Определение № 3015 от 19.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 902/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Карима“ ЕООД, [населено място], чрез адв. И.С. против решение №37/05.02.2022г., постановено по в.гр.д. №744/2023г. по описа на Окръжен съд- Добрич, с което е потвърдено решение №671/15.08.2023г., постановено по гр.д. №2548/2022г. по описа на Районен съд- Добрич. С първоинстанционното решение е осъден ответника „Карима“ ЕООД да плати на „Силвена Агро“ ЕООД, [населено място], на основание чл.327, ал.1 ТЗ, сумата 22 210.34 лева, представляваща неиздължен остатък от продажна цена по договор №004207/01.04.2022г. за продажба на земеделска продукция- 40.908 тона царевица от български произход, реколта 2021г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и разноските по делото в размер на 4 688.41 лева. Касаторът намира, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на закона и необосновано. Не оспорва сключването на процесния договор за продажба на царевица и възникването на вземане на ищеца за продажна цена в посочения размер, но счита, че това вземане е погасено чрез прихващане. Излага доводи, че изводът на въззивния съд за неоснователност на възражението за прихващане с вземане на ответното дружество срещу ищеца, представляващо обезщетение за претърпени вреди от неизпълнен договор за продажба на пшеница от 20.04.2022г., е направен без задълбочено обсъждане на доказателствата за неизпълнение на договора, за претърпените от купувача вреди и погасяване чрез плащане на част от тях, както и при игнориране на обстоятелството, че за процесното вземане за обезщетение е издадена фактура, осчетоводена от ищцовото дружество. Поддържа, че е налице извънсъдебно признание на ищеца за дължимостта на сумата- предмет на възражението за прихващане, което съдът не е преценил правилно, респ. необосновано е приел, че не е подкрепено от останалите доказателства. Моли да бъде отменено въззивното решение и да бъде отхвърлен изцяло предявения иск за процесната сума поради погасяване чрез прихващане. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1/ „Съдът има ли задължението при спор да тълкува поведението на страните във връзка с неизпълнението на сключения между тях договор, като търси действителната обща воля? Отделните действия, свързани с неизпълнение на договора трябва ли да се тълкуват във връзка едни с други?“- с твърдение за противоречие с решение №202 от 13.07.2012г. по гр.д. №680/2011г. на ВКС, I г.о. и др.; 2/ „Представлява ли признание за наличието на задължение, осчетоводяването в счетоводните сметки на длъжника, на задължение към кредитора, на издаден от кредитора първичен счетоводен документ за обезщетение за вреди?“ - с твърдение, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Ответникът „Силвена Агро“ ЕООД, чрез адв. Д.Ч. оспорва касационната жалба. Счита, че обжалваното решение е правилно- законосъобразно и обосновано, съобразено със съдебната практика, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд, на първо място, стига до извод, че по безспорен начин се установява сключването на процесния договор за покупко-продажба на земеделска продукция на 01.04.2022г., доставката от ищеца на ответника на 40.908 тона царевица и издаването на фактура №123/01.04.2022г. на стойност 26 227.20 лева, плащането от купувача на част от цената в размер на 4 016.86 лева и изявлението за прихващане на останалата част от цената с насрещно вземане на ответника, индивидуализирано като „573.2.7.5 пшеница рек. 21г.“. На следващо място, съдът приема, че неизплатената част от цената в размер на 22 210.34 лева е дължима и не е погасена чрез прихващане с вземане на ответника за обезщетение за вреди от неизпълнението на договор за продажба №4222/20.04.2022г., с правно основание чл.79, ал.1, пр.2, вр. чл.82 ЗЗД, поради което и претенцията на ищеца с правно основание чл.327, ал.1 ТЗ е основателна. Като отграничава като спорно между страните единствено възражението за прихващане, решаващият съдебен състав след обстоен анализ на доказателствата по делото, приема за установено, че по силата на договор между “Билдком“ ЕООД и “Карима“ ЕООД, сключен на 31.03.2022г., ответникът се е задължил в периода от 01.04.2022г. до 30.04.2022г. да предаде на „Билдком“ ЕООД 10 000 тона хлебна пшеница, реколта 2021г., при изрично указани показатели /вкл. да не съдържа вредни и други отровни семена/, на цена от 665.00 лева за метричен тон, като доставката е до пристанището в [населено място]. Между страните е договорен начина и времето за проверката на качеството на зърното, като е постигнато съгласие, че при доставка на стока, неотговаряща на изискванията продавачът дължи пълната стойност на увредената стока, както и покриване на всички допълнителни разходи, възникнали в резултат на увредата. Съдът приема за установено, че е издадена фактура №[ЕГН]/30.04.2022г. за продажба на 4 860.980 тона пшеница за сумата от 3 232 551.70 лева, като в приемо-предавателен протокол от 30.04.2022г., подписан между „Карима“ ЕООД и „Билдком“ ЕООД е удостоверено с кои автомобили е доставена стоката, както и с кои автомобили е върната. Приема за доказано, че за да изпълни своите задължения по този договор, ответното дружество сключва договори за продажба на пшеница с различни зърнопроизводители, включително с ищцовото дружество /договор №004222/20.04.2022г. за 1 464.680 тона пшеница/, както и с ЕТ „Силвена- К. К.“ /договор №004174/01.04.2022г. за 924.780 тона пшеница и договор №004210/11.04.2022г. за 1000 тона пшеница/. С оглед събраните писмени и гласни доказателства, както и заключението на съдебно-счетоводната експертиза решаващият съдебен състав намира, че е доказано, както следва: връщането от „Билдком“ ЕООД на ответника и на ЕТ „Силвена- К. К.“ на получените количества зърно поради констатирано по съответния ред наличие на оцветени/червени зърна, включително връщане на натовареното количество от 3 800 тона на кораб ZMIRIDA, чието разтоварване е приключило през нощта на 06.04.2022г.; издаването от „Билдком“ ЕООД на фактура №[ЕГН]/16.05.2022г. за заплащане на сумата от 44 420.68 лева от “Карима“ ЕООД - разходи за директна и индиректна обработка на ПЧМВ и инспекция по време на експедиция; последващо издаване от “Карима“ ЕООД на фактура №000000573/27.05.2022г. и фактура №000000574/27.05.2022г. за префактуриране на тези разходи в размерите от по 22 210.34 лева с ДДС на ответното дружество „Силвена Агро“ ЕООД поради несъответствие на стоката по договор №4222/20.04.2022г. и на ЕТ „Силвена- К. К.“- поради несъответствие на стоката по двата договора, сключени с него. Окръжният съд, като взема предвид, че възражението за прихващане е със сумата 22 210.34 лева, платена от ответното дружество „Карима“ ЕООД на „Билдком“ ЕООД, поради несъответствие с нужното качество на получената стока по договора със „Силвена Агро“ ЕООД №4222/20.04.2022г., намира за неотносими по спора твърдения и доводи във връзка с доставката на пшеница по договори с ЕТ „Силвена- К. К.“. Излага мотиви, че за да бъде ангажирана отговорността на ищеца за обезщетение за вреди от неизпълнен договор, в тежест на ответника е да докаже, че именно закупената от “Силвена Агро“ ЕООД пшеница, съдържаща оцветени /обеззаразени/ семена, е била част от товарните операции и инспекция на кораб ZMIRIDA, реализирани в периода 03.04.2022г.-06.04.2022г., което обаче не се установява по делото. Съдът намира за доказано въз основа на съставен между страните приемо-предавателен протокол от 30.04.2022г. и заключението на ССЕ, изготвено въз основа на първични счетоводни документи за натоварване и транспорт /пътно- прехвърлителни разписки, пътни листи, товарителници, кантарни бележки/, че стоката - 1464.680 тона пшеница, реколта 2021г. по фактура №125/20.04.2022г. е излязла от склада на продавача “Силвена Агро“ ЕООД в [населено място] и е била транспортирана с превозни средства на ответника “Карима“ ЕООД до склада му в [населено място] в периода от 08.04.2022г. до 10.04.2022г. /т.е. след 06.04.2022г./, откъдето след това е била върната на ищцовото дружество. Като приема, че доставеното от “Карима“ ЕООД на „Билдком“ ЕООД и натоварено на кораба ZMIRIDA некачествено зърно в периода 03.04.2022г.-05.04.2022г. не е било придобито от “Карима“ ЕООД по договор №4222/20.04.2022г., сключен със „Силвена Агро“ ЕООД, решаващият съдебен състав стига до извод, че загубите на ответника в размер на сумата от 44 420.68 лева не подлежат на обезщетяване от ищеца. Въззивният съд намира за неоснователни доводите на “Карима“ ЕООД, че процесното вземане- предмет на процесното прихващане, е признато от ищеца, предвид осчетоводяването на издадената фактура №[ЕГН] за сумата 22 210. 34 лева като задължение към ответника. Излага аргументи, че в съдебната практика се приема, че осчетоводяване на фактура /чрез включването й в дневник за покупко-продажби и ползване на данъчен кредит по нея/ представлява недвусмислено признание както за съществуването на правоотношението по договор за търговска продажба на стоката, така и за доставка на същата, но същата е неотносима към вземанията, представляващи обезщетение за претърпени вреди от неизпълнен договор. Намира, че осчетоводяването на фактура не представлява признание за естеството и размера на вредите, тъй като обезщетението не е доставка и обект на облагане съобразно разпоредбите на чл.2 и чл. 26, ал.2 ЗДДС. На следващо място, съдът излага аргументи, че доказателствената стойност на извънсъдебното признание не е абсолютна, а в конкретния случай дори да има извънсъдебно признание, то е опровергано от събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице. Въззивното решение е валидно, като няма основание за допускането му до касационно обжалване за проверка за вероятна недопустимост. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Първият формулиран от касатора въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е обсъждан от въззивния съд и не е обусловил решаващите му изводи. Същият е поставен с оглед защитната теза на ответника, подробно изложена и в касационната жалба, че на 11.05.2022г. по устно споразумение между К. К. и Руси Т.- управители на договорящите страни било прието К. да възстанови преките разходи на „Карима“ ЕООД, като същите са разпределени по равно между ищцовото дружество „Силвена Агро“ ЕООД и третото за спора лице ЕТ „Силвена- К. К.“ /всеки е заплатил по 108 000 лева с ДДС, за което са издадени и съответни фактури/. След уреждане на тези плащания, на 16.05.2022г. „Билдком“ ЕООД предявило на „Карима“ ЕООД допълнителна претенция за плащане на процесните разходи /за директна и индиректна обработка на пристанището и инспекция по време на експедицията/ на стойност 44 420.68 лева и доколкото се отнасяло отново за разходи- резултат от върната некачествена стока, „Карима“ ЕООД ги е разпределило по същия начин, по който било договорено – по равно между ищеца и ЕТ, за което е издал съответни фактури, осчетоводени от сочените като длъжници лица. Решаващият съдебен състав е приел за доказано сключването на договори за продажба на пшеница както между ответника „Карима“ ЕООД и ищцовото дружество /договор №004222/20.04.2022г. за 1 464.680 тона пшеница/, така и между ответника и ЕТ „Силвена- К. К.“ /договор №004174/01.04.2022г. за 924.780 тона пшеница и договор №004210/11.04.2022г. за 1000 тона пшеница/, като нито между страните е имало спор, нито съдът е счел, че има неясни клаузи, налагащи установяване действителната воля на съконтрахентите чрез тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД. Въззивният съд след анализ на доказателствата по делото, вкл. издадените фактури, осчетоводяванията при страните, извършените плащания, не е стигнал до извод, че между страните по делото има валидно сключено споразумение, по силата на което ищецът да дължи на ответника процесната сума, представляваща обезщетение за вреди от неизпълнен договор. След като съдът не е приел за доказано сключването на устни споразумения на 11.05.2022г. или на 16.05.2022г., относими към последиците от неизпълнението на процесния договор за продажба на пшеница между страните по делото, въпросът- за задължението на съда при спор относносно действителната воля на страните да тълкува договора при спазване на критериите по чл.20 ЗЗД, не е съобразен с мотивите на решението и не е обусловил изхода на спора. Вторият поставен въпрос също не отговаря на общата предпоставка за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е обсъден от въззивния съд, но не е обуславящ отхвърлянето на възражението за прихващане на ответника. Решаващият съдебен състав, позовавайки се на съдебната практика, съгласно която осчетоводяването на фактура, чрез включването й в дневника за покупко-продажби и ползването на данъчен кредит по нея, представлява признание за съществуването на правоотношението по договора за продажба и за доставката на стоката, е приел, че осчетоводяването на фактура за обезщетение за вреди от неизпълнен договор не представлява признание за естеството и размера на вредите, тъй като обезщетението не е доставка и обект на облагане съобразно разпоредбите на чл.2 и чл. 26, ал.2 ЗДДС. Съдът обаче е изложил и допълнителни аргументи, че доказателствената стойност на извънсъдебното признание не е абсолютна, а в конкретния случай дори да се приеме, че има извънсъдебно признание чрез осчетоводяването на процесната фактура, то е опровергано от събраните по делото писмени доказателства и заключението на вещото лице. В този смисъл поставеният въпрос не е определящ за решаващия извод на съда. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. С оглед изхода на спора на ответника в касационното производство следва да се присъдят разноските по делото- сумата 4 203 лева договорено и платено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд