Определение № 603 от 11.07.2016 г. на ВКС по гр. д. № 1954/2016 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 2928/ 19.04.2016 г.от П. И. М.,чрез пълномощник адв.Д. С. срещу решение № 82/ 30.03.2016 г. по гр.д.№ 18/ 2016 г. на Окръжен съд-Ловеч. Ответникът по касационната жалба ОД на МВР-Л. в писмен отговор, подаден чрез главен юрисконсулт Р. Р., я оспорва. Претендира възнаграждение за юрисконсулт. ВКС,състав на ІІІ г.о. констатира по делото следното: С обжалваното решение е отменено решение № 477/24.11.2015 г. по гр.д.№842/2015 г. на Районен съд-Ловеч в частта, с която ответникът е осъден да заплати на ищеца-касатор в настоящото производство, сумата 6 402,86 лв.,представляваща възнаграждение за извънреден труд в периода 01.06.2012 г.-30.06.2014 г., по иск с правно основание чл.211 ал.5 т.2 вр. с ал.6 ЗМВР /отм./, ведно със законната лихва от датата на предявяването му 29.05.2015 г. до окончателното плащане и сумата 1 226,44 лв. мораторна лихва върху тази главница в периода от 26.07.2012 г.-29.05.2015 г. по иск с правно основание чл.86 ЗЗД и вместо това е постановил отхвърляне на исковете. В останалата част, с която са били отхвърлени предявените от касатора искове за сумата 366 лв. възнаграждение за нощен труд в периода 01.06.2012 г.-30.06.2014 г.,ведно със законната лихва; за сумата 71,38 лв. мораторна лихва върху тази сума в периода 26.07.2012 г.-29.05.2015 г.; за сумата 172,80 лв. стойността на полагаща се безплатна храна и ободряващи напитки при работа на смени, специфични условия и рискове за живота и здравето в периода 01.06.2012 г.-30.09.2012 г., ведно със законната лихва; сумата 49,17 лв. мораторна лихва върху тази главница в периода 26.06.2012 г.-29.05.2015 г.; сумата 539,84 лв. възнаграждение за положен труд на официални празници в периода 01.06.2012 г.-30.06.2014 г., ведно със законната лихва, сумата 110,38 лв.; мораторна лихва върху тази главница в периода 26.06.2012 г.-29.05.2015 г. първоинстанционното решение е потвърдено. Касационната жалба е допустима като подадена в предвидения от закона срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие относно претенцията за възнаграждение за извънреден труд и акцесорния иск спрямо тази главница с правно основание чл.86 ЗЗД. Относно останалите обективно съединени искове с оглед размера им касационната жалба е недопустима. С разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК е определен законов праг, непозволяващ касационно обжалване на решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. В случая цената на исковете се определя съгласно чл.69 ал.1 т.1 ГПК- от търсената сума. Според чл.70 ал.1 ГПК цената на иска се определя от ищеца, а въпрос относно същата може да се повдигне от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Това не е сторено. По отношение на тези искове касационната жалба следва да се остави без разглеждане. Относно иска за възнаграждение за извънреден труд, въззивният съд е приел, че касаторът е в служебно правоотношение с ответника, заема длъжността младши оперативен дежурен в „Оперативна дежурна част“ към РУ-У.. Полагал е по месечни графици 24-часови дежурства при сумарно отчитане на работното време за тримесечен период. От заключението на назначената съдебно-икономическа експертиза е установено, че в процесния период 01.06.20102 г.-30.06.2014 г. е изработил общо 4 434 часа. Нормата за същия период при действието на чл.211 ал.1 ЗМВР /отм./ е 3 192 часа, т.е. той е положил 1 152 часа извънреден труд. След приспадане на възнаграждението за извънреден труд за 50 часа и компенсацията с 12 дни отпуск остават некомпенсирани 560 часа. Възнаграждението за тях е в размер на 3 132,94 лв., а мораторната лихва е в размер на 497,27 лв., изчислени на база размер на основно трудово възнаграждение. Изготвен е и вариант при който възнаграждението е изчислено на база основна заплата и допълнителни трудови възнаграждения, според който извънредният труд възлиза на сумата 6 402,86 лв., а мораторната лихва е в размер на 1 226,44 лв. Въззивният съд е направил извод, че главният иск с правно основание чл.211 ал.5 т.2 вр. с ал.6 ЗМВР /отм./ е неоснователен с оглед разпоредбите в специалния закон- чл.211 ал.6 ЗМВР /отм./,според които той се компенсира с 50 часа допълнително заплащане и допълнителен годишен отпуск 12 дни и че касаторът е получил тези компенсации. Счел е за неприложими разпоредбите на ЗДСл.Поради неоснователността на главния иск е приел ,че е неоснователен и акцесорния иск. В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа,че са налице всички основания за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 ГПК. Извежда следния материалноправен въпрос,редуциран за иска относно който касационната жалба е допустима, а именно: приложими ли са ЗДСл и общото трудово законодателство за държавните служители в МВР по въпроси, неуредени в ЗМВР, като възнаграждение за положен извънреден труд над регламентираното в ЗМВР, кой закон е приложим за компенсиране на извънреден труд над уреденото в специалния ЗМВР. Намира, че неправилно въззивният съд е отрекъл приложимостта на ЗДСл и общото трудово законодателство за държавните служители в МВР по въпроси, неуредени в ЗМВР/отм./. Счита,че изводите му са в противоречие с разрешенията в ТР № 6/2012 г. по тълк.дело № 6/2012 г. на ОСГТК- т.23, според които общият закон намира субсидиарно приложение и при липса на изрична разпоредба в ЗМВР следва да се прилага предвиденото в чл.126 ЗДСл; обратното разбиране би поставило в неравностойно положенвие държавните служители в МВР спрямо другите държавни служители, а също и спрямо работниците и служителите по трудови правоотношения. Дори и без законова делегация чл.126 ЗДСл следва да намери решение субсидиарно приложение. Позовал се е и на ТР № 2/ 26.02.2014 г. по тълк.дело № 2 /2013 г. на О. на ВАС. Твърди, че изводите на въззивния съд противоречат и на приетото в решение на ВКС по гр.д.№ 282/2009 г., ІV г.о.,както и че не следва да намери приложение приетото по гр.д.№ 5169/ 2014 г., ІІІ г.о. Счита за относими съдържащите се правни изводи в определение по чл.288 ГПК на ВКС, на решения на различни по степен съдилища, за които няма данни дали са влезли в сила,както и на влезли в сила решения по гр.д.№ 767/2014 г. на Окръжен съд-Плевен, гр.д.№ 131/ 2015 г, гр.д.№ 312/ 2015 г., гр.д.№ 319/ 2015 г.всички на Окръжен съд-Враца и гр.д.№ 439/ 2013 г. на Окръжен съд-Ямбол. Въпросът е релевантен,макар и неточно формулиран, доколкото не е поставен с оглед разпоредбите на приложимия в случая ЗМВР /отм./, но не са обосновани поддържаните допълнителни основания по чл. 280 ал.1 ГПК. Разрешенията на ТР №6/2012 г. по тълк.дело № 6/20102 г. на ОСГТК –т.23 са неотносими, те касаят съвсем други правни въпроси, субсидиарността на чл.126 ЗДСл е разгледана във връзка с дължимостта на държавни такси по граждански дела на държавните служители в МВР,свързани с тяхното служебно праоотношение. ТР №2/26.02.2014 г. по тълк.дело № 2/2013 г. на О. на ВАС е извън обсега на практиката на гражданските съдилища. С позоваване, на определение на ВКС, постановено по реда на чл.288 ГПК също не може да бъде обосновано специфично основание, защото такъв съдебен акт не влиза в категорията съдебна практика, тъй като с него не се създава сила на пресъдено нещо. Същото се отнася и за невлезлите в сила съдебни актове. Касаторът не е съобразил задължителните постановки, съдържащи се в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК- т.2. Решението по гр.д.№282/2009 г., ІV г.о. е неотносимо, с него е разрешен правен спор имащ за предмет правоотношения, регулирани от ЗОВСРБ/отм./ Действително приетото в решение по гр.д.№5169/2014 г. на ІІІ г.о. не може да намери приложение, тъй като в него се съдържа отговор на друг правен въпрос. Влезлите в сила решения на окръжни съдилища са неотносими, тъй като с решаващите мотиви, формирани в тях е дадено разрешение на въпроса дали регламентираното време на разположение, за физиологични почивки, за хранене, е от категорията работно време.Освен това при повечето от тях не е приложим ЗМВР/отм./, а други закони, като ЗИНЗС, ЗОВСРБ /отм./, действащият ЗМВР и др. ВКС, състав на ІІІ г.о. намира,че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на решението, постановено от въззивния съд. Касационното производство е уредено от закона като селективно.Според разрешенията в ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк.д.№1/2009 г. на ОСГТК, за да бъде селектирана касационната жалба, касаторът трябва да обоснове общо и допълнително основание за това. Общо основание е извеждането на правен въпрос, обусловил решаващите изводи на въззивния съд, а допълнително-развитието му в някоя от хипотезите по чл.280 ал.1 ГПК. В случая второто условие не е изпълнено. Не е обосновано наличието и на специфичното основание. За да е налице това по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК касаторът трябва да направи подробен анализ и съпоставка с приетото по въпроса в обжалваното решение и в приложената съдебна практика и задължителна съдебна практика и в какво се изразяват отклоненията от нея, при пълна идентичност на случаите. При издирването на приложима и относима практика следва да се имат предвид постановките за съответните категории в цитираното ТР. Освен това следва да се посочи, че по поставения въпрос е налице задължителна съдебна практика, създадена с решения, постановени по реда на чл.290 ГПК от състави на ВКС по гр.д.№503/2010 г.,ІV г.о., гр.д.№6566/2014 г. на ІІІ г.о. и др. Според приетото в тях, отношенията във връзка със заплащането и компенсирането на извънредния труд на държавни служители в МВР, се уреждат от специалния закон. §1-а ЗМВР /отм./, според който за неуредените в глави петнадесета, шестнадесета, осемнадесета и деветнадесета въпроси се прилагат разпоредбите на ЗДСл, е отменен със ЗИД ЗМВР /отм./ публикуван в бр.88/2010 г. на Държавен вестник, в сила от 01.01.2011 г. Т.е. законодателят изрично е отменил възможността за субсидиарно приложение на ЗДСл. по въпроси, влизащи в предмета на настоящия спор. Допуска се заплащане на обезщетение за положен труд над 50 часа за отчетен период, некомпенсиран с платен годишен отпуск, след прекратяване на служебното правоотношение, при субсидиарно приложение на чл.136-а ал.4 КТ. Не е обосновано и допълнителното основание по чл. 280 ал.1 т.3 ГПК. То не може да бъде поддържано едновременно с основанието по чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. В хипотезата на липса на съдебна практика касаторът трябва да обоснове в какво се състои противоречивостта, непълнотата или неяснотата на конкретна правна норма, която иска да бъде тълкувана. Това не е сторено. При този изход на делото следва да се присъди възнаграждение за юрисконсулт на ответника в минималния размер по чл.9 ал.3 от Наредба № 1/ 09.07.2014 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на трето гражданско отделение,