Определение № 572 от 24.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2283/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от ответника в производството „Застрахователно акционерно дружество ДаллБогг: Живот и Здраве“ АД, ЕИК:[ЕИК], срещу въззивно решение № 236 от 07.08.2024 г., постановено от Апелативен съд – Варна по в.т.д № 247 по описа на съда за 2024 г. в частта му, с която след частична отмяна в отхвърлителната част на първоинстанционно решение № 37 от 26.02.2024 г., постановено от Окръжен съд - Разград по гр.д. № 251 по описа на съда за 2023 г., касаторът е осъден на основание чл. 432, ал. 1 от КЗ да заплати на В. Т. Н., ЕГН: [ЕГН], допълнително сумата 30000 по главницата, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени от смъртта на съпругата му М. И. Н., починала в резултат от ПТП, настъпило на 30.09.2021 г., ведно със законната лихва, считано от 28.03.2022 г. до окончателното изплащане, със законните последици по отношение на разноските в производството. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част, с позоваване на всички касационни основания по чл. 281 от ГПК. По подробно изложени в жалбата съображения се твърди, че определеният от въззивния съд размер на обезщетение за претърпените неимуществени вреди е необосновано прекомерно завишен и несъобразен със съдебната и застрахователна практика по аналогични случаи към процесния период. Настоява се, че въззивният съдебен състав не е отчел всички критерии, имащи отношение към запълване със съдържане на понятието за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД. Сочи се, че видно от мотивите на обжалваното въззивно решение, Апелативен съд - Варна дори не е изброил в мотивите на своето решение всички относими релевантни критерии, задължителни съгласно практиката на ВКС, въз основа на които е осъществил преценката за основателния и справедливия размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди. Според касатора макар въззивната инстанция да е взела предвид някои от въпросните критерии, преценката на съда не е запълнена с оценъчно съдържание, тъй като не е достатъчно, за да е мотивиран един съдебен акт само да бъдат изброени критериите за справедливост, необходимо е съдът да даде оценъчно значение на всеки един от тях досежно размера на обезщетението и да посочи конкретното проявление на всеки един от тях по отношение на увреденото лице, което въззивният състав не е направил. Подчертава се, че Апелативен съд - Варна не е обсъдил обществено-икономическите условия на живот в страната, нито пък тези по местожителството на пострадалия към датата на ПТП. Излага се, че въззивният съд е извършил житейски нелогична и неправилна оценка на доказателствата по делото, приложил е избирателен подход при анализа на доказателствения материал и не е обсъдил определени доказателства. Сочи се и че размерът на присъденото обезщетение за неимуществени вреди се намира в противоречие с трайно установената практика на Върховния касационен съд, доколкото при съвкупната преценка на доказателствения материал по делото се достига до безспорния извод, че починалата М. Н. обективно се е намирала на паркинг за автомобили и се е движила по пътното платно, част от паркинга. Тези факти са възприети и обективирани в мотивите на въззивното решение, но въпреки това съдът е постановил съдебно решение, в което е приел, че липсва съпричиняване на вредоносния резултат от страна на починалата М. Н.. Касаторът поддържа, че при постановяване на въззивното съдебно решение съдът е извършил нарушение на материалноправната разпоредба на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД, като не е определил съпричиняване от страна на пострадалото лице. По отношение на конкретния казус, касаторът счита за справедливо съдът да определи наличие на съпричиняване в размер на поне 30 %, поради неправомерните действия от страна на пешеходеца, приносът на който е значителен, предвид осъщественото нарушение на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП, и правилника за неговото прилагане. Ис ка се отмяна на въззивното решение в обжалваната му част и отхвърляне на предявения срещу касатора иск в частта му за присъдената на ищеца от въззивния съд сума от 30000 лв. по главницата, със законните последици, претендират се разноски. В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 от ГПК. Поставят се въпросите: „1. Как следва да се прилага принципът на справедливост, въведен в чл. 52 от ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли при прилагането на критерия на справедливостта да се отчитат въведените принципи на „възстановителна справедливост“ и „разпределителна справедливост“?“ Възпроизвежда се оплакването в жалбата, че въззивният съд не е обсъдил въпроса за икономически условия по местоживеене на В. Н. към датата на настъпване на вредите, чийто обективен белег са и лимитите на застраховане. Според касатора удовлетворяването на изискването за справедливост по чл. 52 от ЗЗД налага при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди да се отчита и обществено-икономическата конюнктура в страната в момента на увреждането. Обезщетението не следва да надвишава този справедлив и достатъчен размер, необходим за обезщетяване на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат и поначало са различни във всеки отделен случай. Твърди се, че отделно от гореизложеното, въззивният съдебен състав е определил и присъдил размер на обезщетението, който не съответства на нивата на емоционална близост между починалото лице и претендиращото обезщетение лице, нито на нивата на застрахователно покритие, които през следващите години са се покачили, а същевременно присъденият размер на обезщетение кореспондира с новите по-високи лимити на отговорност, което прави въззивното решение неправилно, необосновано и несправедливо. „2. Каква степен на съпричиняване на вредите от страна на пострадалото лице следва да бъде отчетена при определяне на справедливия размер на обезщетението от въззивната инстанция, когато такова възражение изрично е направено в отговора на исковата молба от страна на ответника, събрани са доказателства във връзка с това съпричиняване пред първа инстанция, в резултат на което е безспорно доказано - при условията на пълно и главно доказване грубо нарушаване на правилата за движение по пътищата от страна на увреденото лице, в качеството му на пешеходец, изразяващо се в нарушаване на разпоредбата на чл. 113 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП, които нарушения пряко и непосредствено са довели до настъпване на телесните увреждания на пострадалото лице?“ Излага се, че всички нарушения (възражения) извършени от починалото лице и описани в отговора на исковата молба, са доказани категорично от събраните писмени и гласни доказателства, и се намират в пряка причинно-следствена връзка /цитирано е в бележка под линия решение на ВКС в изложената насока/ с настъпването на описаните в исковата молба травматични увреждания и представляват равносилна причина за настъпване на леталния изход. Според касатора твърдението за съпричиняване следва от анализа на всички събрани в хода на производството писмени и гласни доказателства, в това число и от заключението на вещото лице - автоексперт, изготвено по съдебно-автотехническа експертиза, както и от останалите доказателства събрани в хода на делото, които изобщо не са разгледани/обсъдени от въззивния съд. Предвид изложеното се твърди, че решението на въззивния съд е необосновано и постановено в нарушение на материалния закон - чл. 51, ал. 2 от ЗЗД и константната съдебна практика по сходни случаи, а степента на съпричиняване е определена в значително занижен размер и противоречи на съдебната практика, съгласно която при доказано съпричиняване на вредоносния резултат с участието на самия увреден, виновно действалото лице следва да отговаря само за онези вреди, които са в причинна връзка с неговото поведение, но не и за последиците от поведението на увредения /цитирани са в бележка под линия решения на ВКС/. ,,3. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани относими и релевирани доказателства по делото, доводите и възраженията на жалбоподателя, касаещи възражението му за съпричиняване на вредите от пострадалия и неизпълнението на това задължение водили до нарушение на чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал.2 и ал. 3 ГПК?“ Твърди се, че по делото са събрани достатъчно доказателства, обосноваващи релевираното от застрахователното дружество възражение за съпричиняване от страна пострадалия пешеходец както за настъпване на процесното ПТП, така и за вредоносните последици от него, а въззивният съд не е обсъдил в мотивите си възражението за съпричиняване на вредоносния резултат, наведено от ответното дружество още с отговора на исковата молба. Сочи се, че съгласно задължителната практика на ВКС задължението на съда да се съобрази с императивните правни норми, уредени в разпоредбите на чл. 236, ал. 2 вр. с чл. 235, ал. 2 и ал. 3 ГПК е съществено за изхода на всеки един правен спор, поради което и обосновава допускането до касационно обжалване на решението на Апелативен съд - Варна, като в този смисъл е задължителната практика на ВКС, към която се причислява и постановеното определение № 1 от 06.01.2017 г., по к.гр.д. № 3594/2016 г. на Върховен касационен съд, 1-во гражданско отделение. Според касатора правните въпроси от значение за изхода на делото, разрешени в обжалваното въззивно решение, са ясно и точно очертани в изложението му, същите категорично се включват в предмета на спора и са обусловили правните изводи на съда по делото. Същевременно всички поставени въпроси се явяват от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, защото разглеждането им допринася за преодоляване на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика в обжалваното решение, която евентуално ще бъде премахната по пътя на касационно разглеждане на делото по същество. Приносът в тълкуването ще осигури разглеждане и решаване на настоящото дело според точния смисъл на законите и ще създаде съдебна практика по прилагането им, което формира общото правно основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК Ответникът по касация не взема становище по жалбата. Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК. По допускане на касационно обжалване на въззивното решение настоящият касационен състав намира следното: Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело. В случая, от материалите по делото се установява, че на ищеца В. Т. Н. извънсъдебно е заплатено от касатора – ответник обезщетение за неимуществени вреди /каквито са и процесните/ за смъртта на съпругата му, настъпила при ПТП, причинено от застрахован при ответника водач, в размер на 70000 лв. Ищецът е предявил иска, по който е образувано настоящото производство с искане за заплащане на допълнително обезщетение в размер на 90000 лв. Първоинстанционният съд, като е приел за справедлив размер на обезщетението сума в общ размер 100000 лв., е уважил иска за 30000 лв. и го е отхвърлил за разликата от 60000 лв. С отговора на исковата молба ответникът е релевирал възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на загиналата при ПТП съпруга на ищеца, основано на твърдения, че същата е пресичала неправилно платното за движение, което се явява нарушение на чл. 114 от ЗДвП, както и че се е появила изненадващо в „мъртвата зона“ на видимост на водача, управлявал МПС. Основаното и на двете, така поддържани твърдения възражение на ответника, е прието за неоснователно от страна на първоинстанционния съд, като противоречащо според съда на събраните по делото доказателства, в частност – на заключението на САТЕ. В писмените си бележки, депозирани в определения от първоинстанционния съд срок след последното открито съдебно заседание по делото, ответникът е релевирал възражение за съпричиняване, основано и на твърдението, че загиналата пешеходка се е движила в локалното платно - пътното платно, предназначено за МПС, при положение, че е имала възможност да премине в пешеходната алея, което възражение прието от първоинстанционния съд за преклудирано, като несвоевременно направено, поради което и не е обсъждано от съда. Срещу първоинстанционното решение в отхвърлителната му част е подадена въззивна жалба само от ищеца и в същата нарочно се излага, че първоинстанционното решение е правилно в частта му относно отхвърленото възражение на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от починалата, в подкрепа на което според жалбоподателя са събрани достатъчно по обем факти и изложени прецизни мотиви. Ответникът е депозирал отговор на въззивната жалба, в който въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат от пострадалата, въобще не е повдиган /включително евентуално – в случай, че въззивният съд, като инстанция по същество, стигне до различни от тези на първоинстанционния съд, изводи по съществото на спора/. При така очертания от въззивната жалба и отговора на същата, предмет на въззивното производство въззивният съд е изложил в мотивите си, че въззиваемото застрахователно дружество - ответник, е възразило срещу търсения от ищеца размер на обезщетението, като извън обосноваване на неподдържано пред въззивната инстанция възражение за значително съпричиняване на вредите от самата пострадала, застрахователят е оспорил обема на компенсацията за общ размер над 70 000 лева с доводи за недоказана дълбока емоционална връзка между съпрузите. Затова и въззивният съд е посочил, че възприема установените в първата инстанция факти на противоправното вредоносно поведение без съпричиняване и ги е възпроизвел в мотивите си. Като е приел за безспорни брачната връзка между ищеца и загиналата, уведомяването на застрахователя за ПТП на 28.03.2022 г. и заплащането на сумата 70 000 лева от поискано обезщетение от 160 000 лв., въззивният съдът е посочил като спорни установените от първата инстанция факти относно изживените от съпруга на починалата емоционални страдания като неимуществени вреди от загубена връзка с най-близък член на семейството и правната им оценка по критериите за справедливост. Цитирайки ППВС № 4/25.05.1961 г. и ТРОСНГТК № 1/2016 г. на ВКС, и казуална практика на ВКС досежно характера на брачната връзка между ищеца и загиналата, и значението й в случаите и при обстоятелства, като процесните, въззивният съд е анализирал и кредитирал показанията на изслушаните по делото свидетели на отношенията между брачните партньори. Въз основа на установеното от свидетелите съдът е намерил, че ищецът попада в кръга на най - близките на починалото пострадало от ПТП лице по смисъла на ТРОСНГТК № 1/2016 на ВКС, и се ползва с право на обезщетение, поради естеството на доказаната съществуваща приживе на двамата съпрузи житейска връзка с прояви на любов, привързаност, споделяне на грижи, взаимно подпомагане и разбирателство, в подкрепа на който си извод е изложил подробни съображения. Съдът е посочил, че за определяне на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди отчита и общественото възприемане на критерия за „справедливост“ на съответния етап от развитие на обществото в държавата, израз на което е съдебната практика по сходни казуси /решение №110/16.10.2023 по к.гр.д. №148/2023 на ВКС, I г.о., решение №1/10.01.2024 по к.т.д. №2447/2022 I т.о./, както и обществено-икономическата конюнктура към момента на увреждането /относими към това са размерът на минималната работна заплата към датата на увреждането и предвидените в КЗ лимити/. Индивидуализираният размер на обезщетението съдът е съобразил и с повишени нива на застрахователно покритие за неимуществени вреди за процесния период, като израз на икономическата конюнктура в страната към момента на увреждането през 2021 г. Съдът е намерил, че с определения от него размер на обезщетението се постига справедливият баланс между претърпени вреди в резултат на деликта и паричното измерение на нуждата от обезвреда, респ. спазен е принципът за справедливост по чл. 52 от ЗЗД. Посочил е, че няма основание за завишаването на същия размер, тъй като обезщетението не следва да се превръща в средство за повишаване на стандарта на живот на увреденото лице (чието домакинство се е издържало с парични средства от около 45 000 лв. за период от пет години и неустановен доход от пчеларство). Според съда този размер е съответен на повишените лимити на отговорност на застрахователите с изменението на чл. 492 КЗ през 2018 г., съхранени и понастоящем въпреки динамиката на икономическите процеси в страната. Въззивният съд въобще не е разглеждал и не се е произнасял по въпроса за съпричиняването и като е намерил, по частично възпроизведените и по-горе съображения, за справедлив размер на процесното обезщетение този от 130000 лв. /при определен такъв от първоинстанционния съд 100000 лв./, е постановил обжалваното пред настоящата инстанция решение, с което е присъдил на ищеца допълнително и сумата 30000 по главницата, със законните последици. При така изложеното н астоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато. Първият въпрос на касатора в първата си част е правен и обуславящ за изхода на всеки правен спор с предмет, като процесния. /Използваните във втората част на въпроса термини не намират нормативно основание в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД/. По отношение на същия обаче не е налице претендираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Противно на оплакванията на касатора в жалбата му и твърденията в обосноваване на въпроса в изложението на основания за допускане на касационно обжалване, от действителното съдържание на мотивите на въззивното решение, частично възпроизведени и в настоящите мотиви е видно, че при определяне на справедливия размер на процесното обезщетение, въззивният съд се е съобразил с установените в практиката на касационната инстанция – задължителна /ППВС и тълкувателни решения на ВКС/, и казуална, релевантни за този размер, критерии и фактори, и ги е спазил. В оспорваната им от касатора част досежно конкретните отношения между съпрузите и също конкретните икономически, и социални условия, обусловили крайното му решение относно справедливия размер на процесното обезщетение, изводите на въззивния съд са относими към правилността на въззивното решение, която е извън възможния предмет на преценка в настоящо производство. В допълнение следва да се посочи и че по отношение на въпроса касаторът въобще не цитира релевантна съдебна практика, на която конкретно счита, че въззивното решение противоречи. Вторият въпрос на касатора не съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, според точния смисъл на разпоредбата, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. От една страна отговорът на същия зависи изцяло от конкретните, приети от инстанциите по същество за установени, обстоятелства по делото, поради което и въпросът е относим към правилността на въззивното решение, като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, но не и към наличието или не на основание за допускане на касационното му обжалване, което само е предмет на настоящото производство по чл. 288 от ГПК. От друга страна отговорът на същия въпрос не е обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото същият не е обсъждан от въззивния съд и по него съдът въобще не се е произнасял. На трето място въпросът е и несъответен на действителните изводи на въззивния съд, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, доколкото предполага прието от съда за установено /доказано/ по делото противоправно поведение на пострадалата, намиращо се в причинно-следствена връзка с претърпените вреди, наличието на каквото обаче първоинстанционният съд нарочно е отрекъл в мотивите си, а второинстанционният такъв не е преразглеждал въпроса за наличието или липсата на такова./ Третият въпрос на касатора е правен и принципно годен като общо основание за допускане на касационно обжалване. По начинът, по който е поставен и обоснован обаче, по отношение и на него не е налице претендираният от касатора допълнителен критерий за селектиране на жалбата му по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Въпросът е изцяло относим към оплакването на касатора за необсъждане от страна на въззивния съд, на твърденията му и подкрепящите ги, според него доказателства, за съпричиняване в случая на вредоносния резултат от страна на пострадалата. Както се посочи по-горе, с оглед действителното съдържание на въззивната жалба и отговора й, въпросът за съпричиняването на вредоносния резултат от страна на пострадалата, не е въведен от страните като предмет за преценка от страна на въззивния съд пред втората /въззивната/ инстанция по съществото на спора. Това е и нарочно констатирано, и изрично отбелязано от страна на въззивния съд в мотивите му към обжалваното решение. При така установеното за въззивния съд не е било налице задължение да обсъжда и да се произнася по твърденията на касатора в изложената насока и свързаните с тях доказателства, поради което и това му непроизнасяне не е в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС, и с практиката на ВКС, противоречие с която би съставлявало основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК /при това - служебно известна на настоящия състав, доколкото единствено цитираното от касатора в обосноваване на този му въпрос определение, не съставлява такава практика./ Касационно обжалване не следва да се допусне на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Наличието на същото е бланкетно заявено в края на изложението на касатора, но не е обосновано с конкретни твърдения в смисъла, разяснен с т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. Освен това, наличието по поставените въпроси, на практика на касационната инстанция, включително задължителна такава, изоставянето или промяната на която не се налага, съобразно разясненията дадени в същата точка на цитираното тълкувателно решение, изключва приложението по отношение на същите въпроси, на соченото основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК. Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение