Определение № 1825 от 10.04.2025 г. на ВКС по гр. д. № 4586/2024 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. Г. Б. чрез адв. Г. против решение № 465 от 24.07.2024 г. по гр. д. № 424/2024 г. на Окръжен съд – Враца.

Ответникът Районен съд – Козлодуй, чрез председателя с отговора в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК поддържа становище за липса на предпоставки за допускане на касационен контрол и за неоснователност на жалбата.

Контролиращата страна - Прокуратура на Република България чрез надлежно уведомената Окръжна прокуратура – Враца не е взела становище по жалбата.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационния контрол, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, приема следното:

Предмет на жалба е посоченото въззивно решение, с което след отмяна в обжалваната част на решение № 95/11.04.2024 г. по гр. д. № 698/2023 г. на Районен съд – Оряхово, е отхвърлен предявеният от Д. Г. Б. против Районен съд – Козлодуй иск с правно основание чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ за заплащане на сумата 950 лв. - обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване правото на страната за разглеждане в разумен срок на гр. д. № 941/2022 г. на РС – Козлодуй. Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която е отхвърлен искът за разликата над 950 лв. до претендираните 5 001 лв.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е съобразил следните обстоятелства: на 21.07.2022 г. е образувано гр. д. № 941/2022 г. по описа на Районен съд – Козлодуй по искова молба на Д. Г. Б. срещу Областна дирекция на МВР – Враца; делото е разпределено на съдия - докладчик, който с разпореждане в закрито заседание от следващия ден - 22.07.2022 г. е постановил изпращане на препис от исковата молба на ответника с указване на възможността по чл. 131 ГПК за подаване на писмен отговор; на 15.08.2022 г. ответникът е подал отговор, поискал е привличане на „АЕЦ Козлодуй" ЕАД като трето лице - помагач по делото и е предявил срещу него обратен иск; с определение от 30.09.2022 г. съдията - докладчик е оставил без движение предявения обратен иск и е дал указания на ответника да отстрани констатираните нередовности чрез внасяне на дължимата за производството по този иск държавна такса; указанията са изпълнени като таксата е внесена на 13.10.2022 г.; с определение от 25.11.2022 г. съдът е конституирал „АЕЦ Козлодуй" ЕАД като трето лице – помагач на страната на ответника, приел е за съвместно разглеждане в условията на евентуалност предявения обратен иск и е постановил размяна на книжата по реда на чл. 131 ГПК с ответното по този иск дружество – „АЕЦ Козлодуй" ЕАД; на 27.01.2023 г. са подадени отговори от третото лице - помагач, както по предявения срещу него обратен иск, така и по първоначалната искова молба; с определение от 11.09.2023 г., постановено по реда на чл. 140 ГПК, съдът се е произнесъл по доказателствените искания на страните, изготвил е проекта за доклад по делото и го е насрочил за разглеждане в о. с. з. на 20.10.2023 г.; на това съдебно заседание са събрани всички допуснати доказателства и делото е обявено за решаване; решението е постановено на 20.11.2023 г., като след това са подадени молби по чл. 248 ГПК и въззивна жалба срещу решението. Установено е, че в периода до насрочване на делото, съдията - докладчик е отсъствал от работа, поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, както следва: от 06.12.2022 г. до 09.12.2022 г. - 4 дни; от 11.01.2023 г. до 18.01.2023 г. - 8 дни; от 13.03.2023 г. до 26.03.2023 г. - 14 дни; от 27.03.2023 г. до 15.04.2023 г. - 20 дни и от 16.04.2023 г. до 15.05.2023 г. - 30 дни, т. е. общо - 76 дни (с оглед приетите по делото 5 бр. болнични листове).

