Определение № 828 от 20.10.2023 г. на ВКС по т. д. № 1411/2023 г.

Производството е по чл. 274 ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на М. С. М. против определение № 291/27.07.2023 г. по ч.гр.д.№ 357/2023 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено определение № 1229/22.05.2023 г. по гр.д.№ 37/2013 г. на Окръжен съд – Пловдив. С потвърденото определение е върната исковата молба на жалбоподателя и съответно прекратено производството по предявените от същия против „Първа инвестиционна банка„ АД отрицателни установителни искове, за установяване недължимост на суми от главница – 7 805,68 евро и от лихви - 5 028,85 евро към 19.01.2013 г., на основание договор за револвираща международна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 06 РКО-Б-0461/26.11.2007 г., поради погасяване вземанията от същите по давност. Жалбоподателят оспорва правилността на извода на първоинстанционния съд - предвид позицията на ответника, изразена с отговора на исковата молба, и образуваното от същия заповедно производство за събиране на вземанията по посочения договор, в което ищецът е подал възражение срещу издадената в полза на банката заповед за незабавно изпълнение, предпоставящо исково производство по реда на чл. 422 ГПК – че предявените искове са лишени от правен интерес. Страната се позовава на съществено процесуално нарушение на съда - непроизнасяне по всичките й възражения и липса на собствени мотиви. Акцентира на обстоятелството, заявено и с частната жалба пред въззивния съд, че предмета на предявените искове не съвпада напълно с този на иска по чл. 422 ГПК, тъй като в заповедното производство банката не е претендирала лихви за периода 2011г. – 2013г., недължимост на каквито се заявява с установителните искове, но извънсъдебно - с покана чрез ЧСИ – е претендирала вземания в по-голям размер - 42 689,33 евро. Неправилно, според жалбоподателя, въззивният съд е игнорирал извънсъдебното поведение на ответника и възможността, макар да не ги е претендирал по реда на чл.417 ГПК до момента, да предяви вземането си от същите в последващ такъв. С исковете си ищецът цели предотвратяване именно на последващи претенции на банката. По начало се твърди погасяване на вземането от лихвоносната главница, с преустановяване на договорното правоотношение между страните, от което следва и погасяване на акцесорните задължения. Излагат се и съображения, че ако се приеме тъждественост в предмета по настоящия спор и този по чл. 422 ГПК, заведен от банката, едно от тези дела следва да бъде спряно, освен ако не са налице предпоставки за присъединяване, но не и да бъде прекратено. Ответната страна – „Първа инвестиционна банка„АД – оспорва частната жалба. Поддържа недопустимост на предявените искове, като изрично заявява, че не претендира и не е предприела действия по събиране на вземанията за лихви от посочения от ищеца период 2011 г. – 2013 г., като погасени по давност. Прилага доказателство за заведено исково производство по чл. 422 ГПК. Акцентира на обстоятелството, че вземанията от дължима главница са предмет на същото, а по отношение вземанията от лихви прекратяването е постановено и поради неотстранена от ищеца нередовност на исковата молба – не е посочил как се формира общата сума от недължими лихви, в размер на 5 028,85 евро, предвид начисляване на различни по вид такива – договорна и наказателни. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275 ал. 1 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден и допустим, подлежащ на обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: Ищецът М. М. твърди, че поради последно извършено от него плащане на 08.02.2011 г. и съгласно т.28 б.“а“ от Общите условия, сключеният между него и ответната банка договор за револвираща международна карта с чип и за предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 06 РКО-Б-0461/26.11.2007 г. е прекратен, при условията на настъпила предсрочна изискуемост за всички вземания. Ищецът се позовава на предявено от кредитора извлечение по картова сметка, за периода 20.12.2012 г.– 19.01.2013 г., според което подлежащите на погасяване суми са в общ размер 12 834,53 евро, от които 7 805,68 евро главница и 5 028,85 евро лихви, в това число наказателна лихва от 67,75 евро, наказателна лихва надвишен лимит от 23,92 евро, лихва по дебитно салдо от 213,61 евро. Така индивидуализираните – но към 19.01.2013 г. - вземания на банката с предявените отрицателни установителни искове ищецът оспорва да съществуват към момента, поради погасяването им по давност. Ответникът „ПИБ„АД оспорва прекратяване на договорното правоотношение в по-ранен момент, спрямо този на изтичане на срока за изпълнение при предявена от него предсрочна изискуемост, позовавайки се на разпоредби от Общите условия, уреждащи предпоставките за автоматично продължаване на договора. Твърди да е предявил настъпила предсрочна изискуемост на задълженията на ищеца на 09.01.2023 г.. Посочва общ размер на дълга му към 19.01.2023 г. от 43 331,99 евро / съответно и по пера /, като изрично подчертава, че не счита погасени само част от така описаните вземания, а именно: 10 000 евро главница, 8 636,60 евро - договорна лихва, за периода 19.01.2020 г. – 08.01.2023 г., 34,89 евро - непогасена законна лихва за периода 09.01.2023 г. – 19.01.2023 г. и 12,27 евро – разноски по събиране на вземането. Излагайки подробни съображения относно началния момент на погасителната давност за главница и лихви, ответникът достатъчно ясно заявява, че предявява само тази част от начислените вземания от договорна лихва, за която не е изтекла погасителната 3 - годишна давност – 8 636,60 евро, за периода 19.01.2020 г. – 08.01.2023 г. вкл.. В този смисъл ответникът оспорва правният интерес на ищеца от предявяване на отрицателния установителен иск за недължимост на договорни лихви за предходен период – до 19.01.2013 г., отделно от наличието на нередовност на исковата молба, поради неяснота как се формира сумата от 5 028,85 евро / само за част от която са посочени суми по пера /, а досежно главницата се позовава на издадена в негова полза заповед за незабавно изпълнение, срещу която ищецът е подал възражение и съответно е образувано исково производство по реда на чл.422 ГПК / представени доказателства за това с настоящата частна жалба /, в което правопогасяващото възражение на ищеца, основано на изтекла давност, ще бъде разгледано. Първоинстанционният съд е споделил съображението на ответника за нередовност на исковата молба, досежно произхода на сочената за недължима сума, в общ размер от 5 028,85 евро, оставил е исковата молба без движение в тази й част и е дал указания на ищеца за отстраняването й. Надлежно изпълнение на указанията не е последвало. Първоинстанционният съд е върнал исковата молба, съответно: досежно установителния иск за главницата - поради липса на правен интерес от самостоятелно исково производство, тъй като в образуваното от банката исково производство, по реда на чл.422 ГПК, с предмет дължимата главница по договора за револвираща международна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № 06 РКО-Б-0461/26.11.2007 г., може и следва, под страх от преклудиране за ответника, да бъде въведено правопогасяващото му възражение основано на погасителна давност, а досежно лихвите - поради нередовност на исковата молба в тази й част и паралелно, поради липса на правен интерес, тъй като видно от позицията на ответника в непосредствено образуваното от същия, след предявяване на настоящия иск, заповедно производство не се претендират лихви за период преди 19.01.2020 г.. Следователно, досежно установителните искове за недължими, като погасени по давност, лихви съдът е съобразил поведението на кредитора извън настоящото производство, възприемайки го като неоспорпващо погасяването по давност на част от акцесорните вземания, впрочем изрично заявено и с отговора на исковата молба. Частната въззивна жалба има съдържание идентично на настоящата частна касационна жалба. Акцентира се на нетъждественост в предмета на настоящото и на производството по чл. 422 ГПК, на липсващо от страна на ответника изрично признание за недължимост на лихви, като погасени по давност, в частност тези до 19.01.2013 г., респ. възможността същият да ги потърси с бъдещи искове, правото на превантивна защита срещу които обосновава правния интерес на ищеца. Неправилно, според жалбоподателя, съдът не е съобразил извънсъдебното поведение на кредитора. Въззивният съд е преповторил мотивите на първоинстанционния. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК касаторът формулира следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички оплаквания и да изложи собствени мотиви ? – въпросът обосноваван с допълнителен селективен критерий в хипотезата на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК, поради противоречие с формирана по реда на чл. 290 ГПК практика на ВКС, съответно цитирана, от която страната акцентира на решения по т.д.№ 823/2010 г. на ІІ т.о. и гр.д.№ 1100/2012 г. на ІV г.о. на ВКС; 2/ Налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на отрицателен установителен иск за претендирани извънсъдебно в минал момент главница и лихви, при положение, че ответникът не ги претендира в производство по чл. 417 ГПК, образувано след предявяване на отрицателния установителен иск ? – допълнителния селективен критерий се обосновава с цитирана практика на първоинстанционни и въззивни съдилища; 3/ Отпада ли правният интерес от предявяването на отрицателен установителен иск, ако ответникът, след образуването на исковото производство, претендира същите суми в производство по чл. 417 и чл. 422 ГПК и в кое от двете производства следва да се реши въпроса за изтичането на давностния срок ? Кое от производствата следва да бъде спряно, респ. прекратено, ако ответникът по отрицателния установителен иск, след образуването на исковото производство, претендира същите суми в производство по чл. 417 ГПК и чл. 422 ГПК ? – допълнителният селективен критерий се сочи в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т.1 ГПК, поради противоречие с приетото в решение по т.д. № 469/2012 г. на І т.о. на ВКС, както и в хипотезата на чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, с формално цитиране на разпоредбата. Страната се позовава и на очевидна неправилност, обоснована с изводима от мотивите липса на тъждество в предмета на настоящото и производството по чл. 422 ГПК. Първият от въпросите не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Видно от обосновката му, жалбоподателят има предвид непроизнасяне по отделни аспекти от мотивирането на правните му доводи за наличен правен интерес от исковете, а именно: неотчетена от съда липса на тъждество между настоящия и спора в производството по чл. 422 ГПК, неотчетена липса на изрично признание от кредитора, за недължимост на лихви за периода, за който е предявен отрицателния установителен иск от длъжника, неотчетено извънсъдебното поведение на кредитора, визирайки отправените предходно покани за изпълнение, под страх от предприемане на принудително такова / последната от 10.11.2022 г./. Въззивният съд, обаче, е отчел конкретната липса на „тъждественост“. Съобразил е, че дължимата главница е предмет на всяко от двете производства, но съотнесена / формирана по размер / към различен времеви момент, като претенцията на кредитора, заявена в производството по чл. 422 ГПК, отчита и изминалия период, считано от момента, към който я съизмерява ищецът. Решаващите мотиви на съда се основават на това, че предявявайки заявлението по чл. 417 ГПК, респ. иска по чл. 422 ГПК, ищецът - кредитор претендира формиране на сила на пресъдено нещо относно дължимостта й към момента на приключване на съдебното дирене, с което биха били преклудирани всякакви претенции за главницата за минал период, на същото правно основание, макар основани на различни и непредявени предходно факти. Поради това, производството по чл. 422 ГПК инкорпорира предмета на настоящия иск досежно главницата, респ. дължимата от ищеца защита по настоящия иск е част от възможната му и достатъчна защита като ответник в производството по чл. 422 ГПК, поради което самостоятелен правен интерес от формиране на сила на пресъдено нещо относно главницата към по - ранен момент, не е налице. Досежно претенцията за лихва, самостоятелен довод за връщане на исковата молба, в тази й част, е нередовността й, поради което, само по себе си непроизнасяне на съда по доводи на страната, свързани с обосновка на правния й интерес от този иск, не са от естество да променят правния резултат. В този смисъл и в тази му част, въпросът не удовлетворява изискването за правен – отговор на който да би бил от значение за изхода на спора. Вторият от въпросите е некоректно формулиран относно главницата, която е предмет на всеки от исковете, но остойностена към различни моменти. Досежно претенцията за лихви върху главницата, както вече се посочи, исковата молба е върната на равностойно, паралелно основание - нейната нередовност. Последното е достатъчно, за да се приеме, че въпросът не удовлетворява изискването за правен, съгласно задължителните указания в т.1 на ТР № 1/2010 г. по тълк.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, тъй като отговорът му не е от естество да промени правния резултат. Дори да се приеме, че въпросът удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване, не се явява удовлетворен допълнителния такъв, в хипотезата на чл. 280 ал.1 т. 1 ГПК, тъй като цитираната съдебна практика на първоинтанционни и въззивни съдилища е неотносима към това основание. Третият от въпросите не кореспондира с доводите на самия жалбоподател, че не е налице тъждественост между предмета на настоящия и този на производството по чл. 422 ГПК спор.Въпросът не кореспондира и с решаващите мотиви на съда, които съобразяват конкретната „нетъждественост“, коментирана по-горе. По начало тъждествеността няма отношение към допустимостта на производството, с оглед наличието на правен интерес от иска, а към допустимостта му, поради наличие или липса на процесуална пречка – чл. 126 ал. 1 ГПК. Така формулиран въпросът е правно нелогичен, тъй като тъждествеността / по основание, страни и предмет / сама по себе си би предпоставила недопустимост, при това на по-късно заведеното дело, но не поради липса на правен интерес / чл. 126 ал. 2 ГПК /. Като вътрешно противоречив и некореспондиращ с решаващите мотиви на въззивното определение, въпросът не удовлетворява общия селективен критерий за допускане на касационното обжалване. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт, като предпоставка за допускане на касационния контрол по съществото на спора пред ВКС, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде установена непосредствено от мотивите на съдебния акт, без да е необходимо да се извършва проверка и анализ на доказателствата или на процесуалните действия на съда и страните по спора, и преценка дали твърденията в жалбата за нейното наличие се установяват от материалите по делото. Очевидната неправилност е такава квалифицирана форма на неправилността, която е следствие от явно тежко нарушение на закона – материален и процесуален или явна необоснованост, довели до постановяване на неправилен съдебен акт, подлежащ на касационно обжалване, в случай че законът е приложен в неговия обратен, противоположен на вложения в него смисъл, когато е приложена несъществуваща или отменена правна норма, или когато грубо са нарушени правилата на формалната логика или процесуални правила осигуряващи равенството и защитата на страните в процеса,с цел постигане на обективната истина. По настоящото дело не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното определение, поради негова очевидна неправилност по чл. 280 ал. 2 ГПК, тъй като липсва вероятност то да страда от посочените пороци, изводими само и единствено от мотивите му. Съдът се е позовал на силата на пресъдено нещо на решението по чл. 422 ГПК, досежно дължимата главница и на ясно заявена от кредитора позиция, с исковата молба по същото производство и с отговора на настоящата искова молба, че не претендира погасени по давност лихви. Съобразил е, че извънсъдебното поведение на кредитора, на което се позовава ищеца, е очевидно изоставено. При това, видно от обстоятелствената част на исковата молба, ищецът цели да докаже, на основание настъпила още на 20.08.2012 г. предсрочна изискуемост, погасяването на главницата и оттук, съгласно чл. 119 ЗЗД - погасяване на акцесорните спрямо нея вземания за целия период на договорното правоотношение. Всички правопогасяващи възражения спрямо претендираната главница, вкл. относно формирането й, с оглед момента на настъпила предсрочна изискуемост и съответно последиците от погасяването й, досежно акцесорните вземания, настоящият ищец може да противопостави в производството по чл. 422 ГПК. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение