Определение № 104 от 14.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2153/2025 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба вх.№ 4208 от 27.06.2025г. на „ДЗИ -Общо застраховане“АД, уточнена с молба вх.№ 4814 от 30.07.2025г. В титулната част на касационната жалба вх.№ 4208 е указано, че тя е насочена срещу актовете по в.т.д.№ 213/2024г. на Апелативен съд Велико Търново: срещу постановеното по в.т.д.№ 213/2024г. на Апелативен съд Велико Търново в производство по чл.258 сл. ГПК решение № 14 от 24.02.2025г. и срещу решение № 41 от 30.04.2025г., постановено в производство по чл.250 ГПК - за допълване на първото решение. С разпореждане № 101 от 07.07.2025г. съдията - докладчик е дал указания застрахователното дружество ясно да посочи кое решение обжалва - решение № 14/24.02.2025г., влязло в законна сила на 19.04.2025г. - повече от два месеца преди депозиране на касационната жалба, или допълнителното решение № 41/30.04.2025 г., както и да уточни и конкретизира искането, което се отправя до ВКС. Изрично, с подадената в изпълнение на дадените указания молба вх.№ 4814 от 30.07.2025г. „ДЗИ - Общо застраховане“АД е заявило, че обжалва решението, постановено по молбата на дружеството по чл.250 ГПК - № 41/30.04.2025г. и е формулирало петитум на касационната жалба за отмяна на допълнителното решение, с което молбата не е уважена. По тези съображения, неточно в разпореждането за образуване на настоящото дело от 24.10.2025г. е посочено, че подадената от „ДЗИ - ОЗ“АД касационна жалба е насочена и срещу решение № 14 от 24.02.2025г. Както се посочи, самото дружество с молбата от 30.07.2025г. не поддържа становище за обжалване на това решение, а и несъмнено е, че този въззивен акт е влязъл в сила и касационна жалба срещу него би била недопустима като просрочена. В касационната жалба, касаеща допълнителното решение по чл.250 ГПК застрахователното дружество акцентира на обстоятелствата (които са видни и се установяват от материалите по делото), че незабавно след връчванетому на съдебния акт № 14 от 24.02.2025г., е депозирало молба по чл.250 ГПК за допълване на решението с посочване банкова сметка на ищците, по които доброволно да изпълни задължението си като изрично е поискало да не бъдат издавани изпълнителни листове, преди на ищците да бъде указано посочването на сметките, по които застрахователното дружество да получи обективна възможност да изпълни доброволно задължението си за плащане на присъдените в тяхна полза суми, без да бъде допълнително обременявано с такси и разноски за изпълнителното производство. В касационната жалба е изложено и обстоятелството (също установимо от материалите по делото), че съдът не се е произнесъл по последното искане на страната и на 31.03.2025г. е постановено разпореждане по чл.406 ГПК. Поддържа се, че по този начин са увредени интересите на дружеството: то е осъдено да заплати недължими законни лихви върху присъдени на ищците обезщетения, които в производството по доброволно уреждане на застрахователната претенция - чл.380 КЗ, е определило доброволно да изплати (на двама от ищците по 24 000лв., а на трима от тях по 26 000лв.), но плащането не е осъществено именно поради непосочена от лицата по чл.380,ал.1 КЗ банкова сметка; същевременно застрахователят - длъжник в производството по принудително изпълнение, неоснователно и несправедливо е натоварен с допълнителни такси и разноски. В писмен отговор ищците П. Б., Е. Р., А. Р., Н. Б., Ю. Б. (Е., А., Н. и Ю. със съгласието на майка им П. Б.), М. Б. и Е. Р. оспорват основателността на искането за допускане на обжалването и основателността на касационната жалба. За да се произнесе, съставът на ВКС съобрази следното: С обжалвания акт, в производството по реда на чл. 250 ГПК по молба на „ДЗИ-Общо застраховане“АД за допълване на постановеното по делото основно решение № 14 от 24.02.2025г. чрез „посочване на банкови сметки на ищците, по които да бъдат заплатени от застрахователя ответник присъдените обезщетения на ищците“, въззивната инстанция е преценила искането за неоснователно. Изложените съображения са, че съгласно разпоредбата на чл. 250 ГПК, страната може да поиска да бъде допълнено решението, ако съдът не се е произнесъл по цялото й искане, а тексът на чл. 236, ал.1, т. 7 ГПК предвижда съдебното решение да съдържа банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми или друг, посочен от ищеца, начин за плащане. Преценено е, че в случая ищците не са посочили банкови сметки в исковата молба, такива не са представени и в хода на производството - първоинстанционно и въззивно, но това изискване не е относимо към редовността на исковата молба, неизпълнението на което да обуславя връщането й по аргумент от разпоредбата на чл.129, ал.2 ГПК. Изведено е, че искането за допълване на решението в посочения смисъл не попада в хипотезата на непроизнасяне на съда по цялото искане на страната по смисъла на чл.250 ГПК. Настоящият състав счита, че искането за допускане на обжалването по въпросите от изложението по чл.284,ал.3,т.1 ГПК, поставени при допълнителната