Определение № 4655 от 16.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 782/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК

Делото е образувано по повод касационна жалба срещу Решение № 463 от 07.12.2023 г. по в.гр. д. № 636/2023 г. на ОС – Перник, по иск с правно основание чл.3 вр. чл. 1, ал.1 Закон за установяване на трудов и осигурителен стаж по съдебен ред /ЗУТОССР/.

Жалбоподателят А. Т. М., действащ чрез процесуалния си представител, излага съображения за допускане на касационното обжалване и за неправилност на въззивното решение.

Ответникът -ТД на НОИ – [населено място], чрез процесуалния си представител ,в писмено становище излага съображения за недопускане на касационното обжалване.

Ответникът „Интера Софт“ ООД не взема становище по жалбата.

Върховният касационен съд, състав на четвърто г. о., като направи преценка за наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 3 ГПК, приема за установено следното:

Въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените от А. Т. М. срещу „Интера Софт“ ООД и ТД на НОИ – [населено място] искове с правно основание чл. 3, вр. чл. 1, ал.1 и 2 ЗУТОССР за признаване на установено, че ищецът е придоибил трудов и осигурителен стаж:

• за периода 31.03.2015 г. до 01.10.2017 г. на 2 – часов работен ден, на длъжност „счетоводител“, при работодателя – „Интера Софт“ ООД;

• за периода 01.10.2017 г. до 02.03.2020 г. на 6 – часов работен ден, на длъжност „счетоводител“, при работодателя – „Интера Софт“ ООД.

За да постанови решението си въззивният съд е приел, че ищецът не е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че в процесния период е извършвал трудова дейност. Прието е, че полагането на труд може да бъде установено пряко със свидетелски показания на лица, притежаващи писмени доказателства за това, че са работили или изпълнявали длъжност при същия работодател през периода, през който е положен претендираният стаж – чл. 6, ал. 4 ЗУТОССР.

Съдът е съобразил обстоятелството, че с исковата молба са представени трудов договор от 30.03.2015 г. (л. 7), длъжностна характеристика (л. 8), справки по чл. 62, ал. 5 КТ (л. 10; 17), заповеди за увеличение на трудово възнаграждение (л. 11-12; 14-15), допълнително споразумение от 29.09.2017 г. (л. 13), заповед за прекратяване на трудовото правоотношение от 02.03.2020 г. (л. 16), но в случая житейска презумпция, че трудовият договор предполага положен труд, е категорично оборена за периода от 01.03.2018 г. до 02.03.2020 г., за който по силата на задължителни предписания № ЗД-1-00932866/08.06.2021 г. на длъжностно лице при ТП на НОИ Перник е постановено заличаването на данните за осигуряване по отношение на ищеца. Основателно ищецът сочи, че доколкото развилото се в тази връзка административно производство е протекло без негово участие, той не е обвързан от постановения административен акт и гражданският съд е оправомощен да се произнесе инцидентно по неговата законосъобразност – чл. 17, ал. 2, изр. 2 ГПК, но в съдебното производство по оспорването на обсъжданите предписания е установено, че липсва всякаква търговска дейност от страна на дружеството през проверявания период. Съдът е посочил, че от своя страна липсата на търговска дейност води до логически извод за липсата на необходимост от назначаване на лица по трудово правоотношение за извършването на трудова дейност. Въззивният състав е приел, че издадените задължителни предписания от органите на НОИ представляват изцяло законосъобразени административни актове, като е посочил, че инцидентният съдебен контрол за законосъобразност на административните актове по чл.17, ал. 2, изр. 2 ГПК не води до произнасяне в отделен иск, въпреки изричното искане на ищеца като се е позовал и на практика на ВКС (Р. № 230 от 31.01.2014 г. по гр.д. № 2252/2013 г. на ВКС, I ГО; Опр. № 195 от 26.03.2013 г. по ч.гр.д. № 1346/2013 г. на ВКС, IV ГО).

Съдът е счел за неоснователно позоваването от страна на жалбоподателя на отразения резултат в констативен протокол № КП-5-13-00630481/23.08.2019 г., издаден от органите на НОИ при предишна проверка на „Интера Софт“, а именно – че за А. М. са налице достатъчно данни, от които да се приеме, че същият има качеството „осигурен“ по смисъла на § 1, т. 3 от ДР на КСО. Съдът е посочил, че в случая, при проверката, по повод на който е съставен последващ констативен протокол, органите на НОИ са посочили, че са възприели погрешно, че ищецът полага труд и впоследствие при повторна проверка обосновано са коригирали това свое фактическо възприятие с издадените задължителни предписания, с които са разпоредили заличаването на осигурителните данни по отношение на ищеца за проверявания период. Установено е, че след 01.02.2019г. в дружеството ответник по иска не се осигурявал и нито един от съдружниците в дружеството, не са подавани данни са самоосигуряващи се лица и за такива осигурявани по договор за управление.

