Определение № 3417 от 08.11.2023 г. на ВКС по д. № 783/2023 г.

Производството е по чл.288,вр. с чл.280 ГПК. ВКС се произнася по допустимостта на касационната жалба на Община Пловдив срещу въззивното решение на Апелативен съд Пловдив по гр.д. №441/22 г. и по допускане на обжалването. С въззивното решение е уважен за сумата от 106 970 лв., ведно със законната лихва, считано от подаване на исковата молба, предявеният от Т. К. срещу общината иск по чл.59 ЗЗД. Присъдената главница е обезщетение за неоснователното ползване от ответника на описания по делото и в решението собствен на ищеца недвижим имот, представляващ ј ид.ч. от ПИ с посочен по делото идентификатор и площ от 1010 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], западно от кино „Фламинго“, с лице към [улица]и [улица], за периода 1.08.15 г. - 31.10.19 г. Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК срещу подлежащо на обжалване въззивно решение и е допустима. За допускане на обжалването касаторът се позовава на чл.280, ал.1,т.1 ГПК. Намира, че в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №4297/14 г. на четвърто г.о. и р. по гр.д. №2040/14 г. на четвърто г.о., са решени правните въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да определи правилно обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните? Задължен ли е въззивният съд да се произнесе по заявените от страните доводи, твърдения и възражения, както и да обсъди поотделно и в съвкупност всички събрани по делото доказателства от значение за решаването на спора, като посочи конкретно направените въз основа на тях свои изводи? В противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №2296/19 г. на трето г.о. и р.по гр.д №761/19 г. на второ т.о., според касатора е решен правният въпрос: При направени твърдения в исковата молба за бездействие на общинската администрация да отчужди частен имот, попадащ в терен на реализирано обществено мероприятие, допустимо ли е засегнатите собственици на частни имоти да търсят правата си по реда на чл.59 ЗЗД? Според касатора в противоречие с практиката на ВКС – р. по гр.д. №1290/13 г. на трето г.о., р. по гр.д. №937/17 г. на трето г.о. и р. по гр.д. №3601/21 г., са решени въпросите от предмета на спора: 3. Преклудирани ли са като средство за защита възраженията на ответника срещу съществуването на спорното право, респ. размера на иск по чл.59 ЗЗД в самостоятелен процес, след като има влязло в сила решение между същите страни, на същото основание, но за друг период от време? 4. На каква база следва да се определи /размера/ на вземането за неоснователно обогатяване за лишаване от полза, следваща се на собственика на поземлен имот, попадащ в реализирано обществено мероприятие – като пазарен наем, съобразно начина на реално ползване на имота, като пазарен наем, съобразно неговото предназначение или като пазарен наем в хипотеза на една предполагаема възможност за увеличаване имуществото на ищеца, от която той евентуално е бил лишен? По допускане на обжалването ВКС намира следното: Въззивният съд е приел, че искът по чл.59 ЗЗД е субсидиарен и е допустим, когато ищецът не разполага с друг иск за същото вземане. Искът, на който се позовава ответникът по иска – сега касатор, за обезщетяване на вреди от противоправното бездействие на общинската администрация да отчужди процесния имот по чл.62, ал.5 ЗУТ и да обезщети собствениците му, е за непозволено увреждане по чл.49, вр. с чл.45 ЗЗД. Този иск обаче не е за същото като претендираното с иска по чл.59 ЗЗД вземане, затова последният е допустим. Въззивният съд е приел, че СПН на постановените между страните предходни решения по искове с пр. осн. чл.59 ЗЗД за обезщетение за ползването без основание през предходни периоди на процесния имот преклудира въпросите за собствеността върху имота, предназначението и характеристиките му. Установено е, че инициираната през 2001 г. от собствениците на имота замяна не е довършена, а исканото от тях през 2009 г. изменение на ПУП е отказано и не е одобрено. Не е преклудиран от СПН на предходните решения фактът на ползване на имота от общината през процесния период. Самото предназначение и характеристика на имота – изграденото върху него площадно пространство с пешеходна настилка, водно огледало – шадраван с метална пластика е декоративно лежащо бетоново платно около него, зелени площи, дървета, храсти и пейки, обосновават реалното му ползване от общината чрез свободното преминаване на граждани през пешеходната зона и отдих в обособените зелени площи, с което се задоволяват потребности на населението от местно значение. От показанията на разпитания свидетел също се установява, че имотът е на оживено място с интензивно движение, не е ограден, през него преминават всички. Или за процесния период общината е ползвала чуждия имот без да й е предоставен от собственика, като се е обогатила неоснователно за негова сметка, спестявайки средства за задоволяване на обществени потребности. Не е преклудиран и въпросът за размера на дължимото обезщетение, при преклудирани обаче факти, имащи значение за определянето на този размер, а именно – статут, предназначение и характеристики на имота, които са останали непроменени спрямо предходните дела между страните по чл.59 ЗЗД. Размерът на обезщетението по настоящото дело е определен от АС въз основа на вариант от заключението на СТЕ, ползващ сравнителния метод, основаващ се на пазарни аналози за сходни по характеристика имоти. Според въззивния съд обезщетението се съизмерва със среднопазарния наем на имота, съобразно неговото предназначение, чийто размер е установен с помощта на СТЕ и присъден на ищеца. ВКС намира, че не са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалване на въззивното решение по първите два въпроса. Видно от гореизложеното, релевантните за спора обстоятелства и свързаните с тях доводи на страните са установени и обсъдени от въззивния съд в тяхната цялост и взаимовръзка. Не e налице основание за допускане на обжалването и по третия поставен въпрос - според трайната практика на ВКС по аналогични случаи – напр. решение № 252 от 23.01.2015 г. по гр. д. № 2858/2014 г, ГК, ІІІ ГО на ВКС, решение № 208 от 09.04.2019 г по гр. д. № 3392/17 г. на ВКС, IV ГО и решение № 185 от 04.01.2018 г. по гр. д. № 937/17 г на ВКС, III ГО - правната квалификация в случаи, сходни на настоящия, е именно по чл. 59 ЗЗД. Въззивното решение не противоречи на приетото в цитираното р. по гр.д. №2296/19 г. на трето г.о. – в настоящия случай, за постигане на целите по чл.62, ал.5 ЗУТ, собственикът на частния имот е направил опити за замяна на имота и за изменение на ПУП, които обаче са неуспешни. Затова следва да му се признае възможността да се защити с иска по чл.59 ЗЗД срещу неоснователното ползване на имота му. В случая фактическите твърдения, на които ищецът основава иска си, са за неоснователно обогатяване на ответника за сметка на ищеца, който е лишен неоснователно от възможността да ползва имота си; заявената претенция не е за обезщетение за вреди от конкретни бездействия на общинската администрация, свързани с отчуждаване на имота – в този см. опр. на ВКС и ВАС, смесен петчленен състав по адм. д. №28/21 г. Не са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на обжалване на въззивното решение и по последните два правни въпроса: Първият от тях не обосновава общото основание за допускане на обжалването – въззивният съд е приел, че не са преклудирани фактът на ползване на имота през новия исков период и въпросът за размера на претендираното обезщетение, като част от фактическия състав на спорното право – р. по гр.д. №1290/13 г. на трето г.о. Обезщетението е определено съобразно приетото в цитираното р. по гр.д. №937/17 г. на трето г.о. – взети са предвид предназначението /вкл. за търговска дейност/, статута и местоположението на имота, както и установения начин на ползването му за общински /обществени/ нужди. Неправилно цитираното от касатора като „решение“ опр. на ВКС трето г.о. по гр.д. №3601/21 г. е постановено по реда на чл.288 ГПК и не е практика на ВКС – ТР №1/19.02.10 г. и ТР №2/28.09.2011 г. на ОСГТК. Поради изложеното не са налице сочените основания за допускане на обжалването и ВКС на РБ, трето г.о.