Определение № 541 от 20.07.2020 г. на ВКС по гр. д. № 907/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. К. К., подадена чрез адв. Р. С., против въззивно решение № 7473/05.11.2019 г., постановено по гр. д. № 15468/2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 400451/04.05.2018 г. по гр. д. № 66394/2016 г. на Софийски районен съд, с което на основание чл. 203, ал. 2 КТ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД М. К. К. e осъдена да заплати на „Есте Лаудер България“ ЕООД сумата 52813,79 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди, в качеството й на длъжностно лице по трудов договор № 40/29.03.2007 г., вследствие на присвоявания на парични суми, осъществени в периода 16.01.2013 г. - 17.04.2013 г., ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба - 22.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата и са присъдени съдебни разноски. В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност и необоснованост на атакуваното решение, иска се отмяната му и отхвърляне на предявения иск. Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл. 280, ал. 2, предл. трето ГПК – очевидна неправилност на решението. Позовава се бланкетно и на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Претендират се разноски. В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от ответника по касационната жалба - „Есте Лаудер България“ ЕООД, подаден чрез адв. Р. К., в който излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Върховният касационен съд, състав на ІV гражданско отделение, за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от надлежна страна с правен интерес да обжалва постановения съдебен акт, срещу въззивно решение, което съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК е с допустим предмет на касационно обжалване, поради което е процесуално допустима. Въззивният съд се е произнесъл по предявен от „Есте Лаудер България“ ЕООД против М. К. К. иск с правно основание чл. 203, ал. 2 КТ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 52813,79 лева, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от извършени от М. К. К., в качеството й на длъжностно лице по трудов договор № 40/29.03.2007 г., присвоявания на парични суми, осъществени в периода 16.01.2013 г. - 17.04.2013г., ведно със законната лихва считано от датата на исковата молба - 22.11.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. За да потвърди първоинстанционното решение, въззивната инстанция след съвкупна преценка на доказателствата по делото и твърденията на страните във въззивните жалби е приела, че с влязла в сила присъда от 28.06.2016 г. по нохд № 20673/2015 г. на Софийски районен съд М. К. К. е призната за виновна за това, че в периода 16.01.2013 г. - 17.04.2013 г., с десет деяния при продължавано престъпление, е присвоила собствени на „Есте Лаудер България“ ЕООД парични суми в общ размер на 52813,79 лв., чието описание поотделно съвпада с тези, описани в исковата молба, като е превеждала сумите вместо на действителните контрахенти на „Есте Лаудер България“ ЕООД по сметка на ЕТ „К. К.“, с който ищецът не е имал договорни отношения и който е неин баща. М. К. К. е била в трудово правоотношение с дружеството ищец в посочения период и е заемала отчетническа длъжност и съгласно чл. 203, ал. 2 КТ, във вр. с чл. 300 ГПК, носи отговорност за репариране на вредите, причинени на работодателя от престъплението в пълен размер. М. К. К. не е установила, че е възстановила причинената от нея вреда на ищеца. Въззвният съд е посочил и, че с влязло в сила решение по гр. д. № 17044/2014 г. на Софийски районен съд, К. С. К., действащ като ЕТ „К. К.“ е осъден да заплати на „Есте Лаудер България“ ЕООД на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД сумите преведени без основание суми в общ размер на 51148,62 лв., но по образуваното изпълнително дело до приключване на съдебните прения пред въззивната инстанция няма събрани суми. По отношение на оплакването във въззивната жалба за недопустимост на иска като повторно заведен въззивният съд е приел, че не е налице идентичност на страните по смисъла на чл. 126, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 299 ГПК по делото и по гр. д. № 17044/2014 г. на Софийски районен съд, тъй като не е налице съвпадение по отношение на ответниците, не е налице съвпадение на правното основание на иска, не е налице и пълно съвпадане на паричните суми /сумите по пункт 1 и 3 от петитума на исковата молба съответно за 1107,87 лв. по преводно нареждане от 16.01.2013 г. и 718,80 лв. по преводно нареждане от 30.01.2013 г. не са предмет на решението по второто дело/. Посочил е, че съвпадането на сумите по двете дела по отношение на тези по пункт 2, и 4 до 10 от исковата молба, с осем от сумите по решението от 27.02.2015 г. по второто дело гр. д. № 17044/2014 г. на Софийски районен съд не прави исковата молба недопустима, тъй като макар и да е налице съвпадане по размер на сумите, основанието за наличие на задължение на К. К. да ги върне на ищеца е различно - връщане на получено без основание, а на ответницата М. К. - обезщетяване на вреда, причинена в резултат на престъпление при осъществяване на отчетническа дейност по КТ. Допускането на касационното обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК – да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС, да е решен в противоречие с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК не е налице. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда "prima facie" - без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото решението "очевидно" съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен "contra legem" до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз /в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК/. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен "extra legem", т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 ГПК. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Напротив, изводите на съда, че не е налице идентичност на страните по настоящето дело и по гр.д.№ 17044/2014 г. на СРС и, че предявеният иск се явява допустим не противоречат на закона и на правилата на формалната логика. Освен това Софийски градски съд е изложил мотиви и, че по това осъдително решение към момента на устните прения не е налице плащане от страна на К. К.. По отношение на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, касаторът не поставя въпрос. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочения от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да посочи въпрос. Обвързаността на касационния съд от предмета на жалбата се отнася и до фазата на нейното селектиране, тъй като формулираният въпрос определя рамките, в които ВКС е длъжен да селектира касационните жалби. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон значение е достатъчно основание за недопускане на касационното обжалване. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.