Определение № 50654 от 08.12.2022 г. на ВКС по т. д. № 858/2021 г.

Производството е по чл. 280 и сл. ГПК, образувано по касационна жалба на ищеца Дирекция „Управление на собствеността и социални дейности“ – МВР срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд.

Ответникът „Киа Моторс България – София“ ООД оспорва жалбата.

По допускане на касационното обжалване по реда на чл. 288 ГПК съдът прие следното.

С обжалваното решение въззивният съд, по жалба на ответника, е отменил първоинстанционното решение, и е отхвърлил като неоснователен предявения иск по чл. 92, ал. 1 ЗЗД за заплащане на неустойка по рамково споразумение, сключено по реда на ЗОП, заедно със законната лихва.

I. Съдът е приел за установено, че на 21.10.2016 г., след процедура за възлагане на обществена поръчка, открита с решение от 29.12.2015 г., между ищеца като на възложител, от една страна, и „Киа Моторс България“ АД и две други дружества, от друга страна, било сключено рамково споразумение за доставка на леки автомобили, съдържащо, наред с останалите условия, и условията и начина за определяне на изпълнител и за сключване на конкретни договори за доставка.

На 12.12.2016 г. въз основа на рамковото споразумение между ищеца и „Киа Моторс България“ АД бил сключен договор за доставка на 278 броя автомобили.

С писмо от 20.02.2018 г. и във връзка с договора от 12.12.2016 г. изпълнителят „Киа Моторс България“ АД отправил предложение до ищеца за сключване на споразумение, с което ответното дружество „Киа Моторс България – София“ ООД да встъпи в правата и задълженията на изпълнителя „Киа Моторс България“ АД. Предложението било аргументирано с промени в регулациите на основание регламенти на Европейската комисия 330/2010/20.04.2010 г. и 461/2010/27.05.2010 г. (във връзка с чл. 101 и чл. 102 ДФЕС), наложили сключването на нов договор за дистрибуторство между „Киа Моторс България – София“ ООД и „Киа Моторс Европа“ ГмбХ, Германия. Посочено е, че към този момент дружеството „Киа Моторс България – София“ ООД е официален вносител на автомобилите с марка „KIA“ на територията на Република България и съответно поема гаранционната отговорност и следпродажбеното обслужване.

С отговор от 02.04.2018 г. ищецът уведомил „Киа Моторс България“ АД, че договорът от 12.12.2016 г. не може да бъде изменен чрез замяна на изпълнителя поради отсъствие на условията по чл. 116, ал. 1, т. 4 ЗОП.

С уведомление УРИ 5758 00-2480/15.05.2018 г. изпълнителният директор на „Киа Моторс България“ АД Х. И. е уведомил ДУССД-МВР, че дружеството „Киа Моторс България“ АД е променило името си на „К Импорт“ АД, считано от 12.05.2018 г., като данъчният номер, единният идентификационен код, банковите сметки, седалището, адресът на управление, телефонните номера и адресите на електронните пощи остават непроменени.

През м. май 2018 г. изпълнителят „Киа Моторс България“ АД променил наименованието си на „К Импорт“ АД, за което уведомил ищеца с писмо от 15.15.2018 г.

На 01.06.2018 г. ищецът поканил потенциалните изпълнители по рамковото споразумение, вкл. „К Импорт“ АД, в срок до 12.06.2018 г. да подадат оферти за нова доставка на леки автомобили на максимална стойност 6 666 666,67 лв. без ДДС.

На 06.06.2018 г. ответното дружество „Киа Моторс България – София“ ООД, посочвайки, че считано от м. юли 2017 г. е официален вносител на автомобили с марка „KIA“ на територията на Република България, както и носител на гаранционната отговорност и следпродажбеното им обслужване, уведомило ищеца, че във връзка с получената от „К Импорт“ АД покана ще представи оферта в указания срок до 12.06.2018 г. На посочената дата подадената от дружеството оферта не била отворена, срещу което дружеството депозирало на 21.06.2018 г. писмено възражение.

Прието е за недоказано, че оферта от страна на „К Импорт“ АД е била подадена, макар и след срока.

На 05.07.2018 г. и 28.08.2018 г. „К Импорт“ АД и ответникът „Киа Моторс България – София“ ООД уведомили ищеца за започнала процедура по ликвидация на „К Импорт“ АД и на основание сключен договор за дистрибуция между „Киа Моторс България – София“ ООД и „Киа Моторс Европа“ ГмбХ, Германия от м. юни 2017 г. отправили предложение до възложителя за сключване на допълнителни споразумения съгласно чл. 116, ал. 1, т. 4, б. „б“ от ЗОП, с които „Киа Моторс България – София“ ООД да встъпи в правата и задълженията на „Киа Моторс България“ АД. Предложението ищецът отхвърлил с писмо до „К Импорт“ АД от 17.07.2018 г. с мотива, че към този момент от вписванията в търговския регистър не се установява правоприемство между „Киа Моторс България – София“ ООД и „Киа Моторс България“ АД, поради което не е налице основание за изменение на договора съгласно чл. 116, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗОП.

На 17.09.2018 г. ищецът отправил до ликвидатора на „К Импорт“ АД искане в 10-дневен срок да бъде заплатена неустойка в размер на 666 666,67 лв. на основание чл. 24, ал. 2 от рамковото споразумение. Второ искане за плащане било отправено и на 27.09.2018 г. с нотариална покана, връчена по реда на чл. 47 ГПК.

Ново искане за замяна на изпълнителя по рамковото споразумение и договора за доставка на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, б. „б“ ЗОП било направено от „К Импорт“ АД през м. октомври 2018 г. В резултат на 08.11.2018 г. между ищеца и двете дружества били подписани две допълнителни споразумения. С първото страните се съгласили „К Импорт“ АД (старо наименование „Киа Моторс България“ АД) да бъде заменено с „Киа Моторс България – София“ ООД в качеството му на потенциален изпълнител по рамковото споразумение, с всички произтичащи от това права и задължения, включително и тези, възникнали до този момент. С второто споразумение по същия начин бил изменен и договорът за доставка от 12.12.2016 г.

Въз основа на така приетите за установени обстоятелства въззивният съд от правна страна е приел, че с чл. 24, ал. 2 от рамковото споразумение страните са уговорили, че потенциален изпълнител, който не подаде оферта в отговор на покана на възложителя, дължи неустойка в размер на 10 % от прогнозната стойност на индивидуалния договор, но не повече от 10 % от стойността на рамковото споразумение, както и че действително е налице такова неизпълнение от страна на „К Импорт“ АД като страна по рамковото споразумение (потенциален изпълнител), доколкото дружеството не е подало оферта в определения срок. Неизпълнението е прието за пълно, а не забавено (според тезата на ответника), предвид естеството му и необходимостта да бъде изпълнено в рамките на срока с оглед осъществяване процедурата по отваряне офертите на всички потенциални изпълнители и съответно избор на конкретна оферта, при което подаване на оферта след дадения от възложителя срок е напълно безсмислено, а е и в противоречие с разпоредбата на чл. 57, ал. 5 ЗОП (отм.), въвеждаща изрична забрана за разглеждане на офертни предложния след срока.

Независимо от установеното неизпълнение и наличието на клауза за неустойка, въззивният съд е приел, че извършената на основание чл. 116, ал. 1, т. 4, б. „б“ вр. § 23 ЗОП във връзка със започналата ликвидация замяна е била продиктувана от обстоятелството, че „К Импорт“ АД не е било в състояние да изпълнява договорните си задължения поради това, че вече не е оторизиран представител на производителя, а такъв е ответното дружество, поради което целта на споразуменията е именно това дружество да поеме, както е посочено и в преамбюла, гаранционната отговорност и следпродажбеното обслужване, както и пълната отговорност за всички съществуващи задължения или задължения, които ще бъдат поети от „К Импорт“ АД към крайни клиенти – цел, която е в интерес и на възложителя, доколкото при повече потенциални изпълнители ще е налице и по-голям избор за изгодна оферта, а и с оглед изискването по чл. 93а, ал. 2 ЗОП (отм.) рамковото споразумение само по изключение да е с по-малко от трима потенциални изпълнители, а най-вече с оглед необходимостта от гаранционно и следпродажбено обслужване на закупените вече автомобили, което може да бъде осъществявано само от оторизиран представител на производителя. С тези аргументи е обоснован извод, че след като целта на тристранното споразумение е продължаване както действието на рамковото споразумение, така и на индивидуалния договор за обществена поръчка, което е в интерес на всички страни, а не да се уредят досегашните договорни взаимоотношения, в частност да се репарират вреди от неизпълнение, то процесната претенция на ищеца за заплащане на неустойка от встъпилото дружество е проява на недобросъвестност и в разрез с добрите нрави.

Прието е също, че уговорката по чл. 1 от допълнителното споразумение към рамковото споразумение, че ответното дружество поема включително и задълженията, възникнали до този момент, означава, че дружеството възнамерява да поема съществуващи задължения, т. е. такива, чието изпълнение е възможно, каквото не се явява задължението за представяне на оферта с оглед вече изтеклия срок, а да се претендира отговорността на ответника за неизпълнението на предишния потенциален изпълнител, и то при липсата на изрични уговорки относно последиците от неизпълнения на договорни задължения, налични до момента на подписване на споразумението, макар и формално обосноваващо се с правоприемството по договора, несъмнено е в разрез с добрите нрави и проява на недобросъвестно поведение от страна на възложителя.

Допълнителни аргументи за недобросъвестност на ищеца въззивният съд е извел и от предхождащото сключването на допълнителното споразумение негово поведение, а именно че още преди отправянето на исканията за оферти ищецът е бил уведомен, че „К Импорт“ АД е в невъзможност да изпълнява договорните си задължения, но не е предприел съответните действия по прекратяване на договора съгласно чл. 118, ал. 1, т. 1 ЗОП по отношение на този изпълнител при невъзможност за замяната му по реда на чл. 116 ЗОП вр. § 23 от ПЗР на ЗОП, а е отправил покана за оферта и до „К Импорт“ АД, знаейки, че това дружество не може да представи такава оферта, след като вече няма оторизационни права за продажба, гаранционна отговорност и следпродажбено обслужване.

С тези съображения въззивният съд е обосновал крайния решаващ извод, че уговорката по тристранното споразумение от 08.11.2018 г. ответното дружество да поеме отговорността за неустойка по чл. 24, ал. 2 от рамковото споразумение за неизпълнението от страна на предишния потенциален изпълнител на задължението за подаване на оферта в срок до 12.06.2018 г., се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД поради накърняване на добрите нрави, изразяващо се в нарушаване принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяване на несправедливото облагодетелстване (арг. чл. 63 ЗЗД, чл. 302, чл. 307 и чл. 289 ТЗ).

Допускане на касационно обжалване се иска на основанията по чл. 280, ал. 2, пр. 3 и чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК очевидна неправилност се обосновава с доводите, че въззивният съд е основал решението си на доказателства, които ответникът е представил, но не е поискал да бъдат приети, че се е произнесъл по възражението за нищожност, независимо че същото е било заявено извън процесуалните срокове за това, че неправилно въззивният съд е приел, че ищецът незаконосъобразно е възпрепятствал сключването на допълнително споразумение, доколкото предпоставките за това (започването на ликвидация) настъпили едва след изтичане на срока за подаване на оферти, че необосновано е приел, при констатацията за установена невъзможност за изпълнение от страна на първоначалния изпълнител, че ищецът е следвало да предприеме действия за прекратяване на договора.

Очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК е налице при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.

В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Изложените оплаквания са такива за неправилност по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК като касационно основание, което е извън предмета на настоящата фаза на касационното производство.

По чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по въпросите:

• може ли въззивният съд да допуска в процеса доказателство на въззивника и да мотивира решението си въз основа на него, когато същото не е надлежно поискано да бъде приобщено по делото от въззивника и не е надлежно допуснато от въззивния съд по реда на чл. 266, ал. 2 вр. 157 ГПК;

• може ли въззивният съд да се произнесе по направено от въззивника възражение за нищожност на допълнително споразумение към договор, направено за първи път с въззивната жалба пред въззивната инстанция и извън срока за отговор на исковата молба по чл. 131, ал. 1 вр. чл. 133 ГПК;

• може ли въззивният съд да се произнася служебно за нищожността на допълнително споразумение към договор на основание чл. 26 ЗЗД, и

• следва ли въззивният съд да обсъди всички представени от страните доказателства и да прецени всички доводи на страните, като обоснове кои факти счита за установени и въз основа на кои доказателства, както и кои доказателства приема за негодни, неотносими и недостатъчни.

Първият въпрос не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да е обусловил правните изводи на въззивния съд съгласно разясненията по т. 1 от ТР № 1/2009 на ВКС-ОСГТК. Представените от ответника и приети във въззивното производство са обсъдени от въззивния съд единствено за пълнота, доколкото в мотивите са посочени като събрани от въззивната инстанция доказателства, без от отразените в тях факти (обслужване на доставени по договора от 2016 г. автомобили, извършено през 2017 г. от ответника, а не от изпълнителя към този момент) да са изведени каквито и да било правни изводи, още по-малко такива, свързани с решаващия правен извод за противоречие на спорната клауза от допълнителното споразумение с добрите нрави.

Четвъртият въпрос също не отговаря на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Значението на същия е обосновано с липсата на обсъждане на писмени доказателства, представени от ищеца (фактури, установяващи, че първоначалният изпълнител е продължил гаранционното обслужване на доставени по същия договор автомобили), доколкото въззивният съд не е мотивирал причината и обстоятелствата, поради които не кредитира доказателствата, като е обосновал извода си за противоречие с добрите нрави, без да съобрази това обстоятелство. Както е посочено и по-горе, извода си за противоречие на процесната уговорка с добрите нрави въззивният съд не е основал на съображения, извлечени от обстоятелството кое дружество е осъществявало гаранционното обслужване, а на невъзможността за подаване на оферта от страна на първоначалния изпълнител и знанието на ищеца за това обстоятелство.

Вторият и третият въпроси, като отнасящи се до възможността за установяване на нищожност на договорна клауза по несвоевременно възражение на заинтересованата страна, респ. служебно от съда, удовлетворяват общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК.

С ТР № 1/2020 на ВКС-ОСГТК е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, само ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства.

Следователно съгласно така установената задължителна практика, когато фактите, образуващи основанието за нищожност, с доказани, било чрез съдържанието на самата сделка, било чрез допълнителни доказателства, съдът има правомощието (длъжен е и може) да установи нищожността и служебно, без да е необходимо някоя от страните да е направила възражение в тази насока. От това следва също, че и при просрочено възражение, направено след изтичане на съответните процесуални срокове, просрочието не е пречка за произнасяне на съда по въпроса за нищожността в упражняване на служебното му правомощие за това.

В разглеждания случай въззивният съд е основал решаващия си извод за противоречие с добрите нрави върху приетите за установени факти – отпадане на качеството на изпълнителя като оторизиран представител на производителя с изведената от това невъзможност за изпълнение на договорните задължения на последния, уведомяване на ищеца за това и отправяне на покана за оферта от страна на последния въпреки знанието за невъзможност да се представи такава. Всички тези факти и установяващите ги доказателства са били въведени, респ. събрани, в първоинстанционното производство в рамките на установените процесуални срокове. Следователно произнасянето по въпроса за нищожността на съдържащата се в допълнителното споразумение клауза за встъпване в задължението за неустойка се явява съобразена с практиката, установена като задължителна с ТР № 1/2020, което изключва възможността за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

По изложените съображения касационно обжалване не следва да се допуска. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК ищецът следва да заплати на ответника разноски за касационното производство в размер на 13 500 лв.

С тези мотиви съдът