Определение № 2948 от 10.10.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1241/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Т. Д. П. срещу решение №.308/19.01.23 по г.д.№.6677/21 на СГС, ІV Дс., в частта, с която е потвърдено решение №.20078458/26.03.21 по г.д.№.39433/20 на СРС в частта му за отхвърляне на предявения от касатора иск с правно основание чл.71 ал.1 т.1 ЗЗДискр за установяване на нарушение на правото му на равно третиране при призоваване, разпитване и представяне на доказателства по преписки №.338300/1481/2019, 8 РУ - СДВР, пр.пр.№.НЗ-7/19, СРП, и пр.

№.338300/19, 8 РУ - СДВР, пр.пр.№.9782/19, СРП.

Ответната страна Й. Х. Б. не взема становище Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално

легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.

За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:

С обжалваното решение е прието, че с предявения иск се навеждат твърдения за осъществена спрямо ищеца пряка дискриминация, произтичаща от бездействието на ответника в качеството му на служител /началник на

икономическа полиция/ към 8 РУ-СДВР по разпределените му две преписки, цитирани по-горе, на основание признаци „лично и обществено положение“; твърди се, че последният не го е разпитвал /по двете преписки/ и не е предал документи към прокуратурата /по втората преписка/. От фактическа страна е изяснено, че по сигнал на ищеца от 30.01.19 до СРП наблюдаващият прокурор е дал указания на началника на 8 РУ да се извърши цялостна предварителна проверка, вкл. да се снемат обяснения от сигналодателя – като по този начин е образувана преписка №.3383300-1481/19 на 8 РУ; с резолюция на началника на 8 РУ предварителната проверка е възложена на служителите С., В. и Й. Б., като са снети обяснения от трима домоуправители, служител на СО и от Т. П.; въз основа на докладна записка преписката е върната на прокуратурата и с резолюция от 25.03.19 на СРП е прекратена поради липса на основание за извършване на действия по реда на надзора. По сходен начин се е развил и другия сигнал, който Т. П. е депозирал на 8.02.19 до Върховния административен съд с твърдения за извършени от Кмета на СО престъпения-сигналът е бил изпратен по служебен път към СРП, администриран е там под пр.пр.

№.9782/19 по описа на СРП, дадени са указания за извършване на предварителна проверка от 8 РУ, с което е образувана преписка №.338300- 1389/19, 8 РПУ; Й.Б. е бил едни от служителите, на които е била възложена проверката, като въз основа на докладни записки /от 4.04.19 на Б. и от 22.05.19 на Г.В. - с които е дадено мнение за прекратяване/, с постановление от 28.06.18 наблюдаващият прокурор от СРП е отказал образуване на досъдебно производство и преписката също е прекратена.

От правна страна е прието, че за да е налице дискриминация, следва да се установи неравностойно /по-неблагоприятно/ третиране, основано на някой от изброените в чл.4 ЗЗДискр признаци; дори и да се установи действително по-неблагоприятно третиране, то ако липсва причинна връзка между защитения признак и относителното ощетяване, няма да е налице дискриминация по смисъла на закона. Посочено е, че според чл.9 ЗЗД ищецът трябва да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че той е жертва на дискриминация, като само тогава законът възлага в доказателствена тежест на ответника да установи обратното-че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено; неизпълнението от страна на ищеца на възложената му от закона

доказателствена тежест е достатъчно основание за отхвърляне на иска. В случая не са установени факти, от които да се предположи, че в сравнение с други лица, които подават сигнали до МВР, Прокуратурата на РБ и др. институции, Т. П. не е бил третиран по сходен начин, като незаконосъобразно не е бил призован и разпитан от Й. Б. и последният не е предал папка с писмени доказателства. Във връзка с първата преписка се установява, че Т. П. е бил разпитван и е изложил своите писмени сведения по случая на 18.03.19; действително разпитът не е бил извършен от ответника, на когото е била възложена работата по преписката, но видно от представената справка от СДВР, сектор „Финансово осигуряване“, в този период той е бил в отпуск поради временна нетрудоспособност и общо заболяване, като предвид на кратките срокове на извършване на всички действия по възложената на СДВР предварителна проверка, работата е превъзложена на служителя Г. Д. .. Отделно от това по делото не е установено и по-неблагоприятно третиране по повод твърдяното поведение на Б. и непредставянето от него на документи по въпросната преписка. Доказателствената тежест за установяване на тези факти е на ищеца, а той нито е установил какви са тези документи, нито е ангажирал доказателства, че реално ги е предал на ответника. При тези обстоятелства е прието, че доколкото правата на ищеца не са били нарушени, ведно с установяване неверността на твърденията му, че не е бил призован и разпитан, не се доказва твърдяното бездействие на ответника по преписката, поради което и няма как да се установи каквато и да е форма на дискриминация, респективно по-неблагоприятно третиране в сравнение с други случаи. Относно втората преписка отново не се установява твърдяното противоправно бездействие. Действително липсват данни ищецът да е бил изрично призован и да са му снети писмени сведения, като в докладната от

4.04.19 на ответника и в тази от 22.05.19 на Г. В. е посочено, че от Т. П. е снето сведение, но такова не е приложено в преписката. Въпреки това вземането на писмено сведение би се явило изцяло безпредметно, доколкото въззивникът сам и във връзка с поставените му въпроси /както той самия заявява - л.15 от преписката/ е представил подробни писмени бележки

• уточнения на подадения първоначален сигнал, които директно е адресирал до прокуратурата. Поради това липсата на изричен разпит на Т.П. не нарушава правата му и не води до неговото по-неблагоприятно третиране -

същият очевидно е изложил всичко, което знае по случая, в подадените от него молби, в това число и подробните писмени бележки на л.15-л.28 от преписката, която именно е възприета от служителите на СДВР 8 РУ и ответника като писмено сведение. Съдът е намерил за правилни изводите на първоинстанционния съд относно сочените сходни случаи, които били третирани по различен начин – по подадени сигнали на М. Д., В., А. П., Н. Н. и др. Отразил е, че доказателствената тежест за установяване на това обстоятелство е била на ищеца и той не е ангажирал каквито и да е доказателства във връзка с тези случаи. Те не са общоизвестни или служебно известни на съда, тъй като той не разполага с информация какви конкретни действия са били предприети по призоваване или разпитване на сигналоподавателите по тези преписки. Нещо повече, дори да се възприеме, че във визираните от ищеца случаи по други преписки подавателите на сигнали са били призовавани и разпитвани, то само по себе си това не обуславя основателност на предявения иск, респективно установяване на дискриминационно поведение, тъй като бездействието в случая не представлява по-неблагоприятно третиране на въззивника - същият не е лишен от възможността да изложи всички факти, които знае по случая, като твърденията му в подробните писмени молби са съобразени при постановяване на крайния писмен акт по преписката.

Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредба за всеки отделен случай. Касаторът се позовава общо на чл.280 ал.1 ГПК.

Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.

Изложението на касатора не съдържа правен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/09 от 19.02.10 на ОСГТК на ВКС разяснения, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В случая в изложението по чл.284 ал.3

т.1 ГПК е налице общо позоваване на основанието на чл.280 ал.1 ГПК, без да се посочва ясно формулиран материалноправен или процесуалноправен въпрос. Вместо такъв касаторът излага твърдения за незаконосъобразност на обжалвания акт, в това число преповтаряйки съдържащи се в касационната му жалба оплаквания за неговата неправилност. Основанията за допускане до касационно обжалване са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение /чл.281 т.3 ГПК/. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт се извършва едва ако и след като той бъде допуснат до касационно обжалване - при евентуално разглеждане на касационната жалба по същество – а не в настоящата фаза на селекция по критериите на чл.280 ГПК /чл.290 ал.1 ГПК//т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./. От друга страна касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора и фактите и обстоятелствата в касационната жалба. Това би засилило твърде много служебното начало в ущърб на другата страна, а е възможно и съдът да вложи във въпроса съдържание, което касаторът не е имал предвид. При това положение и доколкото непосочването на правен въпрос от значение за изхода по делото само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това /т.1 от ТР № 1/09 от 19 февруари 2010г./, поради липса на годно общо основание по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, касационно обжалване при условията на тази разпоредба не следва да се допуска.

Мотивиран от горното, ВКС, състав на ІІІ ГО,