Определение № 233 от 09.06.2014 г. на ВКС по т. д. № 2141/2013 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Постъпила е касационна жалба от [фирма] срещу Решение № 1453 от 09.08.2012 год. по гр.д.№ 3361/2011 год. на Софийски апелативен съд. Обжалваното решение е постановено по въззивната жалба на [фирма] срещу Решение от 23.12.2009 год. по гр.д.№ 264/2007 год. на Софийски градски съд. С него първоинстанционният съд е приел за основателен до размера на 65992.80 лв. (левова равностойност на 349825 U.) предявеният от [фирма] иск с правно основание чл.266 ал.1 ЗЗД. Постановил е отхвърлително решение по главния иск, приемайки за основателно направеното от [фирма] изявление за прихващане. Основал е изводи са ни на това, че едноличното дружество има изискуемо и ликвидно вземане срещу акционерното в размер на 774068 лв. Счел е за неоснователен акцесорният иск на [фирма] за обезщетение по чл.86 ал.1 ЗЗД. [фирма] е обжалвал решението на СГС в отхвърлителната му част. В депозирана по реда на чл.263 ал.2 ГПК въззивна жалба, [фирма] е посочил, че обжалва решението на СГС само в частта с която съдът е приел, че насрещното му вземане възлиза на 744068 лв. – левовата равностойност на 349825 U., а не на 2089583.60 лв. – левовата равностойност на 944 346.40 U.. С влязло в сила определение от 20.10.2011 год.., въззивният съд е оставил жалбата на [фирма] без разглеждане, приемайки, че делото подлежи на разглеждане по реда на ГПК (отм.) и прилагането на чл.263 ал.2 ГПК (нов) е недопустимо. Съставът на САС е постановил решение само по жалбата на ищеца-въззивник [фирма]. Изложил е съображения за недоказаност на иска по чл.266 ал.1 ЗЗД, поради което е отменил първоинстанционното решение по отношение на него, приемайки, че той следва да бъде отхвърлен като неоснователен, а не като погасен чрез прихващане. Въззивното решение е обжалвано само от [фирма], който счита, че същото е недопустимо, поради това, че съставът на САС се е произнесъл извън петитума на въззивната жалба (не е уточнено коя). В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът [фирма] сочи основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на два неконкретни материалноправни въпроса, свързани с чл.266 ал.1 ЗЗД без да се позовава на задължителна съдебна практика. Въвел е процесуалноправния въпрос за „допустимите предели на правомощието за служебно произнасяне по въпроси неповдигнати в жалбата”. Позовал се е и на това, че „Разкриващата се вероятна недопустимост на въззивното решение, налага и изисква да бъде допуснат касационния му контрол”. Становището на настоящия съдебен състав е, че касаторът [фирма] не е легитимиран да обжалва въззивния акт, поради което по отношение на него решението на САС е влязло в сила. Липсата на процесуална легитимация произтича от това, че въззивното решение, макар и недопустимо, е постановено в негова полза. Недопустимостта му произтича от това, че съставът на САС се е произнесъл в ущърб на въззивника [фирма], влошавайки правното му положение – reformatio in pejus. Като необжалвано от акционерното дружество, решението на САС е влязло в сила. Резултатът от същото решение е, че от насрещното вземане на [фирма] не е прихванато вземането на [фирма] (както това е сторил СГС), поради което и по отношение на едноличното дружество не е възникнало правото на инстанционен контрол и жалбата му не е произвела суспензивен и деволутивен ефект. Вярно е, че за допустимостта на въззивното решение ВКС следи служебно - т.1 на ТР № 1/29.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, но само ако е надлежно сезиран. Поради това, Върховният касационен съд – Търговска колегия, състав на І т.о.