентирана правна норма твърди противоречие с разясненията, дадени в ТР № 1/23.12.2015г. по тълк.дело № 1/2014г. на ОСГТК на ВКС. Поддържа се и наличие на основанията на чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. В преклузивния срок по чл.287, ал.1 ГПК ответникът по касационната жалба ЗД „Евроинс“ АД, чрез пълномощника юрк.С. К., изразява становище за отсъствие на предпоставките на чл. 280 ГПК и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок от процесуално легитимирани лица срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, намира следното: Предявен е против застрахователно дружество пряк иск с правно основание чл. 432 КЗ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди на ищцата в размер 150 000 лева, причинени от смъртта на майка й М. И. Т., получила телесни увреждания при ПТП на 17.06.2018г., от които на 09.09.2018г. е починала. За да потвърди първоинстанционното решение, с което искът е отхвърлен за разликата над 120 000 лева до претендираните 150 000 лева въззивният съд е приел за безспорно по делото настъпването на ПТП на 17.06.2018г. в [населено място], на бул. „България № 236, при което при потегляне от автобусната спирка водачът Р. Р. на автобус „Ирисбус Силиелис“ с рег. [рег.номер на МПС], застрахован по задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ при ответника, без да предприеме необходимите действия по обезопасяване на слизащите пътници, блъснал М. Т., в резултат на което тя получила телесни увреждания, от които на 09.09.2018г. починала. Безспорно установено е, че ищцата е дъщеря на починалата. С влязла в сила на 26.06.2020г. присъда № 37/10.06.2020г. по нохд № 509/2020г. по описа на ОС - Пловдив, Р. Р. Р. е признат за виновен в това, че на 17.06.2018г. в [населено място] на бул. „България № 236, при управление на автобус „Ирисбус Силиелис“ с рег. [рег.номер на МПС] нарушил правилата за движение -чл. 68, ал. 2 от ЗДвП и чл.132, т.3 от ЗДвП и по непредпазливост е причинил смъртта на М. И. Т. - престъпление по чл. 343 ал. 1 б. „в“ от НК. Въз основа на приетите в първоинстанционното производство заключения на единична и тройна СМЕ, въззивният съд е установил, че при инцидента М. Т. е получила размачкване на меките тъкани на дясна ръка и десен крак с отлепване на кожата в областта на бедрото, счупване на двете кости на дясната подбедрицата в областта на глезенната става, счупване на петата ходилна кост, изкълчване на петната кост, размачкване на лакетната става и дланта на дясната ръка; счупените кости зараснали нормално, но опасността за живота й е предизвикана от тежкото увреждане на меките тъкани на пострадалите крайници, свързаните с тях нервни окончания, некротизиране на тъканите и неизбежната бактериална инфекция. Установено е, че към датата на инцидента М.Т. е била сравнително здрава за възрастта си. Причина за настъпилата на 09.09.2018г. смърт е сепсис и финален септичен шок, причинени от травмата при ПТП. Според експертите-медици, изготвили тройната СМЕ, леталният изход е можело да бъде избегнат, ако пострадалата бе приела висока ампутация на бедрото, предложена й от лекарски консилиум на 09.07.2018г., като в откритото съдебно заседание медиците са потвърдили това си становище. Въззивният съд след като е съобразил реално претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие загубата на майка й, установени по вид, интензитет и продължителност, доказаната дълбока и трайна емоционална връзка между тях, възрастта и семейното положение на починалата и на ищцата към момента на настъпване на деликта, социално-икономическите условия в страната в този момент и лимитите на застрахователните обезщетения е намерил, че справедливото обезщетение е в размер 150 000 лева. Съдът е приел, че ответникът своевременно е въвел възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата, изразяващо се в отказ да й бъде направена ампутация, довело до сепсис и впоследствие летален изход. Според съда, макар възражението да не е направено в отговора на исковата молба, то е въведено при условията на чл. 147, ал. 1 от ГПК-в първия момент, когато ответникът е могъл да узнае конкретния факт-след представяне на заключението на тройната СМЕ, в което за първи път се посочва, че причина за развилия се сепсис, довел до смъртта на Т., е отказът й да й бъде извършена висока ампутация на бедрото. Въззивният съд е споделил изводите на състава на ОС-Пловдив, че възражението е основателно и че с бездействието си и взетото решение да не се подложи на препоръчаната от лекарите медицинска интервенция М. Т. обективно е допринесла за настъпване на вредоносния резултат, създавайки предпоставки за задълбочаване на травмите и летален изход. Съдът е приел, че приносът на пострадалата е 20 % и на основание чл. 51, ал.2 ЗЗД е намалил обезщетението на 120 000 лева. За да определи тази степен на принос, съдът е посочил, че поведението на пострадалата е мотивирано от субективни представи и неправилна преценка на лечението й на база на страх от бъдещето след евентуална висока ампутация на долния й крайник. Върховният касационен съд намира, че са налице основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол в обжалваната отхърлителна част. Първият поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпрос отговаря на общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е основан на мотивите на обжалваното решение. По този въпрос е налице практика на ВКС, включително и по цитираните от касатора решения, поради което касационното обжалване следва да се допусне, на основание чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за проверка съответствието на въззивния акт с практиката на ВКС по обобщения въпрос: До кой момент може да бъде заявено надлежно възражение за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД в първоинстанционното производство. По останалите въпроси, формулирани в изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК настоящият състав ще се произнесе при постановяване на решението по чл. 290 ГПК. Държавна такса за разглеждане на касационната жалба не се дължи от ищцата - касатор, съгласно чл. 83, ал. 1, т. 4 ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение