Определение № 348 от 11.12.2019 г. на ВКС по т. д. № 3144/2018 г.

Производството е по реда на чл. 248 ГПК. Образувано е по молба с вх. № 8807 от 18.10.2019 г., подадена от „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД, с ЕИК:[ЕИК], [населено място], чрез процесуалния му представител адв. М. Г. от САК, с която се иска изменение на постановеното в производство по чл. 290 ГПК решение № 116 от 24.09.2019 г. по т.д. № 3144/2018 г. по описа на ВКС, ТК, ІІ ТО, в частта за разноските, като на основание чл. 78, ал. 3 ГПК се присъдят такива в размер на 1 440 лв. с ДДС, представляващи 3/5 от заплатеното от застрахователното дружество адвокатско възнаграждение за защита в касационната инстанция, съобразно отхвърлената част от иска. Ответникът по молбата – С. К. Б., от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Петя К. от САК, по реда и в срока на чл. 248 ал. 2 ГПК изразява становище за нейната неоснователност. Счита, че възнаграждението се претендира за оказана от адв. М. Г. правна помощ, но отговорът на касационната жалба всъщност бил депозиран от адв. И., както и че при наличие на предпоставките за присъждане на разноски за адвокатски хонорар в настоящия случай следва да намери приложение чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /НМРАВ/. Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, Второ отделение, за да се произнесе взе предвид следното: Молбата за изменение на решението в частта за разноските е процесуално допустима, подадена е от надлежна страна в законоустановения едномесечен срок по чл. 248, ал. 1 ГПК, като е осъществена процедурата по чл. 248, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество, молбата се явява частично основателна. С решение № 116 от 24.09.2019 г. по настоящото дело, чието изменение в частта за разноските се иска, е отменено решение № 1147 от 10.05.2018 г., постановено по гр.д. № 4291/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 2001 от 28.03.2017 г. по гр.д. № 20600/2014 г. по описа Софийски градски съд, в частта, с която е отхвърлен искът на С. К. Б. срещу „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД за присъждане на застрахователно обезщетение на основание чл. 226 от КЗ (отм.) за разликата между уважената част от 70 000 лв. до 90 000 лв. за претърпени болки и страдания от телесни увреждания вследствие на настъпило на 03.03.2013 г. пътно-транспортно произшествие и вместо това застрахователното дружество е осъдено за заплати на С. Б. още 20 000 лв., ведно със законната лихва от тази дата до окончателното плащане. Поради това и съгласно чл. 81 ГПК във връзка с чл. 78 ГПК с това решение ВКС се е произнесъл и по направените разноски по делото пред касационната инстанция от страна на касатора, но не се е произнесъл за дължимите в полза на ответника по касация разноски, съобразно отхвърлената част от иска. Неоснователно е първото възражение на ответника по молбата по чл. 248 ГПК, че на ответното по касация застрахователно дружество не се следват разноски, доколкото същите са претендират за оказана му правна помощ от адв. Г., докато в действителност същата според страната била предоставена от адв. И.. Това възражение не намира опора в данните по делото. Застрахователното дружество – ответник по депозираната от С. К. Б. касационна жалба, е представило подписан от адв. Г. писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който своевременно е направило искане за присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение. Към отговора е приложен договор за правна защита и съдействие от 02.11.2018 г. (л. 41а от т.д. № 3144/2018 г. по описа на ВКС), сключен между „Застрахователно дружество „Бул Инс“ АД и адв. М. И. Г., видно от който е, че страните са се договорили услугите по същия да бъдат предоставени срещу възнаграждение от 2 000 лв. без ДДС, като плащането на така уговорената сума е отбелязано като извършено в брой при подписване на договора. В т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че претендираните в гражданското производство разноски се присъждат по правилата на чл. 78 ГПК само когато тяхното извършване е доказано. Когато възнаграждението е заплатено в брой, този факт следва да бъде отразен в договора за правна помощ, а самият договор да е приложен по делото. В този случай той има характер на разписка, която удостоверява, че страната не само е договорила, но е и заплатила адвокатско възнаграждение. В случая, разходите на ответника по касация са доказани в съответствие с указанията на т. 1 от Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС, като същите са направени за оказана защита именно от адв. Г., поради което застрахователното дружество има право сторените съдебни разноски да му бъдат присъдени. Основателно обаче е второто възражение на процесуалния представител на касатора – ответник по настоящата молба по чл. 248 ГПК. Видно от касационната жалба, въззивното решение е обжалвано само от ищеца по иска с правно основание чл. 226 КЗ (отм.) в частта, с която този иск е отхвърлен за разликата от 70 000 лв. до 120 000 лв., т.е. ответникът по касация се е защитавал в производство с материален интерес от 50 000 лв. С решението на касационната инстанция искът е уважен за 2/5 от обжалваемия интерес, респ. – отхвърлен за 3/5. Съгласно чл. 9, ал. 3 от НМРАВ ответникът по касационната жалба има право на разноски за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, които е поискал съгласно представен списък на разноските по чл. 80 ГПК в отговора на касационната жалба и на изложението към нея, като при липса на процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8 от НМРАВ, но не по-малко от 500 лв. Имайки предвид, че в настоящия случай е извършено само едно процесуално действие и правната помощ, оказана на застрахователното дружество от адв. Г., се е ограничила само до изготвянето на отговор на касационната жалба, съдът намира, че дължимото адвокатско възнаграждение следва да бъде определено именно съобразно това правило. С оглед материален интерес на спора пред касационната инстанция и съобразно отхвърлената от ВКС част от иска, минималното адвокатско възнаграждение, дължимо на ответника по касация в съответствие с правилото на чл. 9, ал. 3 вр. чл. 7, ал. 2, т. 4 от НМРАВ, възлиза на 913.50 лв., към което, съгласно § 2а от ДР на НМРАВ и доколкото по делото има данни предоставилият правната помощ адвокат да е лице, регистрирано по ЗДДС, следва да се начисли и включи ДДС в размер на 182.70 лв. С оглед горното, искането за изменение на решението в частта за разноските се преценява като частично основателно и следва да бъде уважено само до посочения по-горе размер, поради което съставът на Върховния касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение