Определение № 53 от 13.01.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3927/2015 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на П. Ц. Р. в качеството й на частен съдебен изпълнител, рег. № *** на К. на частните съдебни изпълнители, с район на действие района на окръжния съд в гр. Габрово, чрез процесуалния й представител адв. П. Н., против въззивното решение № 78 от 22 април 2015 г., постановено по в.гр.д. № 28 по описа на окръжния съд в гр. Габрово за 2015 г., с което е отменено решение № 489 от 28 ноември 2014 г., постановено по гр.д. № 1585 по описа на районния съд в гр. Габрово за 2014 г. в частта му, с която е отхвърлен предявеният от Д. К. Ц. от [населено място] срещу Р. иск за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 8278,26 лева и вместо това частният съдебен изпълнител е осъдена да заплати на Ц. сумата като обезщетение за имуществени вреди, настъпили в резултат на неправомерното задържане на сума, внесена от длъжник по изпълнително дело, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 21 юли 2014 г., и в тежест на касатора са определени разноски. В касационната жалба се поддържа неправилност на въззивното решение по всички основания на чл. 281, т. 3 ГПК. Оспорен е изводът на съда, че частният съдебен изпълнител няма право неправомерно, без наличие на законово основание да задържа суми по своята сметка с цел удовлетворяване на кредитори на взискателя по друго изпълнително дело, като е посочено, че неправилно се приема липса на законова пречка по смисъла на чл. 455, ал. 2 ГПК постъпилите суми да бъдат изплатени на взискателя, предвид начина, по който е посочена банковата сметка за превеждане на суми – в заявлението не е посочен титулярът на сметката и молбата е депозирана от пълномощник на взискателя. Не било съобразено, че касаторката няколкократно е изисквала данни, без взискателят да посочи титуляра на заявената банкова сметка. Заявява се, че непревеждането на съответните суми се дължи на „процесуална незаконосъобразност” не на действията на съдебния изпълнител, а на взискателя – негово бездействие и/или на неговия пълномощник. К. счита, че съдът не е съобразил правилата на Наредба № 3/16.07.2009 г. за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти. Сочи се, че не е налице причинена вреда на взискателя и патримониумът на взискателя не е намален със съответната сума, след като по отношение на него има установени и изискуеми парични задължения, надхвърлящи сумата; сумата не е била „отнета” от взискателя, а е отнесена за негови парични задължения и то при наличие на законови основания за това (обезпечителна заповед); не е налице причинна връзка между осъществени противоправни действия или бездействия от съдебния изпълнител и причиняването на вреда на взискателя. За неустановено се сочи приетото от съда, че касаторката е имала цел да задържи парични суми, с които да бъдат удовлетворени кредитори на взискателя по друго изпълнително дело, а напротив – има многобройни доказателства за бързина и законосъобразно професионално отношение в работата на касаторката по делото, което всъщност се признава и от взискателя. Твърди се, че съдът е пренебрегнал признанията на взискателя, че титулярът на банковата сметка не е бил посочван, не са установени елементите на отговорността по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, вр. чл. 441 ГПК и чл. 45 ЗЗД, липсват мотиви по твърдението за липса на правен интерес за предявяване на иска. В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа искане за допускането му по всички основания на чл. 280, ал. 1 ГПК. Ответникът Д. К. Ц. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. С., в отговор на касационната жалба сочи доводите си за липса на основание за допускане на касационното обжалване, а отделно от това и за неоснователността на жалбата. Въззивният съд не е споделил изводите на първата инстанция, като при преценка на установените обстоятелства (образувано по молба на Ц. изпълнително дело, представени молби за посочване на банкова сметка, постъпването на суми от длъжника по сметката на частния съдебен изпълнител, наложен запор върху вземането на длъжника по изпълнителното дело) е приел, че към момента на постъпване на суми на 30 декември 2009 г. и 5 януари 2010 г. не е съществувала законова пречка те да се преведат на взискателя. Обстоятелството, че в подадена молба за посочване на банковата сметка е записано „посочваме” банкова сметка, е счетено от въззивния съд като ясно посочваща титуляра на сметката, тъй като молбата е подадена от адвокат от името на взискателя по делото. Съдът изрично сочи, че ако у частния съдебен изпълнител е възникнало съмнение на кого точно да преведе сумите, е следвало да изиска допълнителни данни за това. Действията/бездействията по задържане на сумата по сметката на частния съдебен изпълнител са счетени за незаконосъобразни предвид липсата на доказателства за наличие на законови пречки за тяхното изплащане на взискателя, откъдето е заключено, че е налице настъпила имуществена вреда, тъй като патримониумът на ищеца е намален със сумата, която не е имало основание да му бъде отнета, а и взискателят има задължения към негови кредитори по други различни правоотношения, предмет на друго изпълнително производство, което означава, че частният съдебен изпълнител няма право неправомерно без наличие на законово основание, да задържа суми по своята сметка с цел удовлетворяване на кредитори на взискателя по друго дело. К. съд приема, че е обосновано допускането на касационното обжалване по първия от поставените от касаторката въпроси: непосочването от страна на взискател по съответно изпълнително дело на титуляра на заявената от него или неговия пълномощник банкова сметка съставлява ли „законова пречка” за превеждане на парични суми по смисъла на чл. 455, ал. 2 ГПК. Въпросът следва да се допусне до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като на настоящия съдебен състав не е известна съдебна практика по него. Останалите поставени въпроси, макар и обуславящи, не водят до допускане на касационното обжалване, тъй като касаторката не е успяла да обоснове приложното поле на допълнителните предпоставки за допускането на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Вторият въпрос е взискател по изпълнително дело би ли търпял вреда в случай, че върху негови вземания бъде наложен запор и получените по това изпълнително дело парични суми бъдат отнесени за погасяване на негови задължения (в по-висок размер от вземанията му) по друго изпълнително дело, по което същият има качеството на длъжник; в този случай би ли имало годно правно основание за възникване на отговорност на частния съдебен изпълнител, пред когото е образувано изпълнително дело за вземанията на този взискател по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ. Твърди се, че даденото от въззивния съд разрешение е в нарушение на практиката на ВКС, намерила израз в решение № 186 по гр.д. № 5886/2013 г., ІV г.о. В соченото решение на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, касационният съд при отговор на въпроса какво е правното основание на иск срещу частен съдебен изпълнител - чл. 59 ЗЗД или чл. 74 ЗЧСИ, при отказ от негова страна да даде сумите на трето лице – купувач преди проданта на продадения на публичната продан имот, които суми представляват разликата в цената на имота и дълга, когато стойността на първата е по-голяма, приема, че съдебният изпълнител констатира и се основава на факт, с който нормата скрепява негово задължение за действие, определя съдържанието на самото действие, или предписва въздържане от действие, и заключава, че при тази дейност не може да настъпи неоснователно разместване на блага – следователно съдът приема, че отговорността в този случай на частния съдебен изпълнител не може да се квалифицира по чл. 59 ЗЗД, след което излага съображенията си за предмета на спор по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ. На второ място се твърди допуснато нарушение на решение № 184 по гр.д. № 1124/2010 г., ІІІ г.о., ВКС. В соченото решение при отговор на въпроса дали при иск на основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ предшестващата отмяната по съдебен ред на обжалваното действие на съдебния изпълнител формира сила на пресъдено нещо или правоустановително действие относно „процесуалната незаконосъобразност” на същото по смисъла на чл. 441 ГПК, с оглед предпоставките на имуществената отговорност на частния съдебен изпълнител за вреди, или по иска за обезщетение решаващо стои необходимост от самостоятелна преценка на всички материални предпоставки на деликтната отговорност, касационният съд приема, че съдът по деликтния иск преценява процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител, без да е обвързан с това дали същите са обжалвани и какво е решението на съда по жалбата. Извън тълкувателната част на решението по чл. 290 ГПК, при излагане на съображенията си за неоснователността на предявения иск по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, касационният съд сочи, че в случаите, когато са отменени действия на съдебния изпълнител от съда и е постановено повторното им извършване, при наличието на допълнителни обстоятелства би се преустановило нарастването на имуществения пасив на длъжника изцяло или частично, окончателно или за определен период от процеса по принудително събиране на вземането, като връзката между действията на съдебния изпълнител и вредата в случая е фактор, но не е причинно-следствена. Следователно, дори и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не се констатира противоречиво разрешаване на изрично поставения правен въпрос. Последно, касаторката твърди, че даденото разрешение от въззивния съд е в нарушение на определение № 123 по гр.д. № 5873/2013 г., ІV г.о. С. определение не може да бъде съобразявано в процеса на селекция на касационните жалби, доколкото е постановено от касационния съд в процедурата по чл. 288 ГПК, поради което не съставлява съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Третият поставен въпрос е би ли била налице причинна връзка между действията на частния съдебен изпълнител и причинена съответно вреда в случай, че бъде наложен запор върху вземания на взискател по изпълнително дело и получените по това изпълнително дело парични суми бъдат отнесени за погасяване на негови задължения (в по-висок размер от вземанията му) по друго изпълнително дело, по което същият има качеството на длъжник; в този случай би ли имало годно правно основание за възникване на отговорността на частния съдебен изпълнител, пред когото е образувано изпълнителното дело за вземанията на този взискател по чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ. К. заявява, че по поставения въпрос е нарушена трайно установената практика на ВКС, като сочи три решения и три определения на ВКС. В решение № 264 по гр.д. № 474/2009 г., ІV г.о., решение № 281 по гр.д. № 3219/2014 г., ІІІ г.о., и решение № 120 по т.д. № 1123/2010 г., ІІ т.о., съставите на касационния съд дават разрешение на въпроса за предпоставките за отговорността на частния съдебен изпълнител за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност, включително за причинната връзка между действията му и настъпилите вреди. Отговор на поставения изрично от касаторката в настоящото производство касационният съд не е давал, нито пък по съществото на съответния спор е разрешаван подобен проблем. Останалите съдебни актове на ВКС (определение № 980 по гр.д. № 3219/2014 г., ІІІ г.о., определение № 438 по гр.д. № 1236/2012 г., ІІІ г.о., и определение № 124 по гр.д. № 6615/2014г., ІІІ г.о.) са постановени в процедурата по селекция на касационните жалби за допускането им до касационно обжалване и не съставляват съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което настоящият съдебен състав не ги съобразява. Следователно и тук касаторката не обосновава допускане на касационното обжалване по този обусловил изхода на спора въпрос. Последният изрично поставен въпрос е разполага ли ищецът с правен интерес да предяви иск с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, вр. чл. 441 ГПК и чл. 45 ЗЗД в случай, че претендираните вреди са с произход негови вземания, за което е било образувано изпълнително дело, при което получените по това изпълнително дело парични суми са били отнесени за погасяване на негови задължения (в по-висок размер от вземанията му) по друго изпълнително дело, по което същият има качеството на длъжник. Въпросът е поставен в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. К. съд приема, че въпросът не обосновава допускането на касационното обжалване, доколкото отговорът по него е ясен при съобразяването на вида на предявения иск – осъдителен, при който интересът от защитата произтича от естеството на търсената защита, както и че при конкретно предявения вид иск не може да се подложи на предварителна преценка неговата основателност като условие за неговата допустимост. Чие правно твърдение – на ищеца или на ответника, ще отговаря на действителното правно положение, ще се даде с разрешаването на правния спор от съда с влязло в сила решение. Извън изрично посочените правни въпроси касаторката сочи и допуснати съществени процесуалния нарушения (несъобразяване от страна на съда на приложими правила за условията и реда за изпълнение на платежни операции и за използване на платежни инструменти, и за недоказването на елементите на фактическия състав на причиненото увреждане), като е посочена и съдебна практика, без обаче да се постави правен въпрос съобразно критериите, дадени от ВКС в т. 1 на ТР № 1/2009 г., ОСГТК, което препятства допускането на касационното обжалване по заявените проблеми. За касационното обжалване касаторката дължи държавна такса от 165,57 лева. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение