Определение № 229 от 15.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 3426/2019 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадени от В. Т. Н., [населено място], два броя касационни жалби: с вх.№ 5852/2019г., подадена от пълномощника му адвокат К. В. и с вх.№5971/2019г., подадена от пълномощника му адвокат Н. Н., срещу въззивно решение № 171/15.05.2019 г., постановено по гр.д. № 190/2019г. по описа на Окръжен съд – Хасково. Поддържат се оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към първата касационна жалба се поддържа, че решението е постановено в противоречие с практиката на ВКС - основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поставят се следните въпроси: 1/Недопустимо ли е съдийско решение, в което първоинстанционният и въззивният съд са се произнесли само по единия от два надлежно предявени обективно съединени иска – по чл.108 ЗС и за частична нищожност на нотариален акт по чл.26 ЗЗД; 2/Възможно ли е чрез завладяване на едно помещение и прилежащо към него мазе от други етажни собственици и след реконструкция и промяна на СПН, посочените обекти да преминат в общи части на възникналата ЕС при положение, че първоначалният собственик при строежа на жилищната сграда и впоследствие при разпоредителна сделка е придал статут на самостоятелни обекти на помещението и мазето; 3/ Ще представлява ли нарушение на правилата на подведомствеността, ако гражданският съд при решение по вещноправен спор се произнесе относно валидността или приложимостта на актове на общински съвети, издадени по отменения режим по чл.15 ЗСГ /отм./, ако в последните се съдържат неверни или неточни данни, послужили при прехвърлителна сделка. Посочва се, че вторият въпрос е от значение за точното прилагане на закона. По отношение на първия и трети въпрос се сочи, че въззивната инстанция не се е произнесла с отделен установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищеца в противоречие с ТР №4/2016г. по тълк.д. №4/2014г., ОСГК. По отношение на актовете на общинските служби въззивният съд е възприел тези, които противоречат на решения на ВКС, които касаторът прилага. В изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК към втората касационна жалба се сочи, че е служебно известно на съда, че по иск по чл.108 ЗС ищецът трябва да докаже, че е собственик на имота. Въззивният съд не се е произнесъл обаче по въпроса кой е собственик на процесните помещения.Не се е произнесъл и по въпроса ответниците владелци или държатели са на процесните помещения, а също и може ли някой да се ползва от давностното владение на трето лице. По тези въпроси се твърди наличие на основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Касаторът счита, че е налице и основанието по чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК, тъй като въззивното решение е очевидно неправилно поради необоснованост. Ответниците по касация не изразяват становище в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК. Касационните жалби са подадени срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд, в срока по чл. 283 ГПК и отговарят на изискванията на чл. 284 ГПК. При проверка допустимостта на касационното производство, ВКС, ІІ г. о. констатира следното: С въззивното решение е потвърдено решение № 272/2018 г. по гр.д. № 540/2016 г. на Районен съд – Свиленград. С последното е отхвърлен предявеният от В. Т. Н. срещу С. Д. К. /в лично качество и като правоприемник на починалия в хода на процеса Я. К., поч. на 05.04.2017 г./, Н. Я. Н. и Д. Я. Т. /заместили в хода на процеса Я. К./, иск с правно основание чл. 108 от ЗС за признаване установено правото на собственост на основание нот. акт № 169/30.12.1965 г. за покупко-продажба на недвижим имот и предаване владението на самостоятелно помещение с площ от 16,23 кв. м., находящо се в самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КК и КР на [населено място], /съгласно скица № 1 към заключение на СТЕ/, както и за признаване на собствеността на основание давностно владение за периода 29.05.1972 г. - 15.11.2018 г. и предаване на владението на избено помещение от 30 кв. м. на двуетажна жилищна сграда с идентификатор № **** по КК и КР на [населено място], находящо се под самостоятелен обект в сграда с идентификатор № ***** по КК и КР, съгласно скица № 2 към заключение на СТЕ. Въззивният съд е приел, че е сезиран с ревандикационен иск по чл. 108 ЗС. В хода на производството първоначалният ответник е починал и по реда на чл. 227 ГПК в процеса са конституирани законните му наследници. От фактическа страна е установил, че с нотариален акт № 169/1965 г. В. С. придобил от Н. Т. С. собствеността върху 60/159 ид. части от дворно място в [населено място],с пл.№ *, ведно с целия първи етаж от построената в него масивна двуетажна постройка. С обява на СД „Изграждане на селищните системи“ – Свиленград от 14.05.1982 г. е съобщено, че Н. С. и Д. Н. са обявили за продажба имота си, намиращ в същата сграда, състоящ се от втори етаж на масивна жилищна сграда, със складово помещение /изба/, лятна кухня и дворно място от 76 кв. м. Видно от протокол с дата 02.06.1982 г., на комисия при Общински народен съвет Свиленград, в оценката на обявения за продажба имот е включена и стойността на складово помещение /изба/. Съгласно нотариален акт за собственост на недвижим имот по покупко-продажба чрез ГОНС - Свиленград по ЗСГ № 153/1983 г. на 08.12.1983 г. Н. С. /дядо на ищеца/ и Д. Н. са продали на С. Б. дворно място от 76 кв. м., съставляващо имот пл. № *, ведно с целия втори етаж на масивната жилищна сграда, построена в имота, с лятната кухня и подобренията в него. С НА № 104/1994г. последният е продал имота на внука си С. А. Б.. Въззивният съд е обсъдил обяснителна записка, виза за проектиране и одобрен архитектурен проект и е приел, че през 1996 г. е извършено преустройство на част от I-ви етаж от масивната двуетажна сграда в магазин за промишлени стоки. За това преустройство е издадено разрешение за строеж № 104 от 29.08.1996 г. на С. Б.. Впоследствие той е продал на Я. К. с НА № 181/2007 г. 138/193 ид. части от собствения си недвижим имот, ведно с целия втори етаж от построената двуетажна жилищна сграда със самостоятелен вход, цялото избено помещение на сградата, заедно със самостоятелно помещение, представляващо стълбище с площ от 11 кв. м., обслужващо само втория жилищен етаж и находящо се на югозападната стена на сградата, както и лятна кухня. В КК и КР на [населено място] от 2016г. поземленият имот е нанесен с идентификатор ***, а построената в него двуетажна сграда – ****. В двуетажната жилищна сграда са нанесени два самостоятелни обекта: идентификатор *****, на първия етаж с начин на трайно ползване „за търговска дейност“ и с идентификатор *****, на втория етаж с начин на трайно ползване „жилище, апартамент“. Според заключението СТЕ на първия етаж в двуетажната жилищна сграда има два самостоятелни обекта /помещения/, които са отразени в приложена скица № *: търговски обект „А“ с площ 61,71 кв. м. и търговски обект „Б“ с площ 16,21 кв. м. В дъното на търговски обект „Б“ има изградена дървена двураменна стълба - вътрешно стълбище /с площ 4,21 кв. м./, служеща за достъп от първи до втори етаж. Върху изхода на това стълбище към втория етаж, представляващо капандура на пода, е поставено дюшеме и върху него ламинирани плоскости. В сутеренния етаж на двуетажната жилищна сграда има само един самостоятелен обект /помещение, мазе/ с площ 54,12 кв. м., отразено в приложена към заключението скица. Достъпът до това помещение е възможен единствено през отвор с капак с размери 0,80 х 0,80 м /разположен на пода на търговски обект „Б“/ и стръмно бетоново стълбище. От вида на конструкцията на двураменната дървена стълба, състоянието ѝ, начина, по който е изградена и закрепена в стените, липсата на достъп между обекти „А“ и „Б“ и наличието на достъп до мазето единствено през търговски обект „Б“, може да се приеме, че те са изградени по този начин още при строителството на сградата. Спорното помещение с площ 16,23 кв. м. е идентично с помещението, описано в НА №181/2007г., представляващо стълбище с площ 11 кв. м., което попада в обема на сградата и се намира в югозападната част на първия етаж. Разликата в квадратурата е от изчисленията на съществувала дървена преградна стена, скриваща вътрешността на това помещение. Мазето е разположено в сутеренния етаж на сградата и достъпът до него е единствено през капандурата, която се намира в спорното помещение с вътрешната дървена стълба. Между търговски обект „А“ и „Б“ няма достъп, а изграден плътен зид. След обсъждане на доказателствата по делото, вкл. свидетелските показания, въззивният съд е приел, че от двете самостоятелни и несвързани помежду си помещения на първия етаж, означени като „търговски обект А“ и „търговски обект Б“, първото безспорно е собственост на ищеца. Спорното - „търговски обект Б“ с площ от 16,23 кв. м. към 1965 г. е имало предназначение на преддверие и вход на сградата от страната на [улица]. В него се намира вътрешно дървено стълбище, което е изградено още при строителството на сградата, за да служи за достъп до втория етаж. Единствено от тази спорна част на първия етаж се осъществява достъп до избата посредством отвор с капак и стръмно бетоново стълбище. Тази част е функционално свързана както с втория етаж, така и с избата, като осигурява и достъпа между тях, без обаче да има връзка с другото помещение на първия етаж -“търговски обект А“. За недоказано е прието въведеното във въззивната жалба твърдение на ищеца, че избата обслужва неговото собствено помещение, тъй като над втория етаж съществуват тавански помещения. Ответникът и закупил процесното помещение, ведно с функционално свързаната с него изба. С оглед твърдението на ищеца, че тази продажба не е породила вещнопрехвърлително действие, доколкото прехвърлителят не е бил собственик на помещението с площ 16,23 кв. м. и избата, въззивният съд е изследвал установяването на правото на собственост праводателите на ответника. Посочил е,че в нотариални актове от 1983 г. и 1994 г. спорното помещение и избата не са описани. Продажбата от 1983 г., е извършена при действието на ЗСГ /отм./, съгласно чийто чл. 15, ал. 1 собствеността върху недвижими имоти се прехвърля чрез ОбНС. В Правилника за приложение на ЗСГ е регламентирана процедурата за прехвърляне и придобиване на недвижими имоти от граждани, която включва извършване на оценка за цената на имота от комисия от определени специалисти и поставяне на обявление от общинския народен съвет за разгласяване на продажбата. В представените по делото протоколи за оценка на имота е включена стойността и на избата, която е изрично посочена и в обявата за продажба. Въззивният съд е направил извод, че като се има предвид конструкцията на двата етажа и функционалната свързаност на избата единствено с процесното помещение от 16,23 кв. м. и втория етаж, Биневи са придобили и са станали собственици на спорните по делото помещения, които впоследствие през 1994 г. са прехвърлили заедно с втория етаж от сградата на внука си. Въззивният съд е изложил съображения и за основателност на поддържаното от ответника при условията на евентуалност придобивно основание – давност като е приел, че и то е доказано. В тази връзка е обсъждал извършените преустройства на първия етаж въз основа на разрешението за строеж. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на решението, поради липса на сочените основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г., ОСГТК, ВКС, касаторът трябва да посочи правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело в мотивираното изложение по чл. 284, ал.1, т. 3 ГПК. Той трябва да се изведе от предмета на спора, който представлява твърдяното субективно право или правоотношение и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Посоченият от касатора правен въпрос определя рамките, в които следва да се извърши селекцията по реда на чл. 288 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Така поставените въпроси в двете подадени от касатора жалби не могат да предпоставят допускане касационно обжалване на решението. Те са изцяло неотносими към изхода на спора и не съответстват на възприетата за установена по делото фактическа обстановка. След преценка на всички правнорелевантни факти по делото, на събраните писмени и гласни доказателства, както и съдебно – техническа експертиза, въззивният съд е достигнал до основен извод, че процесният обект е принадлежност и функционално свързан към продадения по реда на ЗСГ /отм./ от дядото на ищеца на праводателите на ответника втори етаж от масивната сграда, и ползването му с това предназначение от приобретателите и до сега. Искът по чл.108 ЗС е отхвърлен поради недоказаност на първата предпоставка - ищецът да е собственик на имота. В тази хипотеза поначало съдът не е длъжен да постановява два диспозитива – относно искането за признаване правото на собственост и искането за предаване на владението, в каквато насока са доводите на касатора. В случая те са и фактически невярни, тъй като съдът е постановил два отхвърлителни диспозитива. Не е налице противоречие с ТР №4/2016г. по тълк.д. №4/2014г., ОСГК. За пълнота следва да се посочи, че установителен диспозитив за принадлежността на правото на собственост в патримониума на ищеца съдът следва да постанови, ако уважи иска по чл.108 ЗС в установителната част, но същевременно приеме, че ответникът не владее /държи/ имота, поради което искът е неоснователен в осъдителната си част. При отхвърляне на иска по чл.108 ЗС поради липса на активна материалноправна легитимация, той не е длъжен да посочи, кой е собственик или владелец на имота, в каквато насока са доводите на касатора. В случая след като е изследвал твърдяното от ищеца придобивно основание и противопоставените му от ответника права, въззивният съд е приел, че ищецът не е собственик на процесния обект. Въпросът за завладяването на помещение и прилежащо към него мазе от етажен собственик след реконструкция и преминаването в общи части на възникнала ЕС, също е неотносим. Той се поставя при различна фактическа обстановка и не е предмет на мотивите на въззивното решение. Въпросът относно допустимостта на произнасяне на гражданския съд по валидността или приложимостта на актове на общински съвети, издадени по отменения режим по чл.15 ЗСГ /отм./ когато в тях се съдържат неверни или неточни данни, послужили при прехвърлителна сделка е също ирелевантен. Въззивният съд е обсъдил съдържащите се към преписката по осъществената по ЗСГ /отм./ продажба протоколи за да достигне до извод към кой от самостоятелните обекти на собственост принадлежи процесното мазе. В предмета на спора пред него не е стоял въпрос за неверни и неточни данни в тези документи. Предвид липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК не се дължи произнасяне относно наличието на допълнителните основания по т.1 и т.3, сочени от касатора. В допълнение следва да се посочи, че в практиката си ВКС последователно и непротиворечиво приема, че избените помещения в сграда- етажна собственост по принцип не са самостоятелни обекти на собственост, а принадлежност към обект и не могат да се придобиват по давност отделно от придобиването по давност на обекта, към който принадлежат. Съгласно чл. 98 ЗС те като принадлежност следват собствеността на главната вещ. По изключение складово помещение може да се придобие по давност отделно от обекта, към който принадлежи, но единствено от лице, което притежава друг самостоятелен обект в същата сграда и то само ако към обекта, към който принадлежи това складово помещение, по архитектурния проект на сградата принадлежи и друго складово помещение. Липсва и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. В случая това основание се мотивира от касатора основно с доводи, че съдът е допуснал нарушение на материалния закон и необоснованост. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато и то след преценка на фактите по делото. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона, или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Няма данни за значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. С оглед изложеното, следва да се приеме, че не са налице предпоставките за допускане касационното обжалване на решението. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о.