Определение № 1404 от 06.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3565/2013 г.

Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК. Образувано е по касационна жалба, вх.№7827/19.3.2013 г., подадена от ответницата по исковата молба Д. И. П., приподписана от адв. С. Ц., против въззивно решение №142/25.01.2013 г. по гр.д.№3446/2012 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, 7-ми състав. С обжалваното решение е отменено решение №2963/13.7.2012 г. по гр.д.№4884/2012 г. по описа на Пловдивския районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от Г. Х. К. против Д. И. П. за сумата над 5000 лева до размера на 10000 лева – обезщетение за претърпени неимуществени вреди от непозволено увреждане – възлагане на снимане, фотографиране и следене на ищеца без негово знание и съгласие с цел дискредитирането му, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 01.9.2008 г. до окончателното изплащане на сумата, както и в частта, с която ищецът е осъден да заплати на ответницата по иска разноски за разликата над 600 лева до 1125 лева, и постановено осъждане на ответницата да заплати на ищеца още 5000 лева, както и още 500 лева разноски. В останалата част, отхвърлителна и уважителна, първоинстанционното решение е потвърдено. Въззивната инстанция е приела, че е налице хипотезата на чл.45 ЗЗД, тъй като от обясненията на разпитаните по делото трети лица - помагачи С. и П. се установява, че ответницата по исковата молба им поръчала набавянето на доказателства, за да поиска отвод на ищеца в качеството му на прокурор. Относно тези показания е прието, че те съответстват на дадените писмени обяснения от ответницата по преписка на ОДМВР-П., както и показанията на свидетелите С., Б. и С., което сочи на виновно поведение от нейна страна, изразяващо се в нарушаване на конституционни норми и установеното с тях основно право на неприкосновеност на личния живот. Дадените от третите лица – помагачи показания са ценени от въззивната инстанция като съдържащи признаване на неизгодни за тях факти. Поради това съдът е приел, че е налице осъществяване от страна на ответницата П. на посоченото в исковата молба деяние, което се намира в причинно-следствена връзка с претърпените от ищеца неимуществени вреди, за чиято обезвреда се претендира. Въз основа изложеното въззивната инстанция е стигнала до извод, че извършеното деяние е противоправно, тъй като нормата на чл.32, ал.2, във връзка с чл.5, ал.2 и чл.58, ал.1 от Конституцията на Република България изисква посоченото основно право за неприкосновеност на личния живот да бъде спазвано не само от публичната власт, но и от другите граждани, като изрично и категорично забранява едно лице да извършва по какъвто и да е начин, включително да възлага на трети лица, следене, фотографиране на друго лице без негово знание, освен в предвидените в закона случаи, какъвто несъмнено не е настоящия случай. Относно претърпените от ищеца неимуществени вреди и определянето на размера им въззивната инстанция е кредитирала показанията на свидетелките К., Н. и Д.. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че са налице основания за допустимост на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК и се поставят следните въпроси: 1. Кое действие следва да се определи като противоправно такова – евентуалното възлагане от страна на ответницата Д. П. на извършването на определени действия, които съдът възприема като такива в нарушение на конституционните норми или евентуално извършените от третите лица-помагачи действия, изразяващи се в следене и фотографиране на ищеца по делото, залегнали в разпоредбите та чл.32, ал.2, във връзка с чл.5, ал.2 и чл.58, ал.1 от Конституцията; 2. Допустимо ли е обясненията на свидетел, депозирани в хода на досъдебно производство, да бъдат възприемани от гражданския съд разглеждащ делото, като извънсъдебни признания на ответника, както и допустимо ли е при извършване на преценката, че сочените обяснения представляват извънсъдебно признание на факти, тъй като установявали неизгодни за страната обстоятелства, съдът да тълкува и възприема не само снетите обяснения, но да ги преценява съобразно целия събран доказателствен материал, но от този събиран в хода на гражданското производство ? 3. Какви доказателствени средства следва да бъдат събирани на провеждането на пълно и главно доказване на претендираните неимуществени вреди, когато част от твърдените такива са следните: влошено здравословно състояние, поява на проблем с кръвното налягане, назначаване на медикаментозно лечение и др. – достатъчни ли са свидетелските показания, които представляват субективна преценка на разпитвания свидетел или е необходимо установяването на обективен медицински факт, посредством назначаването на съдебно-медицинска експертиза, тъй като за посоченото обстоятелство безспорно за необходими специални знания ?. 4. Може ли едно съдебно решение да се уповава единствено и само на събраните в хода на процеса свидетелски показания, попадащи в хипотезата на чл.172 ГПК – безспорно установена заинтересованост на лицата във вреда на ответницата, при положение, че не са налице доказателства в подкрепа на твърдяната от свидетелите теза ?; 5. Може ли да се определи като противоправно деяние действията на едно лице, което се обръща към услугите на частни детективи, за дейността на които, въпреки липсата на законова регламентация, не са налице забрани за практикуването им ? Не са именно частните детективи, които определят начина и средствата, чрез които да постигнат целения резултат, респективно не са ли те лицата, които следва да понесат отговорността от евентуално извършените от тях самите противозаконни действия ? Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касационната жалба Г. Х. К. от [населено място], посредством процесуалния си представител адв. Е. Б., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и взе предвид писмения отговор на ответника по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното: Първият от поставените въпроси е фактически. Така, както е формулиран, той не съдържа общото основание за достъп до касация, а цели разрешаването на конкретния правен спор от ВКС при това във фазата по чл.288, във връзка с чл. 280, ал.1 ГПК. Останалите въпроси са правни, но са бланкетни, тъй като са поставени теоретично. Освен, че правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране на решаващата роля на съда, то той трябва да бъде поставен с оглед определени изводи на въззивната инстанция и нейни съдопроизводствени действия или бездействия, или процесуални опущения. Това обаче в приложеното към касационното жалба изложение по смисъла на чл.284, ал.3, т.1 ГПК не е налице. С оглед горното изложението не отговаря на по точка 1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради което въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Предвид изхода от спора в настоящото производство касационната жалбоподателка следва да заплати да ответника по касация деловодни разноски в размер на 500 лева. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,