Определение № 180 от 17.03.2021 г. на ВКС по т. д. № 1274/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на Столична община против решение №720 от 14.04.2020г. по т.д. №3782/19г. на Софийски апелативен съд. Ответникът по касационната жалба не е заявил становище. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощника си – юрк. Р. В. накратко е посочил, че сключения между страните приватизационен договор има „особен специфичен характер“, различен от обикновените договори за продажба. Отбелязано е още, че чл.116,б.б“ ЗЗД съдържа като основание за прекъсване на давността- предявяването на иск. Посочено е основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК като са поставени два въпроса – „ Може ли срещу заличено дружество да бъдат извършвани проверки по следприватизационен контрол по сключен от това дружество приватизационен договор, да бъдат налагани неустойки при изпълнение задължения по договора и да бъдат предявявани съдебни искове?“ и 2/“Счита ли се прекъсната давността по отношение на предявените от Наша страна искове при наличие на предявен от Наша страна иск вх.№10282/01.02.2012г. по описа на СГС, който е уважен“. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. С оглед така установената със задължителна тълкувателна практика дефинитивност на общото основание се налага извод, че поставените от касатора два въпроса не отговарят на изискванията за въведено общо основание. Първият поставен въпрос не е разглеждан въобще от въззивният съд, като същият не е ирелевантен не само спрямо решаващите изводи на състава, но и по отношение на спора въобще. Дали може или не, дали е осъществяван или не следприватизационен контрол, е обстоятелство, което не е свързано с искането на касатора, като ищец в производството да бъде развален сключения с ответното дружество приватизационен договор. В тази насока, въззивният съд за да потвърди отхвърлянето на предявения иск от първата инстанция се е позовал на практиката на ВКС по приложение на 87,ал.5 ЗЗД респ. чл.111,б.“б“ ЗЗД, затова че основанията за спиране и прекъсване на давността са изчерпателно изброени чл.115 и чл.116 ЗЗД, а тези разпоредби имат императивен характер и не подлежат на разширително тълкуване. Поради това, иска на ищеца по чл.29,ал.1 ЗТРРЮЛНЦ, свързан с признаване заличаването от ТР на ответника за несъществуващо обстоятелство, не съставлява такова основание и като невключено в обхвата на цитираните текстове не може да установи наличие на спиране на давността за периода до приключване на производството по него. Изрично е посочено от състава, че ответникът е разполагал и с други неупражнени от него възможности да защити правата си, освен предявяване на иска по чл.29 ЗТРРЮЛНЦ, но е бездействал. Това са решаващите мотиви на състава спрямо които поставеният въпрос е без правно значение. Вторият поставен въпрос е фактически, а не правен, поради което не е налице въведено валидно общо основание. Следва да се отбележи за пълнота, че страната не обосновава и допълнителен критерий тъй като посочване на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК не е достатъчно за да се установи наличието му съобразно изрична приетото разяснение за предпоставките на основанието с ТРОСГТК с т.4 № 1 /09г. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава довод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение