Определение № 3037 от 28.10.2025 г. на ВКС по т. д. № 1496/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Агенция „Пътна инфраструктура“, [населено място] срещу решение № 192 от 08.04.2025 г. по в. гр. д. № 71/2025 г. на Софийски окръжен съд, ІІ въззивен граждански състав, потвърждаващо решение № 260 от 23.10.2024 г. по гр. д. № 162/2024 г. на Ботевградски районен съд, с което агенцията е осъдена да заплати на ЗАД „Армеец“ АД, [населено място] сумата от 8 698.,40 лв. – главница по предявена регресна претенция по чл. 410, ал. 1, т. 3 КЗ вр. чл. 49 ЗЗД за изплатено застрахователно обезщетение по застраховка „Каско“ за вредите от пътно-транспортно произшествие от 15.10.2019 г., ведно със законната лихва от 02.11.2023 год. до изплащане на вземането и сумата 2799.15 лв. – мораторна лихва върху първата сума за периода от 30.10.2020 г. до 01.11.2023 г., като са отхвърлени предявените от нея срещу „Автомагистрали“ ЕАД, [населено място] обратни искове за същите суми. В касационната жалба са развити подробни съображения за неправилност на въззивното решение, като е приложено и изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационното обжалване. Ответникът по касация – „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД, [населено място] – счита касационната жалба за недопустима, евентуално моли за недопускането й до разглеждане, респ. за оставянето й без уважение като неоснователна по съображения в писмен отговор от 16.07.2025 г. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Третото лице-помагач на Агенция „Пътна инфраструктура“ – „Автомагистрали“ ЕАД, [населено място] – не заявява становище по касационната жалба. Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, намира следното: Касационната жалба е процесуално недопустима. Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 20 000 лв. – за търговски дела, каквато е и настоящата хипотеза. Касае се за обективно съединени искове за парични вземания, цената на всеки от които е в рамките на законово установения лимит. В случая делото следва да бъде определено като търговско, защото възникналият между страните спор е свързан с договор за имуществена застраховка, т.е. с едно застрахователно правоотношение. И доколкото застрахователното правоотношение е част от застрахователната дейност, която несъмнено е типична търговска дейност (с оглед изричната норма на чл. 1, ал. 1, т. 6 ТЗ), то спорът, произтичащ от съществуването и последиците на това правоотношение, каквото е регресното право на застрахователя по чл. 410 КЗ, следва също да бъде квалифициран като търговски. В подкрепа на този извод е и нормата на чл. 365 ГПК, уреждаща правилата за разглеждане на търговските спорове, приложими за всички искове с предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до търговските сделки. Процесното регресно право на ищцовото дружество е породено именно от застрахователна сделка.Това обуславя извода за недопустимост на касационния контрол върху постановеното въззивно решение. При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 25 от Наредбата за заплащане на правната помощ касаторът Агенция „Пътна инфраструктура“ дължи на ответника „Застрахователно акционерно дружество „Армеец“ АД юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция в размер на 300 лв. Мотивиран от изложеното, на основание чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение