Определение № 532 от 14.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4293/2019 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат А. Г. като процесуален представител на М. И. Т. от [населено място], [община], срещу въззивното решение на Хасковския окръжен съд /ХОС/ от 29.72019г. по гр.д. № 385/2019г. Ответникът по жалбата „БИ ЕЙ ПИ ЕФ” ЕООД [населено място] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат В. К. е заел становище, че не са налице заявените основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение ХОС е отменил решението на РС Харманли от 01.04.2019г. по гр.д. № 246/2016г. в отхвърлителната му част за признаване за установено, че жалбоподателката не дължи на ответното дружество 1581.86лв. неустойка по договор за наем на земеделска земя, и вместо него е постановил друго, с което е приел за установено, че М. Т. не дължи на дружеството посочената сума като неустойка за периода 11.02. – 24.02.2016г. по договора за наем с нотариална заверка на подписите от 04.03.2015г., потвърдил е първоинстанционното решение в останалата му обжалвана част, с която е отхвърлен искът на Т. за установяване, че не дължи на дружеството и 22597.86лв., представляващи дължима годишна наемна цена по договора за наем на земеделска земя, отменил е първоинстанционното решение и в частта за разноските и е присъдил такива в полза и в тежест на страните. Въззивният съд, споделяйки възприетата от първоинстанционния фактическата обстановка, е приел, че с договор от 04.03.2015г. ответното дружество е предоставило на ищцата за временно и възмездно ползване 75 броя ниви с обща площ 788.262 дка за срок от 1 година, до /цифром и словом/ 30.09.2015г., тридесети септември две хиляди и петнадесета година, уговорен е падеж на задължението за заплащане на наемната цена 23647.86лв. – 10.02.2016г., както и неустойка 0.5% на ден за забава на плащането на наемната цена. Ищцата е получила субсидии от ДФ „Земеделие“ за кампании 2014г. и 2015г., като в писмото от фонда в табличен вид са посочени заявените от ищцата парцели за кампания 2015г. От заключение на СТЕ се установява, че земеделските земи, предмет на договора от 04.03.2015г., които са декларирани в ОСЗ със заявление по чл.37в ЗСПЗЗ и по чл.70 ППЗСПЗЗ за ползване за стопанската 2014/2015г., са с площ 237.039 дка, останалите имоти с площ 551.734 дка не са включени в договора, от които имоти с площ 535.234 дка са по споразумение от 30.08.2015г., а 16.5 дка са заявени на основание други договори за наем. Установено е, че ищцата е бенефициент по схемите и мерките за директни плащания за кампании 2012-2016г. Заявяването се извършва пред ОСЗ всяка година за съответната кампания. От експертизата е установено и че за стопанската 2015/2016г. 619.23 дка от земите по процесния договор са декларирани пред ОСЗ, а останалите имоти с обща площ 224.566 дка са заявени на основание други договори. Ползването на земите между ползвателите през стопанската 2015/2016г. е разпределено със споразумение от 30.08.2015г., в което е участвала и ищцата. Размерът на приетата наета земя, собственост на ответника, разпределена на ищцата, е 22.301 дка от площта на земите, за които няма сключени договори. За кампания 2015г. са заявени имоти с обща площ 235.873 дка, предмет на договора. Тълкувайки систематически и логически договорните клаузи съобразно чл.20 ЗЗД, съдът е приел, че действителната воля на страните е, че отношенията им са възникнали на 01.Х.2014г. При уговорката, че договорът се сключва за срок 1 година „считано от днес, т.е. до 30.09.2015г. тридесети септември две хиляди и петнадесета година”, е налице пълно съответствие между цифровото изражение на посочената дата и формулировката й с думи, при което е неоснователно възражението на ищцата за техническа грешка в срока на договора, който бил до 30.09.2016г. Посочено е, че законът не въвежда изскване за форма за действителност на договора за наем, че договорът за наем е консенсуален и се счита сключен от момента на постигане на съгласие относно съществените му елементи, като в случая на 01.10.2014г. страните са сключили такъв в устна форма и не е имало пречка за обективирането му по-късно в писмено споразумение, което не му придава обратно действие, а и за уговарянето на такова няма пречка. Напротив, началната дата на изпълнението и сключването на договора предхожда обективирането му в писмено споразумение, а пречка в закона по волята на страните да се уговори такова действие не е предвидена. При логическото тълкуване на чл.3 от договора се установява, че той е за срок една година, изтичащ на 30.09.2015г., посочено цифром и словом. С оглед и чл.72 ЗЗД уговорената дата на изтичането на срока обуславя единствения възможен извод – че страните са сключили договора на 01.10.2014г. в устна форма. Като ирелевантно относно срока е оценено декларирането от ищцата пред ОСЗ на земи за стопанската 2015/2016г. Не може да бъде направен извод, че процесният договор е сключен за тази стопанска година, макар и уговореният срок да покрива частично времето за „една стопанска година“ по смисъла на ЗАЗ. Прието за доказано е и ползването от ищцата на нивите, предмет на договора. Доказателствата установяват получени от ищцата субсидии за кампании 2014г. и 2015г. – както посредством СТЕ, че земеделските земи, предмет на договора от 04.03.2015г., декларирани в ОСЗ за ползване за стопанската 2014/2015г., са с обща площ 237.029 дка, както и че за кампания 2014г. в ДФ Земеделие в землищено на [населено място] са заявени имоти с обща площ 644.676 дка, от които предмет на процесния договор са имоти с площ 143.69 дка, така и с показанията на свидетелите М. и К.. Като неоснователен е оценен и доводът на касаторката за неизпълнение на задължението на ответника за предаване на нивите в състояние, отговарящо за ползването му по договора, за осигуряване на безпрепятствено пролзване на нивите и на задължението по чл.18 от договора. Доводите в исковата молба се подкрепят единствено от показанията на свидетеля П., който е син на ищцата. Тези показания не кореспондират с останалите доказателства, свидетелят има интерес от изхода на спора и показанията му не следва да се кредитират. Освен това, с оглед установените по делото обстоятелства волеизявлението на ищцата за разваляне на договора поради неизпълнението му не е годно да породи действие, тъй като към момента на отправената до ответника покана договорът е бил прекратен поради изтичането на уговорения срок. Прието е и че падежът на задължението за плащане на процесната сума като годишна наемна цена е 10.02.2016г. и че с оглед установените обстоятелства вземането на дружеството в размер на 22597.86лв. е доказано по основание и размер. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторката сочи произнасяне от въззивния съд в хипотезата по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите: 1. Необсъждане във връзка със срока на договора: на писма от ОСЗ, на значението на споразумението от 30.08.2015г. за отношенията между страните и за тълкуването на волята им по договора, на оплакването във въззивната жалба за недопустимост по чл.164 ал.1 т.3 и 5 ГПК на свидетелски показания за установяване на устно сключен договор с оглед и предвиденото в чл.70 ППЗСПЗЗ задължение за подаване на заявление за участие в споразумение по чл.37в ЗСПЗЗ до 01.07. и за представяне в същия срок на договор за наем за следващата стопанска година – в противоречие с практиката на ВКС; 2. Необсъждане във връзка с довода за неизпълнение на задължението на ответника за осигуряване необезпокоявано ползване на земите: на извлечения от уеб страницата на ДФ Земеделие, че част от процесните земи са предоставени от ответника на трети лица и са били регистрирани във Фонда на трети лица, на извънсъдебното признание на ответника /в нотариалната му покана до ищцата от 23.02.2016г./, че част от процесните земи не са били реално предоставени на ищцата за ползване, на показанията на св.П. и на св.К., че добивите от 48.9 дка са били получавани от последния по устна уговорка с първия – в противоречие с практиката на ВКС; 3. За тълкуване на договора – в противоречие с практиката на ВКС; 4. За оценка на свидетелски показания – в противоречие с практиката на ВКС; 5. По приложението на чл.164 ал.1 т.3 и т.5 ГПК – в противоречие с практиката на ВКС; и в хипотезата по чл.280 ал.1 т.3 ГПК по въпросите: 1. Съответства ли на правилата за тълкуване на договори и на чл.228 ЗЗД и на чл.37б ЗСПЗЗ приетото, че договорът за наем урежда вече възникнали отношения по устен договор с обратно действие, без в договора да се съдържа клауза в този смисъл; 2. Валидна ли е устна уговорка, придаваща обратно действие на писмен договор, сключен повече от пет месеца след началото на стопанската година; 3. Чл.37б и чл.37в ЗСПЗЗ във вр. с чл.70 ППЗСПЗЗ допускат ли устна уговорка, че писмен договор, сключен 5 месеца след започване на стопанската година, има действие от 01.10. на текущата стопанска година; 4. Предвиденото в чл.37б ал.1 ЗСПЗЗ задължение за представяне на договор за наем на земеделски земи, служещ за основа на заявлението по чл.37б ал.2 ЗСПЗЗ за участие в споразумение, следва ли да се тълкува като изискване за писмена форма за доказване на договора; 5. По приложението на чл.164 ал.1 т.3 ГПК във връзка с чл.37б ал.1 ЗСПЗЗ и чл.70 ППЗСПЗЗ; 6. Допустимо ли е с оглед чл.164 ал.1 т.5 ГПК със свидетели да се установява изменение или прекратяване на писмени съглашения, да се установява устна уговорка, придаваща обратно действие на писмен договор; 7. В тежест на наемателя или на наемодателя е да докаже неизправност на земите или пречки за ползването им. 8. Регистрирането на земеделски земи по договор за наем от наемателя и получаването на субсидии за обработването им от наемателя достатъчно доказателство ли е, че той е ползвал в пълна степен земите и че наемодателя е изпълнил до края на срока на договора задължението си да предостави ползването им, вкл. като не възпрепятства събирането на добиви от земите от наемателя. ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение в обжалваните му потвърдителна част и в осъдителната му част за разноски в тежест на касаторката следва да бъде допуснато по въпросите за задължението на съда да подложи на преценка всички оплаквания, заявени във въззивната жалба на касатора, и за тълкуването на договорите, които са от значение за изхода на спора по делото и по които въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, посочена в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК. На касаторката следва да бъде указано в едноседмичен срок да представи доказателства за внесени по сметката на ВКС 451.96лв. държавна такса, както и че при неизпълнение на указанието касационната жалба ще й бъде върната. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,