При горните фактически установявания, след анализ и обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, второинстанционният съд е приел, че не са осъществени предпоставките от фактическия състав на основанието по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ. Изтъкнал е, че по специалния ред на цитирания текст всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС. Развити са доводи, че доколкото се касае до вътрешноправно средство за реализиране на право, следва да се отчитат критериите, посочени в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, въз основа на които се преценява налице ли е допуснато нарушение - общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за правилното решаване на спора. Наред с това е аргументирано становище, че тъй като се касае за право, защитено с чл. 6, § 1 от Конвенцията, следва да се отчита практиката на ЕСПЧ по автономно тълкуване на разпоредбата, поради което са приложими критериите и стандартите, установени в тази задължителна за националните съдилища практика. С оглед на посочените принципни критерии, решаващият състав е съобразил конкретните обстоятелства и специфики на производството по процесното дело. На първо място е отчел общата му продължителност – от постъпване на исковата молба в съда до постановяване на първоинстанционното решение, от около 1 година и 4 месеца, а на второ – и естеството на водения процес, обусловен от: сезирането с два основни и два акцесорни обективно съединени искове; привличането на трето лице – помагач; даване на указания за изправяне на недостатъците в сезирането, направено от ответника по исковете – с обратен иск против привлеченото трето лице – помагач; приемане на същия за съвместно разглеждане; усложнения предмет на делото, очертан от твърденията и доводите на страните, и изискващ разрешаване на правни въпроси със значителна трудност; събирането на голям по обем доказателствен материал; допускане на съдебно - счетоводна експертиза. Мотивирано е становище, че горните отклонения в предмета и страните по делото обосновават по – дълъг срок на разглеждане и решаване на спора пред първата инстанция спрямо други граждански дела, разглеждани по общия исков ред, при които отсъстват подобни процесуални усложнения. Прието е, че спорът по гр. д. № 941/2022 г. на РС – Козлодуй по макар и да е трудов, не е подлежал на разглеждане по реда на Глава 25 от ГПК – „Бързо производство“ (чл. 310 и сл.) – доколкото се касае за претенция за заплащане на още 10 % от допълнително възнаграждение и на такова за положен извънреден труд. Изразено е и виждане, че този спор не е свързан с лишаването на ищеца от правото на труд и възможността да реализира трудов доход – с оглед значението на делото за страната като е обобщено, че бързината на разглеждането на конкретното дело не е от първостепенно значение за ефективността на съдебната закрила. Като е констатирал, че макар да е налице известно забавяне на първостепенния съд в периода след размяната на книжа между страните (считано от 27.01.2023 г.) до постановяването на определението по чл. 140 ГПК (на 11.09.2023 г.) за насрочване на делото, въззивният съд е приел, че общата продължителност на първоинстанционното производство (до постановяването на съдебното решение) не е в нарушение на изискванията за разумен срок. Мотивирано е становище, че релевантна за обективната отговорност на държавата по чл. 2б ЗОДОВ е общата продължителност на съдебното производство, а не спазването или неспазването, само по себе си, на инструктивните срокове за извършване на отделни съдопроизводствени действия. В заключение е прието, че случая е допуснато забавяне при насрочването на делото, но останалите съдопроизводствени действия са извършвани ритмично и в разумни срокове, което е довело и до нормална обща продължителност на делото пред първата инстанция с оглед вида му и констатираните отклонения в съдебното производство по смисъла на Глава ХV и Глава ХVІ ГПК. Затова предявеният иск е отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в отклонение с практиката на ВКС – основание за селектиране на жалбата по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

Тези въпроси са следните:

1. „Могат ли да бъдат изключени следните случаи от периода, в който делата могат да бъдат разгледани и решени в разумен срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ - отпуск на съдията, разглеждащ делото; съдебна ваканция; натовареност над средната за страната за конкретния съд; съдия от състава на съда заема длъжност административен ръководител на съда; незапълнен щат от съдии в конкретния съд?“;

2. „Може ли бъдещо несигурно събитие като евентуалното бързо разглеждане на дело от горна инстанция да компенсира нарушаването на правото на разглеждане на делото в разумен срок от предходната инстанция в хипотеза на предявен иск по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ?“;

3. „Включва ли се в общия период на разглеждане на делото от първата инстанция целият период, от сезиране на съда до изпращането на делото на друга инстанция, при преценка за спазването на разумния срок за разглеждане на делото?“

По въпросите се сочи противоречие с практиката на ВКС, изразена в решение № 48/06.04.2020 г. по гр. д. № 1610/2019 г. на IV г. о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г. на III г. о. и решение № 306/22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г. на IV г. о.

Иска се достъп до касация и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК с доводи за очевидна неправилност на въззивното решение.

Настоящият състав на Върховния касационен съд, намира че формулираните въпроси са обуславящи, но не дават основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради следните съображения:

По приложението на чл. 2б ЗОДОВ, вр. чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС е установена съдебна практика на ВКС, на която въззивното решение не противоречи. В тази практика е разяснено (вж. решение № 66/02.04.2015 г. по гр. д. № 5813/2014 г., III г. о., решение № 72/18.05.2017 г. по гр. д. № 3619/2016 г., III г. о., решение № 30/07.05.2019 г. по гр. д. № 2125/2018 г., IV г. о. и др.), че нормата на чл. 2б ЗОДОВ урежда специален ред, по който всеки гражданин и юридическо лице може да търси отговорност на държавата и да претендира обезщетение за вреди, причинени от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Доколкото се касае за вътрешно правно средство за реализиране на право, предоставено с ЕКЗПЧОС, критериите въз основа на които съдът прави преценката си дали е допуснато това нарушение, са посочени примерно в чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ, като са приложими стандартите, установени в практиката на ЕСПЧ. В тази практика (вж. - Finger v. Bulgaria, Zmalinski v. Poland, Piatkowsky v. Poland, Scordino v. Italy, Obermeier v. Austria, Pretto and Others v. Italy, Capuano v. Italy, Surmeli v. Germany, Zimmermann and Steiner v. Switzerland и др.) последователно е приемано, че държавите са длъжни да организират съдебните си системи по такъв начин, че техните съдилища да могат да отговарят и на изискванията на чл. 6, § 1 от Конвенцията, включително - задължението да разглеждат делата в разумен срок. Те са отговорни за закъсненията, настъпили по причина на съдебни или други органи. Разумността на срока, в който е продължило едно дело се оценява с оглед конкретните обстоятелства по делото, като се търси баланс между интересите на лицето възможно най-бързо да получи решение и необходимостта от внимателно проучване и правилно провеждане на производството. При преценката си за разумността на релевантния период, съдът прилага три критерия: сложност на делото, поведение на страната и поведение на компетентните органи. Сложността на делото се преценя съобразно естеството на фактите, които следва да бъдат установени, броя на страните и свидетелите, нуждата да се проучат документи по делото, съединяването на делото с други дела, встъпването на други лица в процеса и всички други релевантни обстоятелства. За преценката на поведението на компетентните органи от значение са създадената организация и усилията им за ускоряване и приключване на производството. Общи забавяния, причинени случайно (внезапно) от пренатовареността на съда, могат да бъдат допуснати, ако не са продължителни, и когато властите са предприели съответните разумни мерки за разглеждане на делата с оглед на тяхната спешност и значимост (вж. - Zimmerman and Steiner, §§ 27-32; Pretto and others, §§ 30-37). Освен това, ЕСПЧ приема, че чл. 6, § 1 от Конвенцията е напълно автономен от начина, по който националното производство определя продължителността на процесуалните действия, респ. че нарушение на законови срокове не води непременно до нарушение на чл. 6 § 1 ЕКЗПЧОС (вж. - Khan v. the United Kingdom, §§ 34-40). Съгласно практиката на ЕСПЧ, не съществуват фиксирани срокове за нито един вид съдебно производство и всяка отделна ситуация се разглежда на принципа „случай-за-случай“, като преценката на „разумния срок“ варира в зависимост от конкретните обстоятелства. Нормата на чл. 6, § 1 от Конвенцията изисква проверка на производството като цяло и от гледна точка на всички етапи и възможности, предоставени на жалбоподателя, а не оценка на отделни процедурни нарушения сами по себе си.

Обжалваното решение не е постановено в противоречие с горните правни разрешения. Въззивният съд е съобразил критериите, установени в практиката на ЕСПЧ по приложението на чл. 6, § 1 ЕКЗПЧОС, както и в съдебната практика на ВКС по приложението на чл. 2б ЗОДОВ, като след анализ и оценка на събраните по делото доказателства е приел, че в случая общата продължителност на производството пред Районен съд – Козлодуй не може да се квалифицира като „неразумен срок“ за разглеждане на делото. Единственото констатирано забавяне, допуснато при насрочване на делото в открито съдебно заседание, не се е отразило на общия разумен, според конкретните обстоятелства, срок за приключване на делото. В тази връзка е отчетено, че отговорността на държавата не е обусловена от конкретните причини за отделните забавяния и от това дали лицата от състава на съдебните органи са виновни или не за забавянето, но установения обективен факт – продължително отсъствие от работа на съдията - докладчик поради ползване на отпуск за временна неработоспособност, респ. срока на отсъствието (13.03.2023 г. - 15.05.2023 г.), не би могло да обоснове необходимост от предприемане на някакви административни мерки - преразпределение на делата на останалите съдии от съда, или командироване на съдии от други съдилища. Освен това, при прилагането на критерия за значение на делото за жалбоподателя, решаващият състав е изтъкнал, че конкретното дело не е свързано с лишаване на страната от правото й на труд и получаване на трудово възнаграждение, поради което и с оглед на този критерий не може да се направи извод за неразумна обща продължителност на съдебното производство пред първата инстанция. Така е отречено съществуването на основание за присъждане на обезщетение поради нарушено право на ищеца за разглеждане на делото в разумен срок.

Не може да се допусне касационно обжалване и на основание чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. То не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика и опитните правила – т.е. не страда от такъв съществен (явен) порок, установим пряко от съдържанието му без да се извършва присъщата на същинския касационен контрол проверка за правилност на акта (обоснованост и съответствие с материалния и процесуалния закон). Всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на материален и процесуален закон, или от нарушаване на правилата на формалната логика или опитните правила при разрешаване на правния спор, представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само при вече допуснат касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, поради което искането за селектиране на жалбата не може да се уважи.

Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на III г. о.,