Определение № 2614 от 18.09.2026 г. на ВКС по т. д. № 567/2026 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Е. И. Р. и В. Я. Л. срещу решение № 819 от 27.10.2025 г. по в. гр. д. № 1269/2025 г. на Бургаски окръжен съд, III въззивен граждански състав, с което е потвърдено решение № 545 от 12.03.2025 г. по гр. д. № 2320/2024 г. на Бургаски районен съд, с което е признато за установено по предявения по реда на чл. 422 ГПК иск, че Е. И. Р. и В. Я. Л. дължат солидарно на „Първа инвестиционна банка“ АД сумата от 28 574, 88 евро, включваща: 10 430 евро - главница; 8 739,18 евро - договорна лихва, начислена за периода от 14.09.2013 г. до 12.03.2020 г., включително дължима на основание т. 4.1. от договора за кредит; 3 425,64 евро наказателна лихва, за периода от 14.02.2013 г. до 12.03.2020 г., включително, дължима на основание т. 10 от договора за кредит; 135,82 евро договорна лихва, за периода от 13.03.2020 г. до 13.05.2020 г. включително, дължима на основание т. 4.1. от договора за кредит; 1 085,85 евро - договорна лихва, за периода от 14.05.2020 г. до 12.07.2022 г. включително, дължима на основание т. 4.1. от договора за кредит; 4 632,10 евро наказателна лихва, за периода от 14.05.2020 г. до 12.07.2022 г., включително, дължима на основание т. 10 от договора за кредит; 95,61 евро законна лихва за периода от 13.07.2022 г. до 14.08.2022 г. включително; 30,68 евро /60 лева/ - разноски за връчване на покани за предсрочна изискуемост, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК - 15.08.2022 г. до окончателното изплащане на задълженията, претендирани на основание договор № 002LD-R-001198 от 14.01.2013 г. за банков кредит и договор за поръчителство от 14.01.2013 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. д. № 5243/2022 г. по описа на Бургаски районен съд. Касаторите поддържат, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушения на материалния и процесуалния закон и необоснованост. В касационната жалба се оспорва като неправилно становището на въззивния съд, че първоинстанционният съд е разгледал спор, който му е подсъден съобразно правилата за родовата подсъдност, тъй като цената на иска е над 25 000 лв. Твърди се, че съставът на Бургаски окръжен съд не е дал мотивиран отговор на въззивните доводи на касаторите. Касационните жалбоподатели поддържат оплаквания, че решаващият съд общо е обсъдил приложението на чл. 110 ЗЗД във връзка с обявяването на кредита за предсрочно изискуем, без да се е произнесъл относно приложението на чл. 110-114 ЗЗД, чл. 119-120 ЗЗД вр. с чл. 20а ЗЗД и чл. 432, ал. 1 ТЗ, както и за погасяването по давност на значителна част от вноските с настъпил падеж. Считат, че окръжният съд не е съобразил задължителните указания на Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС. Излагат, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота заключението на съдебно-счетоводната експертиза и не е извършил дължимата преценка дали същото е ясно, обосновано и дава отговор на поставените задачи. Сочат, че въззивният съд само декларативно е посочил, че в случая не се установява наличието на неравноправни клаузи в процесния договор за банков кредит, както и липсват данни за сключен договор за застраховка в полза на банката, премията по който да се добавя към задълженията на кредитополучателя и в тази връзка ГПР да отразява неточно разходите на кредитополучателя, което да сочи на нищожност на договора. Поддържат, че с оглед така изложеното решаващият състав на окръжния съд не се е произнесъл по направените във въззивното производство възражения, че договорът за потребителски кредит съдържа неравноправни клаузи и е недействителен поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на всички разходи, включени в ГПР. Касаторите молят обжалваното решение да бъде отменено. Допускането на касационно обжалване касаторите основават на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК поставят следните въпроси: „1. Следва ли въззивният съд да отговори на всички оплаквания и доводи във въззивната жалба, като извърши самостоятелна преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото и да направи свои фактически и правни изводи по съществото на спора?; 2. относно задължението на съда да обсъди в пълнота приетото по делото заключение на вещо лице; да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата и да постави допълнителна задача на експерта или да допусне повторна експертиза за изясняване на релевантните за правния спор факти, когато приетата експертиза не дава точен отговор на поставените задачи; 3. При уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи откога тече съгласно чл. 114 ЗЗД давностният срок за главницата и/или за възнаградителните лихви - от датата на падежа за всяка вноска или от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост?; 4. относно задължението на първоинстанционния и въззивния съд да следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор.“ Сочат, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като по формулираните въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, както следва: по въпроса по т. 1 – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 94 от 28.03.2014 г. по гр. д. № 2623/2013 г. на ВКС, IV г. о., решение № 323 от 18.05.2010 г. по гр. д. № 1338/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 411 от 27.10.2011 г. по гр. д. № 1857/2010 г. на ВКС, IV г. о., решение № 92 от 26.06.2020 г. по гр. д. № 2617/2019 г на. ВКС, III г. о., решение № 3 от 22.07.2013 г. по гр. д. № 534/2012 г. на ВКС, IV г. о., решение № 401 от 11.01.2012 г. по гр. д. № 327/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на ВКС, V г. о., решение № 589 от 29.06.2010 г. по гр. д. № 1359/2009 г. на ВКС, I г. о., решение № 149 от 03.07.2012 г. по гр. д. № 1084/2011 г. на ВКС, III г. о., решение № 50067 от 01.06.2023 г. по гр. д. № 3469/2022г. на ВКС, I г. о., решение № 60134 от 08.11.2021 г. по гр. д. № 1062/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 17 от 23.07.2014 г. по т. д. № 811/2012 г. на ВКС, II г. о., решение № 51 от 29.06.2020 г. по т. д. № 613/2019 г. на ВКС, I т. о., решение № 99 от 06.08.2019 г. по гр. д. № 2331/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 63 от 28.06.2019 г. по гр. д. № 2296/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 145 от 07.01.2019 г. по гр. д. № 811/2018 г. на ВКС, II г. о., решение № 59 от 14.04.2015 г. по гр. д. № 4190/2014 г. на ВКС, IV г. о., решение № 183 от 16.11.2017 г. по т. д. № 2624/2016 г. на ВКС, II т. о.; по въпроса по т. 2 – в противоречие с решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр. д. № 3194/2013 г. на ВКС, I г. о., решение № 50158 от 14.10.2022 г. по гр. д. № 2892/2021 г. на ВКС, III г. о., решение № 20 от 09.03.2011 г. по т. д. № 311/2010 г. на ВКС, II т. о., решение № 8 от 05.06.2019 г. по гр. д. № 1295/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 144 от 07.10.2010 г. по т. д. № 806/2009 г. на ВКС, II т. о., решение № 60 от 25.03.2013 г. по т. д. № 475/2012 г. на ВКС, II т. о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр. д. № 1814/2009 г. на ВКС IV г. о., решение № 69 от 22.06.2022 г. по т. д. № 878/2021 г. на ВКС, II т. о.; по въпроса по т. 3 - в противоречие с Тълкувателно решение № 3 от 21.11.2024 г. по тълк. д. № 3/2023 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 196 от 14.07.2025 г. по т. д. № 1204/2024 г. на ВКС, II т. о., решение № 63 от 01.06.2022 г. по т. д. № 2140/2018 г. на ВКС, I т. о.; по въпроса по т. 4 – в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК на ВКС, решение № 69 от 11.03.2025 г. по т. д. № 344/2024 г. на ВКС, II т. о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т. о., решение № 150 от 20.03.2020 г. по т. д. № 279/2019 г. на ВКС, II т. о., решение № 199 от 21.01.2019 г. по т. д. 460/2018 г. на ВКС, I т. о., решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр. д. № 4452/2014 г. на ВКС, III г. о., решение № 95 от 13.09.2016 г. по т. д. № 240/2015 г. на ВКС, II т. о., решение № 50206 от 25.11.2022 г. по гр. д. № 3578/2020 г. на ВКС, III г. о., решение № 491 от 23.07.2024 г. по гр. д. № 1767/2023 г. на ВКС, IV г. о., решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о., решение № 82 от 07.07.2022 г. по т. д. № 871/2021 г. на ВКС, I т. о. Ответникът по касационната жалба „Първа Инвестиционна Банка“ АД е подал отговор на касационната жалба, в който изразява становище, че касационната жалба е недопустима, тъй като е подадена извън срока по чл. 283 ГПК и не е подписана от сочения като подател пълномощник на касаторите адвокат Д.. В отговора на жалбата се излага, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, както и че жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, Търговска колегия, Първо отделение, като взе предвид доводите на страните и извърши преценка за наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, приема следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Въззивното решение е връчено на ответницата Е. Р. чрез назначения й на основание ЗПП процесуален представител адвокат С. И. на 24.11.2025 г., а на ответника В. Л. – на 14.11.2025 г., като с оглед данните за изпращане на касационната жалба по куриер на 15.12.2025 г. - първи присъствен ден след изтичането на едномесечния срок за обжалване по отношение на касатора Л. /чл. 60, ал. 3 и ал. 6 и чл. 62, ал. 2 ГПК/ е спазен преклузивният срок по чл. 283 ГПК. С оглед доводите на ответника по касация следва да се изтъкне, че касационната жалба е подписана от подателя й адвокат Д., който е надлежно упълномощен процесуален представител на касаторите. В обжалваното въззивно решение е прието, че между страните няма спор, че на 14.01.2013 г. е сключен договор за банков кредит № 002LD-R-001198 между „Първа Инвестиционна Банка“ АД и ответницата Е. Р., по силата на който последната е получила банков кредит в размер от 10 430 евро по разплащателна сметка за погасяване на съществуващи задължения по договор за кредитна карта от 18.12.2007 г., като на същата дата от банката и ответника В. Л. е подписан договор за поръчителство, с който Л. се е задължил да отговаря за изпълнението на задълженията на кредитополучателката за заплащане на главница, лихви, такси, комисионни и разноски. Съдът е констатирал, че по договора за кредит е уговорен базов лихвен процент от 7, 99 % годишно, както и краен срок за погасяване на кредита - 14.01.2023 г. Приел е, че банката кредитор е изпратила покани за доброволно изпълнение до кредитополучателката и поръчителя, с които им е предоставил седемдневен срок за изпълнение, като поканите са връчени на 29.06.2022 г. Посочил е, че поради липса на доброволно изпълнение в предоставения срок банката е упражнила правото да обяви вземането си по договора за предсрочно изискуемо, считано от 13.07.2022 г. В атакуваното решение е формиран извод, че възраженията на ответниците за погасяване по давност на задълженията по договора за банков кредит са неоснователни. Съдът е изложил съображения, че банките следва да обявят предсрочната изискуемост на кредита, което в случая е станало на 13.07.2022 г. В тази връзка и при позоваване на т. 18 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС решаващият състав е счел, че уговорките на страните по договора за банков кредит за автоматичното действие на предсрочната изискуемост не могат да намерят приложение. С оглед датата на настъпване на предсрочната изискуемост на вземането по договора - 13.07.2022 г. въззивният съд е намерил, че вземането по договора за кредит не е погасено по давност. Счел е, че в случая не е отпаднала и отговорността на поръчителя, тъй като съгласно Тълкувателно решение № 5 от 21.01.2022 г. на ОСГТК на ВКС срокът по чл. 147, ал. 1 ЗЗД тече от момента на настъпване на предсрочната изискуемост на кредита. В решението, предмет на обжалване, не е споделено становището на въззивниците, че делото не е подсъдно на районен съд като първа инстанция, като е изтъкнато, че негов предмет са вземания, които не надхвърлят 25 000 лв. Решаващият състав на въззивния съд е определил като неоснователно възражението на ответниците за наличие на неравноправни клаузи по договора за кредит. Посочил е, че не са налице доказателства за сключен договор за застраховка в полза на банката, премията по който да се прибавя към задълженията по договора. Поради това съдът е счел, че няма данни ГПР да отразява неточно разходите на кредитополучателя по договора, което да сочи на нищожност на сделката. Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Процесуалноправният въпрос по т. 4 от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е поставен в контекста на доводите на касационните жалбоподатели, че въззивният съд не се е произнесъл по релевираното във въззивното производство възражение, че договорът за потребителски кредит, сключен с ответницата, съдържа неравноправни клаузи и е недействителен на основание чл. 22 ЗПК поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК за посочване на всички разходи, включени в ГПР. С оглед правомощията на ВКС, разяснени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, като съобрази обстоятелствената част на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, настоящият състав намира, че въпросът следва да бъде уточнен като въпрос относно задължението на съда да се произнесе служебно по валидността на клаузи от договора за потребителски кредит. Така уточненият въпрос покрива общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса е формирана задължителна практика на ВКС. С Тълкувателно решение № 1 от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че съдът е длъжен да се произнесе в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи от тях, които са от значение за решаване на правния спор, без да е направено възражение от заинтересованата страна, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства. В мотивите на тълкувателното решение е посочено, че с новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК /ДВ бр. 100/2019 г./ се предвиди изрично задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител. По отношение на останалите сделки, задължението на съда да се произнесе за нищожността им се извежда от общите принципи на гражданския процес. Тези основни правни норми не са абсолютни, не действат самостоятелно, а си взаимодействат и се допълват и трябва да се прилагат така, че да се прояви тяхната балансираност. Когато нищожността произтича от формата или съдържанието на договора, съдът е длъжен да я констатира служебно, като в този случай правото на страната да се позове на нея не е обвързано със срок. Като взе предвид доводите на касаторите във връзка с релевантния въпрос и мотивите на атакуваното решение настоящият състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за проверка за съответствие с практиката на ВКС по уточнения процесуалноправен въпрос относно задължението на съда да се произнесе служебно по валидността на клаузи от договора за потребителски кредит. По останалите въпроси на касаторите съдът ще се произнесе с решението по чл. 290 ГПК по съществото на спора, тъй като разглеждането им е обусловено от изводите на съда по въпроса, по който се допуска касационно обжалване. На основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, Е. И. Р. и В. Я. Л. следва да внесат държавна такса в размер на 571,50 евро по сметка на ВКС. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение