Определение № 2433 от 20.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3217/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на А. Г. Г. чрез пълномощника му адвокат Й. против решение № 2235 от 02.05.2023г. постановено по гр.д. № 9356/2022г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 23.05.2022г. по гр.д. № 8837/2021г. на Софийски районен съд. С последното е постановено следното: 1/ признато е за установено по отношение на Й. Г. Т. и А. Г. Г., че Е. Й. Т. и М. Й. Т. са собственици по силата на нотариално завещание №7, т.І-К, рег.№6340, дело №12/2006 год. на нотариус Е. З. с рег.№* на НК, съставено от Г. А. Т., на ПОЗЕМЛЕН ИМОТ с пл. №*, кв.14А по плана на [населено място], С., вилна зона „Б. б.“, с площ от 573 кв.м., представляващ ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място], с площ от 564 кв.м., с трайно предназначение на територията: урбанизирана, с начин на трайно ползване: за друг вид застрояване; 2/ признато е за установено на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 167, ал.3 ЗЗД, че договор за учредяване на договорна ипотека върху гореописания недвижим имот, сключен между Й. Г. Т. и А. Г. Г. с нотариален акт №33, т.ІІІ, рег.№3818, дело №384/2011 год. на нотариус с рег.№* на НК е нищожен; 3/ отхвърлено е направеното от Й. Г. Т. възражение по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството на Г. А. Т., починал на 18.07.2009год. Подадената касационна жалба от ответника А. Г. касае уважените искове по чл. 124, ал.1 ГПК и по чл. 26, ал.1 ЗЗД, както и отхвърленото негово възражение за придобиване на имота по давност. Претендира се допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, без да са посочени конкретни правни въпроси. Твърди се, че са допуснати съществени процесуални нарушения от първоинстанционния съд, а въззивният съд не е обсъдил тези оплаквания. На второ място се твърди, че въззивното решение противоречи на практиката на Върховния касационен съд по чл. 68 и чл.69 ЗС и по-конкретно на Решение № 47 от 03.04.2015г. по гр.д. № 6373/2014г. на ІІ г.о. и Решение № 141 от 11.10.2019г. по гр.д. № 3719/2018г. на І г.о. Ответникът Й. Т., чрез назначения му особен представител, намира жалбата за основателна. Счита, че решението е очевидно неправилно и явно необосновано. Ответниците Е. Т. и М. Т. молят да не се допуска касационно обжалване. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение счита, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е допустима. Ищците Е. Т. и М. Т. претендират, че са собственици на поземления имот по силата на нотариално завещание от Г. А. Т., съставено през 2006г. Ответниците поддържат възражения за недействителност на завещанието; ответникът Й. Г. Т. има и възражение по чл. 30 ЗН за възстановяване на запазената му част от наследството на Г. Т., накърнена със завещанието; ответникът А. Г. Г. поддържа възражение за придобиване на имота по давност. Безспорно е, че Г. А. Т. е бил собственик на процесния недвижим имот. С нотариално завещание №7, т.І-К, дело №6340, дело №12/2006 год. на нотариус с рег.№* той е завещал на сина си Й. Г. Т. и неговата съпруга Н. М. Т. правото на ползване върху дворно място с жилищна сграда в кв. Д., а на внуците си Е. Й. Т. и М. Й. Т. /ищците по делото/ е завещал по равно цялото си движимо и недвижимо имущество, пари, вземания, ценности и други, всичко, което притежава към момента на смъртта си. Завещателят е починал на 18.07.2009 год. и е оставил като наследник по закон сина си Й. Г. Т. - първият ответник. На 06.04.2011 год. Й. Г. Т. учредява в полза на А. Г. Г. договорна ипотека върху процесния недвижим имот за обезпечаване задължение на Й. Т. за прехвърляне на имота и за възстановяване на платена при подписване на предварителен договор сума. На 27.12.2011г. Й. Т. продава на А. Г. правото на собственост върху имота. На 02.12.2009 год. ищците са подали декларация по чл. 14 ЗМДТ за облагане с данък върху процесния недвижим имот, в която са се позовали на нотариалното завещание. По спорния въпрос коя от страните е упражнявала фактическа власт върху имота са събрани гласни доказателства на четирима свидетели - по двама на насрещните страни. Съдът е констатирал, че в показанията на свидетелите няма съществени противоречия, поради което и при преценката им /в т.ч. по реда на чл. 172 ГПК/ същите следва да бъдат кредитирани като ясни, последователни, убедителни и неопровергани от останалите данни по делото. От тях се установява, че след смъртта на дядо си ищците периодично посещавали процесния имот, който не бил ограден, наглеждали го, а преди около 2-3 години го почистили и оградили, като поставили колчета и лека оградна мрежа. Установява се също така, че след закупуването на имота ответникът А. Г. посещавал имота периодично, почистил го, извозил боклуци, засадил дървета. И двете групи свидетели сочат, че не са виждали други лица в имота. Свидетелката Б. А. съобщава, че между страните били проведени две срещи, първата от които през есента на 2011год., на която присъствала свидетелката, ищецът Е. Т., майката на ищците и ответникът А. Г., като всяка от страните заявила правата си на собственост върху процесния имот. Свидетелката А. Б. сочи, че първо е била проведена среща между ответника А. Г. и свидетелката Б. А. през 2012 год., на която последната му съобщила за завещанието и му показала документи за това, а впоследствие била проведена среща между ищците и ответника. Възраженията за недействителност на нотариалното завещание съдът е намерил за неоснователни. Посочил е, че оставеното в полза на двамата ищци нотариално завещание е универсално по своя характер и им придава качеството на единствени универсални наследници на Г. А. Т. съгласно чл.16, ал.1 ЗН, който извод следва както от обстоятелството, че предмет на същото не е конкретно имущество, така и от нормата на чл. 35 ЗН - касае се за съчетаване на завет за ползване с общо разпореждане за назначаване на наследници, като за последните остава голата собственост. Приел е на следващо място, че са спазени изискванията за форма на нотариалното завещание, предвидени в нормата на чл. 24, ал. 2 ЗН. По възражението по чл. 43, ал. 1, б. „а“ ЗН дали завещателят е бил способен да завещава съдът е посочил, че Г. А. Т. е бил на 76 години към момента на изготвяне на завещанието, няма твърдения да е бил поставен под пълно запрещение или да е било налице заболяване, слабоумие или друга причина /например употреба на алкохол/, които да обосноват медицинския критерий по смисъла на чл. 13 ЗН. Преценката на вторият критерий - дали завещателят е бил способен да действа разумно, е направена от съда след обсъждане на всички доказателства по делото. Отчетено е, че завещанието е изготвено около 3 години преди смъртта на Г. А. Т., така че той е имал възможност да го отмени или промени, но не го е сторил; той е посетил два пъти нотариуса с оглед извършването на завещанието, бил е с ясен разум и бистър ум и до последно работел; липсват каквито и да е данни, сочещи нарушаване на способността на завещателя да разбира свойството и значението на постъпките си, да ги ръководи и да се грижи за интересите си пълноценно към момента на извършване на завещанието. В същото изрично е посочено, че лицата, в полза на което е направено завещанието, не следва да бъдат безпокоени след смъртта на завещателя, а причината поради която последният не е искал имуществото му да бъде придобито от сина му е изяснена от свидетелите Й. А., Ц. К. и С. Л.. Възражението по чл. 30 ЗН на Й. Т. съдът е приел за погасено по давност. Според т. 3, б. „г“ от ППВС № 7/1973г. давностният срок тече от момента на упражняване на правата по завещанието, а това упражняване изисква установяване на активно поведение от страна на бенефициента, което може да бъде изразено както с фактически, така и с правни действия, или и с двете. В случая на 02.12.2009 год. двамата ищци са подали данъчна декларация по чл. 14 ЗМДТ, в която са се позовали на завещанието, като по този са упражнили своите права по него, а отделно от това на 30.08.2012 год. са се снабдили със скица на поземления имот, след като са заявили правата си по завещание върху имота. Искането по чл. 30, ал.1 ЗН е заявено на 04.10.2021 год. след изтичането на 5-годишния давностен срок. Възражението на А. Г. Г. за придобиване на имота по давност съдът е приел също за неоснователно. Сключеният между двамата ответници договор за покупко-продажба не е нищожен, но няма транслативен ефект, тъй като праводателят не е бил собственик. С оглед на това ответникът А. Г. принципно може да се ползва от кратката придобивна давност, тъй като по делото не е установено да е знаел, че праводателят му Й. Т. не е собственик на продавания имот. Тук съдът е посочил, че създаденият Централен регистър на завещанията в Република България е служебен и за разлика от други съществуващи регистри /като имотният регистър, търговският регистър, регистърът на особените залози/ достъпът до него е подчинен на принципа на „ограничената“ публичност - чл. 28б, изр. 2 ЗННД и чл. 2а от Наредбата. Създаването на този регистър не засяга установените правила за вписване на завещанията в имотния регистър. Предвид служебния характер и функции на Централния регистър на завещанията и липсата на публичност, законодателят не свързва регистрацията на завещанията по чл. 9а, т. 3 от посочената Наредба с оповестителните последици по чл. 1 вр. с чл. 42 и сл. ПВп, чл.93 ЗКИР и защитното действие по чл.113 ЗС, присъщо на вписването на актовете по чл.112 ЗС, вкл. на преписите от обявените саморъчни завещания относно права върху недвижими имоти, в имотния регистър. Отделно, по делото няма данни А. Г. да е узнал за конкретното съдържание на завещанието преди сключването на договора за покупко-продажба от 27.12.2011 год. Показанията на свидетелката Б. А. и свидетелката А. Б. са противоречиви по отношение на това обстоятелство и не могат да бъдат съпоставени с други доказателства, тъй като такива липсват. С оглед на това следва да намерят приложение неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената тежест, а именно: проведеното от ищците доказване е разколебано от проведеното от ответника насрещно доказване, което не е нужно да е пълно. Също така, въззивният съд е приел, че не е доказано владението на А. Г. да е било постоянно и явно, без които характеристики упражняваната от него фактическа власт не може да се квалифицира като владение и да е основание за придобивна давност. Съдът е посочил, че фактическата власт, чрез която се осъществява владението, трябва да е от такова естество, че всеки заинтересован да може да научи за нея. Присъствието в имота трябва да оставя видими следи и да обективира въздействието на владелеца и волята му да третира вещта като своя. Без да е външно изразен обективният елемент на владението, не могат да настъпят последиците на придобивната давност. Събраните гласни доказателства установяват, че от декември 2011 год. до 2019 год. - 2020 год., когато процесният имот е бил ограден, достъпът до него е бил безпрепятстван за ищците, като и двете спорещи страни са упражнявали фактическа власт върху процесния недвижим имот. Доколкото през посочения период не е имало обективирани пред трети лица владелчески действия върху имота, то въззивният съд счита, че не са извършени фактически действия, характеризиращи владението на ответника А. Г. като явно и постоянно. Отделно от това, при заявени претенции от трето лице (а такива са били заявени от ищците) владелецът следва да предприеме активни действия, с които да демонстрира, че счита себе си за собственик. В обобщение съдът е счел, че не са налице предпоставките нито на чл. 79, ал. 2 ЗС, нито на чл. 79, ал. 1 ЗС и ответникът не е придобил имота по давност. Ищците се легитимират като собственици на спорния имот по завещание и предявеният от тях положителен установителен иск за собственост е основателен. Искът по чл. 26, ал. 1, предл. 1 вр. с чл. 167, ал. 3 ЗЗД по отношение на договора за ипотека съдът е намерил също за основателен. Според разпоредбата на чл. 167, ал. 3 ЗЗД ипотека може да се учреди само върху имоти, които към момента на сключването на сделката принадлежат на лицето, което я учредява. Това правило изключва правната възможност лице, което не притежава правото на собственост върху определен имот, да учреди валидно договорна ипотека върху същия имот. С оглед изхода от спора по предявения иск за собственост то подлежи на уважаване и искът за нищожност на договора за ипотека поради противоречие със закона - чл. 167, ал. 3 ЗЗД. При преценка предпоставките за допускане на касационно обжалване Върховният касационен съд, в настоящия състав, приема следното: Касаторът не е формулирал ясен правен въпрос по чл. 280, ал.1 ГПК, който да е разрешен в обжалвания акт и да е определящ за изхода на спора. А липсата на такъв въпрос е достатъчно основание, за да бъде отказано допускане на касационно обжалване - виж разясненията в Тълкувателно решение № 1/2009г. на ОСГТК, т.1. Не са обосновани и допълнителните предпоставки по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК. Оплакванията на жалбоподателя са свързани с това, че съдът не му е признал права на добросъвестен владелец. Тези оплаквания не съответстват на мотивите на съда. Въззивният съд принципно е счел, че ответникът Г. би могъл да се ползва от кратката придобивна давност по чл. 79, ал.2 ЗС, тъй като е придобил имота на правно основание, годно да прехвърли собствеността, но без да знае, че праводателят му не е собственик. Съдът е отхвърлил възражението на Г. по съображения, че осъществяваната от него фактическа власт няма характеристиките на владение, при което е без значение колко време е продължила. Соченото Решение № 47 от 03.04.2015г. по гр.д. № 6373/2014г. на ІІ г.о. дава разрешение на въпроса дали владението, предадено въз основа на договор, с който съсобственик прехвърля правото на собственост върху целия имот, изключва владението на другия съсобственик и съответно обуславя приложение на презумпцията на чл. 69 ЗС, т.е. решението визира придобиване по давност на съсобствен имот и действието на презумпцията по чл. 69 ЗС спрямо съсобствен имот. Настоящата хипотеза не е такава и тази практика е неотносима. Решение № 141 от 11.10.2019г. по гр.д. № 3719/2018г. на І г.о. дава отговор на въпроса кой носи доказателствената тежест за опровергаване на установената в чл.69 ЗС презумпция и разглежда различни възможни хипотези. Приема, че когато се завладява чужд имот не се изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно /не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика/ и спокойно. По настоящия казус са отречени именно горепосочените признаци на фактическата власт на касатора, което изключва тя да представлява владение. Затова тази практика също не е пряко приложима за разрешаване на спора. Предвид горното не са налице основания за допускане на касационно обжалване. При този изход ответниците имат право на направените разноски за касационното производство за адвокатско възнаграждение, които са 2880 лева. Воден от горното Върховният касационен съд, състав на II г. о.