предпоставка на чл.280,ал.1,т.3 ГПК, ( аргументирана с необходимостта за в бъдеще да бъдат разрешавани аналогични хипотези по възможно най- правилния, справедлив и законосъобразен начин; с оглед необходимостта от регулиране и реално функциониране на предвидената от ГПК възможност за доброволно изпълнение на постановено съдебно решение, а не преминаване директно към принудително събиране; с необходимост от дисциплинирането на претендиращите обезщетение лица и техните процесуални представители посредством въвеждането на негативни последици за тях при липса на съдействие застрахователят да изпълни доброволно задължението си; с твърдението, че отговорите на поставените въпроси биха предотвратили постановяване на неправилни и незаконосъобразни съдебни решения по дела с аналогичен предмет): „Длъжен ли е ответникът да инициира задължаване на ищцовата страна да представи по делото банкова сметка или съдът служебно може да следи това с оглед собственото на съда задължение да впише банковата сметка в решението си с оглед императивността на нормата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК?“ „Не следва ли съдът служебно да задължи ищеца да представи банкова сметка по делото с оглед императивността на нормата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК?“ „Представлява ли непълнота на постановено съдебно решение липсата на посочена и вписана в решението банкова сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг посочен от ищеца начин за плащане, в съответствие с разпоредбата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК?“ „Не представлява ли пречка за издаване на изпълнителен лист липсата на елемент от задължителното съдържание на съдебното решение – вписана банкова сметка и не следва ли да бъде включено това обстоятелство в проверката за редовност на решението от външна страна по чл. 406, ал. 1 ГПК?“ „По силата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК, бидейки императивна правна норма, не следва ли решаващият орган по собствена инициатива да задължи ищцовата страна да посочи банкова сметка, която да бъде вписана в съдебното решение?“, не следва да бъде допуснато. Основание за това заключение е константната практика на касационната инстанция, че непосочването в съдебното решение на банкова сметка, по която да се преведат сумите по постановения осъдителен диспозитив за парично вземане, не може да бъде предмет на искане за допълването му по реда на чл.250 ГПК, тъй като банковата сметка не е част от спорното право, не е отделен иск, не съставлява допълнително искане, свързано с главния предмет, произнасянето по което да е дължимо от решаващия съд в рамките на оказваната от него защита и съдействие - чл.2 ГПК при спазване на принципа на диспозитивното начало, очертаващо предмета на делото и обема на изискуемата от съда защита и съдействие, които се определят по волята на страните - чл.6,ал.2 ГПК. Настоящият състав се е произнасял по аналогичен правен проблем в производството по чл.274,ал.2 ГПК, предмет на ч.т.д. № 1136/2025г. по описа на І т.о. на ВКС и е застъпил виждането, че искането за допълване на въззивното решение с посочване на банкова сметка на ищеца, не съставлява липса на произнасяне от втората инстанция по част от спорното материално право или по някой от предявените искове, каквито са предпоставките за приложение на разпоредбата на чл. 250 ГПК. Настоящият състав споделя и разрешението по ч.т.д.№ 1313/2025г. на ІІ т.о. на ВКС, постановено в производство по чл.274,ал.2 ГПК, в което аналогично на настоящото дело, молителят се е позовал само на това, че в решението си апелативният съд е пропуснал да посочи, банкова сметка на ищците, по която да се преведат присъдените в тяхна полза суми. Съображенията са, че посочването на банкова сметка на ищеца или друг начин на плащане, няма никакво отношение към предмета на делото, включително когато то е образувано за разглеждане на осъдителен иск за парично вземане, а обратното не следва от нормата на чл. 236, ал. 1, т. 7 ГПК, в която е предвидено, че посочването на банковата сметка, по която да се преведат присъдените суми, или друг начин за плащане, е реквизит на съдебното решение. Мотивирано е, че тази разпоредба е въведена в закона в съответствие с нормата на чл. 127, ал. 4 ГПК, в която посочването на банкова сметка на ищеца или друг начин на плащане, е изискване към съдържанието на исковата молба, когато с нея се предявява осъдителен иск, но е ирелевантно за определяне на предмета на делото, за който от значение са единствено твърденията на ищеца в исковата молба за правопораждащите предявеното право факти и формулираният от него петитум. Изведено е, че изискването за посочване на банкова сметка на ищеца дори не е такова, което има значение за редовността на исковата молба, каквито съгласно чл. 129, ал. 2 ГПК са само посочените в чл. 127, ал. 1 ГПК и чл. 128 ГПК. По тези съображения искането за допускане на касационното обжалване не следва да бъде уважено, тъй като мотивите на въззивната инстанция, обусловили изхода на производството, не са в противоречие на застъпваното от касационната инстанция становище в цитираните определения. В молбата - уточнение на „ДЗИ - ОЗ“ АД вх.№ 4814 от 30.07.2025г. е въведено към касационната инстанция и искане, което не се съдържа в депозираната от дружеството молба по чл.250 ГПК - вх.№ 1874 от 19.03.2025г. при връчено му на 18.03.2025г. въззивно решение: съдът да допълни решението си като посочи, че „сумата в размер на 31 097.41 лв., изплатена за такси и разноски по изпълнителните производства, не е била дължима от страна на ДЗИ и в полза на застрахователното дружество да бъде издаден обратен изпълнителен лист срещу ищците по делото за посочената сума“. Това изявление не е в състояние да сезира касационната инстанция с произнасяне. То е извън преклузивните процесуални срокове и негов адресат може да бъде само съдът, чието решение се иска да бъде допълнено. Следва да се посочи, че посредством искането за допълване на решението с посочване на банкова сметка на ищците, по която дружеството („доброволно и без допълнителни тежести и без увеличаване на общата стойност на задължението чрез изпълнително производство, обременяващо длъжника с такси на ЧСИ и адвокатски хонорар на взискателите“) да изпълни задълженията си към ищците чрез банков превод по сметка, обжалващата страна няма да получи защита на иначе защитимата теза, основана на разпоредбата на чл.380,ал.3 КЗ; на становището, че разпоредбата на чл.380,ал.3 КЗ би била приложима при дължимо застрахователно обезщетение по чл.432,ал.1 КЗ, ако застрахователят не е в забава, тъй като още в производството по доброволно уреждане на щетата, е определил и одобрил суми за застрахователно плащане, но именно поради непосочване на банкови сметки, по които да се извърши доброволното плащане, такова не е осъществено и в такава хипотеза застрахователят няма да дължи лихва по чл.409 КЗ. Правният проблем, засегнат от касатора, е предмет на обсъждане в решенията на състави на ВКС по т.д.№ 2154/2024г. на ІІ т.о., по т.д.№ 273/2018г. на ІІ т.о., по т.д. 1920/2022г. на ІІ т.о., по т. д. № 891/2019 г., I т.о., но начинът на разрешаването му в процесния спор може да бъде подложен на преценка и проверка единствено в производство по обжалване на основното въззивно решение № 14 от 24.02.2025г., каквото право в срока по чл.283 ГПК не е упражнено, поради което доводите за недължимо платени 24 635.62лв. лихви са също извън предмета на настоящата допустима касационна проверка. Въпросът дали посредством молбата си по чл.250 ГПК касаторът би могъл да преодолее искането за издаване на изпълнителни листове, т.е. дали съдът, сезиран с искане по чл. 404,ал.1 ГПК, може да откаже издаването на листа до посочване на банкова сметка, която да бъде вписана в акта по чл.406 ГПК, не е разгледан от въззивната инстанция и при изначална негодност непосочването на такава сметка да е релевантно основание за допълване на решението, безпредметно е допускането на касационното обжалване по него. Следва да се има предвид, че съгласно чл. 406, ал. 1 ГПК изпълнителният лист се издава след дължима проверка, включваща редовността на акта и удостоверяване на подлежащото на изпълнение вземане, а в практиката на ВКС е установено, че съдът не може да поставя допълнителни условия при искане за издаването на изпълнителен лист, които не са предвидени в закона. С оглед на последното, дължима би била и преценката дали отказът няма да е в нарушение на правото на взискателя на защита и на правото му на принудително изпълнение на вземането. По доводите на обжалващата страна, че „непосочването от ищците на банкова сметка отваря възможността техните пълномощници да получат по собствена адвокатска банкова сметка всички суми, представляващи задължението на застрахователя към пострадалите лица, включително непълнолетните пострадали, което пък им предоставя следваща възможност – да бъдат преведени на пострадалите такива части от сумите, каквито единствено процесуалните представители решат“, следва да се има предвид, че разпореждането на въззивната инстанция по чл.406 ГПК от 31.03.2025г. е с диспозитив: „В изпълнителния лист с кредитори…., действащи чрез майка си П. Б., следва изрично да се посочи, че присъдените с въззивното решение в полза на всяко от децата суми следва да бъдат преведени по съответна банкова сметка, открита на името на всяко от децата, с оглед спазване на императивната разпоредба на чл.130, ал.3 СК“, каквото отразяване има и в издадения от ВтАС изпълнителен лист. Следва да се изтъкне и обстоятелството, че по делото има доказателства, представени с молба на пълномощника на малолетните ищци (л.153), че обезщетенията за децата са преведени от ЧСИ с директен превод по тяхна сметка - по детски спестовен влог. Ответниците в касационното производство са депозирали писмен отговор чрез адв. Н. М. с искане за присъждане на разноски за процесуално представителство пред касационната инстанция, но доказателства за извършването им не са представени, нито са описани като приложение към отговора. Такива не следва да се присъждат. По изложените съображения ВКС, състав на Първо т.о.