Определение № 50429 от 17.10.2022 г. на ВКС по т. д. № 1611/2022 г.

Производството е по чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Проект контрол“ ООД, подадена чрез пълномощник адв.Й. Й., срещу определение № 695 от 11.03.2022г. по възз.ч.гр.д.№ 396/2022г. на Апелативен съд - София.С него е потвърдено определение от 16.11.2021г. по т.д.№ 547/2020г. на СГС, ТО, с което е оставено без уважение искането на „Проект контрол“ ООД, обективирано в молба, вх.№ 354633/12.10.2021г.( наименувана „въззивна жалба“), за изменение по реда на чл.248, ал.1 ГПК в частта за разноските на решение от 29.07.2021г.. Основано на доводи за процесуална незаконосъобразност - основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, искането е за отмяна на обжалваното определение. Според частния касатор са неправилни изводите, че той няма право на самостоятелно обжалване на решението в частта за разноските.Оспорва и изводите за липса на хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК, с доводи, че въззивният съд е приел неправилно, че е станал причина за завеждане на делото.Поддържа, че не е дал повод с поведението си за завеждане на делото, като е извършил плащане на сумите по процесните фактури след завеждане на делото, тъй като едва с исковата молба е узнал за претенцията на ищцовото дружество, а преди предявяване на исковите претенции процесните задължения не са били изискуеми и ликвидни.. В изложението по чл.284, т.3 ГПК е въведено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл.3 ГПК – очевидна неправилност, на което частнията касатор се е позовал бланкетно, въвеждайки същите доводи за процесуална незаконосъобразност, каквито поддържа в частната касационна жалба. С писмен отговор ответникът „Кристи 12“ ЕООД оспорва допустимостта на касационното обжалване и основателността на частната касационната жалба. Съставът на I т.о., в изпълнение на правомощията в производството по чл.274, ал.3 ГПК, приема следното: С решение № 261199/29.07.2021г. по т.д.№ 547/2020г. на СГС е отхвърлен предявеният от „Кристи 12“ ЕООД против „Проект контрол“ ООД осъдителен иск с правно основание чл.232, ал.2 ЗЗД за сумата 193 600лв., представляваща наемна цена, дължима за периода 01.06.2018г.-31.01.2020г. по договор от 17.04.2013г. и споразумение от 19.05.2017г.Като е прието, че повод за образуване на производството е неизпълнението на задълженията на ответното дружество по споразумението от 19.05.2017г., в негова тежест, на осн. чл.78 ГПК, са възложени направените по делото разноски от ищцовото дружество в общ размер 14 944лв. Подадената въззивна жалба от ответното дружество срещу първоинстанционното решение в частта, с която са присъдени разноски, е администрирана и разгледана по същество от първоинстанционния съд като молба, с правно основание чл.248 ГПК.Молбата е оставена без уважение с определение № 265287/16.11.2021г., в което е прието, че твърденията на ответното дружество в жалбата да не е получил фактури за процесните вземания преди образуване на делото са опровергани от заключението на СЕ по делото, от което се установява, че фактурите за процесните вземания са отразени в счетоводството на ответника, като част от тях са получени от ответното дружество още през 2018г. Сезиран с частна въззивна жалба от ответното дружество, съставът на въззивния съд е споделил изводите на първоинстанционния съд, че подадената от ответното дружество въззивна жалба срещу първоинстанционното решение в частта за разноските има характер на молба по чл.248 ГПК. Разгледал е по същество направеното от ответното дружество оспорване на първоинстанционното решение в частта за разноските.Формирани са мотиви, че, съгласно текста на ясната и ненуждаеща се от тълкуване разпоредба на чл.78, ал.2 ГПК, разноските се възлагат на ищеца при наличието кумулативно на две предпоставки: ответникът с поведението си да не е дал повод за завеждане на делото и да е признал иска.Въззивният състав е приел, че тези предпоставки в случая не са налице, тъй като ответникът е оспорил предявения иск и е извършил погасяване на претендираната наемна цена в течение на процеса. В постоянната съдебна практика на ВКС по приложение на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е възприето разрешението, че, като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивният акт да е постановен или при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необоснован, и този порок да е установим пряко от мотивите към решението. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона „contra legem“ - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора „extra legem“ - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението би било явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, както и такава, която да не може да бъде установена пряко въз основа на мотивите, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от касационния съд само в случай, че въззивният съдебен акт бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК. Основанието по чл.280, ал.2, предл.3 от ГПК не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК и неговото приложно поле следва да бъде ясно обосновано. Неоснователността на искането за допускане на касационно обжалване на въведеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК преди всичко произтича от необосноваване от частния касатор на някоя от възможните проявни форми на очевидната неправилност, изведени в практиката на ВКС. Частният касатор не е изложил доводи за наличието на особени съществени пороци, водещи до очевидна неправилност, а въведените оплаквания са за неправилност на обжалваното определение и не могат да обосноват достъп до касация. За пълнота на изложението следва да се посочи, че настоящият състав на касационния съд не намира обжалваното определение да разкрива някой от изброените по-горе пороци, обосноваващи очевидна неправилност.С потвърденото от въззивния съд първоинстанционно определение подадената от частния касатор въззивна жалба срещу решението в частта за разноските е разгледана по същество (като молба по чл.248 ГПК), а не е оставена без разглеждане, поради което е неясен правният интерес на частния касатор от оспорване на изводите, че той няма право да обжалва решението само в частта за разноските.Изводите на въззивния съд, че решението в частта за разноските не подлежи на самостоятелно обжалване, поради което защитата на страната при неправилно определени разноски е по реда на чл.248 ГПК, изцяло съответстват на цитираната и от въззивния съд съдебна практика на ВКС, макар и незадължителна (определение № 43/02.02.2015г. по гр.д.№ 7056/2014г., IVг.о., и др.), която приема, че с последната част на разпоредбата на чл.248 от ГПК фактически се създава един нов специален процесуален ред за допълване и изменение на съдебния акт в частта относно разноските, а на обжалване подлежи постановеното по чл.248 ал.3 от ГПК определение. Не може да се направи извод за очевидна неправилност на изводите на въззивния съд, че не е налице хипотезата на чл.78, ал.2 ГПК, тъй като е установено и не се оспорва, че частният касатор (ответник в производството пред първоинстанционния съд)не е признал иска, а го е оспорил. С оглед изложеното настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното определение. Мотивиран от това, съставът на I т.о.,