Въззивният съд е изтъкнал, че ищецът не е ангажирал никакви преки доказателства за установяване на факта, че е работил в исковите периоди. При тези данни съдът е отхвърлил предявения иск.

В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателя, чрез процесуалния си представител поставя за разглеждане въпросите: длъжен ли е съдът да се произнесе по законосъобразността на административен акт, когато се навежда твърдения за незаконосъобразност от трето лице, което не е участвало като страна в производството по обжалването на административния акт, при наличие на правен интерес от това оспорване, допустимо ли е сключен в задължителната писмена форма трудов договор, деклариран по законоустановен ред да бъде лишен от правната си стойност и последици и длъжен ли е съдът да обсъди всички относими и допустими доказателства, представени пред него, и то в съвкупност. Поддържа, че са нализе основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПК, както и че решенито е очевидно неправилно-основание по чл.280, ал.2 ГПК.

Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените въпроси и на сочените основания. В практиката на ВКС включително и цитираната от жалбоподателя е застъпено становището, че разпоредбата на чл. 297 ГПК постановява зачитане на влязлото в сила решение от всички съдилища в Република България, но по отношение на решенията на административен съд, постановени по административноправен спор, ГПК, в чл. 302 ГПК постановява, че решението на административния съд е задължително за гражданския съд относно това, дали административният акт е валиден и законосъобразен. Когато в гражданскоправен спор се обсъжда решение на административен съд в частта относно настъпилите гражданскоправни последици, решението на административния съд следва да се зачете, но по отношение на силата, която процесуалните закони му придават между страните по административния спор, разрешен с това решение, както и относно валидността и законосъобразността на административния акт, обжалван в административното производство. Трети лица, извън лицата по административното правоотношение, не са страни в административното производство и те не могат както да обжалват административен акт, по който те не са страна, така и да участвуват в административно производство по неговото обжалване. Именно с цел защита права на трети лица, които не са страна в административното производство, в Общите правила на ГПК е предвидено изключение от определената като задължителна сила на решението на административен съд по административноправен спор по отношение на законосъобразността на административния акт. В разпоредбата на чл. 17, ал. 2т ГПК е отречена възможността граждански съд, разглеждащ гражданскоправен спор, да се произнася по законосъобразност на административен акт, с изключение на случаите, когато такъв акт се противопоставя на страна, която не е участник в производството по издаването на акта и по неговото обжалване. Последното следва да се тълкува, че страната, която не е била в страна в производството по обжалването на административния акт може да иска и съдът е длъжен да се произнесе и по законосъобразността на съдебно решение на административен съд, издадено в производство по обжалване на административен акт, когато се навеждат твърдения за неговата незаконосъобразност от трето лице, при наличие на правен интерес от това оспорване. Произнасянето на граждански съд по законосъобразността както на административен акт, така и на съдебно решение, влязло в сила, постановено от административен съд по административноправен спор, е допустимо в този случай, като съдът е длъжен да осъществи косвен контрол за законосъобразност, тъй като тази възможност е допустима, предвид чл. 17, ал. 2 ГПК, в този смисъл е решение по гр.д. № 925/2011 г. на II – г.о. В случая въззивното решение не е постановено в отклонение от посочената практика на ВКС, доколкото съдът е разгледал релевираното от ищеца възражение по чл. 17, ал.2 ГПК, като е приел че производство по оспорването на обсъжданите предписания е проведено пълноценно събиране на необходимите доказателства относно факта извършвана или е трудова дейност в дружеството за периода на проверката.

Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по третия въпрос. Съгласно чл. 235, ал. 2 и 4 ГПК съдът основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, като излага своите изводи в мотивите към решението. Тези основни правила, не са нарушени от окръжния съд, който е изложил мотиви към постановеното от него решение, като е обсъдил фактите и обстоятелствата, въз основа на които е направил тези свои изводи, нито наведените от въззивника с въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното решение.

Въпросът допустимо ли е сключен в задължителната писмена форма трудов договор, деклариран по законоустановен ред, да бъде лишен от правната си стойност и последици не съставлява общо основание по смисъла на чл.280, ал. 1ГПК за допускане на касационно обжалване, тъй като не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на предявения иск.

Неоснователно е оплакването на жалбоподателая, за недопустимост на въззивното решение, тъй като в него е указано, че не подлежи на обжалване. Преценката за наличието или липсата на указанието в един съдебен акт за това дали той подлежи на последващ съдебен контрол не е относима към допустимостта на същия, а само напътва страната за възможността й да го обжалва, което процесуално право в случая жалбоподателят е упражнил надлежно.

Предвид изложените съображения, съдът