Определение № 2104 от 29.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1226/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на КОНПИ, чрез главен инспектор А. И. против определение № 155/27.02.2024 г. на Варненски апелативен съд, постановено по в.ч.гр.д. № 60/2024 г. в частта, с която като е потвърдено определение № 260274 от 11.12.2023 г. по гр. д. № 97/2017 г. на Окръжен съд Варна, с което по реда на чл.248 ГПК е изменено определение от 13.10.2023 г. по същото дело в частта за разноските, КОНПИ е осъдена да заплати на основание чл.78, ал.4 ГПК разноски съобразно прекратената част от производството, както следва: на М. М. сумата от 714,72 лв., на Д. М. сумата от 714,72 лв., на Р. М. сумата от 2 491,40 лв. и на „Донмаре“ ООД сумата от 606,57 лв. Жалбоподателят поддържа, че обжалваното определение е неправилно, тъй като въззивният съд се е произнесъл в противоречие с т.1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Твърди се, че в конкретния случай от представената вносна бележка, установяваща извършването на разноски за адвокатско възнаграждение, е видно че на посочената дата по сметка на адвокатско дружество „А. и Б.“ е внесена сумата от 5 557 лв., с вносител Р. П. С. и с посочено основание по фактури №№ 77, 78 и 76 от 27.06.2017 г.Липсват доказателства обаче, че извършеното плащане е за сметка на ответниците М. М., Д. М. и Р. М.. Липсват и доказателства, че извършеното чрез кредитен превод от 24.04.2017 г. плащане по сметка на адвокатско дружество „А. и Б.“ на сумата от 9 274 лв., с вносител Р. В. Р. и посочено основание „защита по гр.д. _ 97/17 г. по фактура № 73 от 24.03.2017 г., е за сметка на ответника „Донмаре“ ООД. На следващо място се поддържа, че обжалваното определение е постановено в противоречие и с разясненията по т.3 на ТР № 6/6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС по приложението на чл.78, ал.5 ГПК. Изложено е, че макар и на ответниците да се дължат разноски при прекратяването на делото на основание чл.78, ал.4 ГПК, то предпоставка за присъждането им е те да са за оказаната адвокатска помощ и съобразно нейния обем. Позовава се и на практика на СЕС, в която е изведено задължение за националния съд да гарантира пълното действие на нормите на правото на ЕС, като при необходимост, по собствена инициатива да оставя неприложена всяка разпоредба на националното законодателство, която им противоречи. Изложеното дава право на съдебния състав да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическа сложност на конкретното дело, без да е обвързан нито от уговорения от ищеца и процесуалния му представител размер на адвокатското възнаграждение, нито от минималния размер на адвокатските възнаграждение, предвиден в Наредбата. В изложението към частната касационна жалба касаторът е формулирал следните въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК: 1/ Следва ли всяка сума, която съответства на уговореното адвокатско възнаграждение и която е заплатена от трето за спора лице, да бъде присъждана като разноски или сумата, претендирана като разноски трябва задължително да е заплатена от страната, участвала в производството; 2/ При направено възражение по чл.78, ал.5 ГПК следва ли съдът да извърши преценка за фактическа и правна сложност на делото и за съответствието й със заплатеното адвокатско възнаграждение; 3/ Следва ли да се присъдят разноски по реда на чл.38, ал.2 ЗА, в пълен размер определен съгласно чл.7, ал.2 от Наредба № 1/2004 г. без да се взема предвид действително оказаната адвокатска помощ, нейния обем, липсата на фактическа и правна сложност по делото, както и етапа, на който делото е прекратено поради отказ от иска и 4/ Може ли съдът във всеки случай, по прилагането на общия режим в областта на съдебните разноски да се отклони по изключение от този режим и да определи размера на разноските, като отчете правната и фактическата сложност на конкретното дело, без да е обвързан от минималния размер на адвокатските възнаграждения, предвиден в Наредба № 1/2004 г. Поддържа се, че даденото от въззивния съд разрешение по тези въпроси противоречи на задължителната практиката на ВКС – ТР № 6 от 6.11.2013 г. по т.д. № 6/2012 г. на ОСГТК, на съдебната практика на ВКС, обективирана в определение № 14 от 07.01.2015 г. по ч.т.д. № 3082/2014 г. на І т.о., определение № 274 от 15.05.2017 г. по ч.т.д. № 739/2017 г. на ІІ т.о., определение № 556 от 19.12.2019 г. по гр.д. № 4289/2019 г. на III г.о., определение № 460 от 28.07.2014 г. по гр.д. № 3559/2014 г. на I г.о. и определение № 359 от 25.07.2016 г. по ч.т.д. № 647/2016 г. на І т.о., както и в противоречие с актове на Съда на европейския съюз – решение по дело 106/1977, решение по дело С-57/2015, решение по дела С-94/2004 и С-202/2004, решение по съединени дела С-427/2016 и С-428/2016. Третият допълнителен критерий е заявен без обосновка. Насрещните страни по жалбата „Донмаре“ ООД, М. М., Д. М. и Р. М., чрез адв. Б. са депозирали отговор, в който поддържат, че не са налице твърдените от касатора основания за допускане на касационно обжалване, тъй като част от въпросите изобщо не отговарят на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, а по останалите – не са налице поддържаните в изложението допълнителни селективни критерии. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК, от процесуално легитимирана страна и е допустима по смисъла на чл.274, ал.3, т.2 и на ал.4 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като взе предвид доводите на жалбоподателя съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 и сл. ГПК приема, че не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: За да потвърди определението на първоинстанционния съд, постановено по реда на чл.248 ГПК в частта, с която КОНПИ е осъдена да заплати на основание чл.78, ал.4 ГПК разноски на ответниците съразмерно на прекратената част от производството пред Окръжен съд Варна, въззивният съд е приел, че в конкретния случай ищецът дължи заплащане на сторените от ответниците разноски на основание чл.78, ал.4 ГПК поради частично прекратяване на производството по делото в резултат на заявен частичен отказ от исковете; че уговорените и заплатени възнаграждения за адвокатско възнаграждение от всеки от ответниците съответства на действително осъществената правна услуга - депозирани отговори на исковата молба от всеки от един от ответниците с представяне на множество доказателства, проведени осем съдебни заседания със събиране на доказателствени средства, в които е участвал процесуалния представител на ответниците; че размерите на уговорените и заплатени адвокатски възнаграждения са в размери, близки и дори под минималните такива, определени в Наредба № 1/2004 г. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, формулираните от касатора въпроси не обуславят допускане на касационно обжалване на въззивното определение, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения/определения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Трябва да е също така от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първи и трети въпрос нямат характер на правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като по тях въззивният съд не е давал разрешение, т.е. те не са обусловили решаващите му изводи за дължимост на разноските за адвокатско възнаграждение в конкретно посочените в определението размери. Вторият въпрос отговаря на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, но по него не е налице сочения допълнителен критерий - противоречие с практика на ВКС. Противно на доводите на касатора при преценка дали заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение е прекомерно, въззивният съд е съобразил действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената като обем и качество работа от процесуалния представител на ответниците. Последният въпрос - дали е допустимо Наредба № 1/2004 г., към която чл.78, ал.5 ГПК препраща, да ограничи съда при определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото/със защитимия интерес, няма претендираното от касатора значение. Съгласно решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело С-438/22, което е задължително за съдилищата, при направено искане за намаляване поради прекомерност на размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът, съдът не е обвързан от минималните размери на Наредба №1/9.07.2004 г. на ВАдвС, респ. от ограничението на чл.78, ал.5 ГПК, с което чрез чл.36 ЗА се препраща към наредбата. От така даденото разрешение следва, че размерът на разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъде определен от съда в тези случаи, при съобразяване на действителната фактическа и правна сложност на делото и извършената работа от адвоката. При преценката си дали е налице прекомерност на заплатеното от ответниците адвокатско възнаграждение, въззивният съд се е ръководил именно от тези критерии и е достигнал до извод, че последните не са прекомерни. Фактическата и правна сложност на делото в конкретния случай се определя от предмета на делото – искове за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество на обща стойност 536 049,42 лв. Производството по ЗОНПИ се характеризира с висока фактическа и правна сложност, тъй като върху ответниците в него е поставена значителна тежест с оглед обхвата на закона и затрудненото доказване на законния произход на имуществото с оглед дългия период назад във времето. В конкретния случай от ответниците, чрез процесуалния им представител е депозиран отговор на исковата молба, в които са заявени конкретни възражения, направени са доказателствени искания и са представени множество писмени доказателства, а по делото са проведени осем съдебни заседания за събиране на допуснати доказателствени средства, в които заседания процесуалният представител на ответниците е участвал. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,