Определение № 60829 от 17.12.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2845/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба на Г. С. К. чрез адвокат Й. Н. от АК-София срещу решение № 389/15.04.2021 г. по в.гр.д.№ 2977/2020 г. на Апелативен съд София, с което се потвърждава решение № 2975 от 13.05.2020 г. по гр.д. № 4660/2019 г. на Софийски градски съд в частта, в която е уважен предявеният иск на Г. С. К. против Прокуратурата на Република България на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ за обезщетение на неимуществените вреди от 4000 лева, ведно със законната лихва от 15.12.2017 г. до изплащане на сумата. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния и процесуалния закон и необоснованост, а в изложение към жалбата се поддържа, че е налице основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по въпроса: „Обстоятелството, че подсъдимият е бил оправдан още на първа инстанция, може ли да се приеме за основание, че обезщетението за неимуществени вреди следва да се определи в по-нисък размер тъй като интензитетът та претърпените от него болки и страдания значително е намалял и как следва това обстоятелство да се оцени спрямо критерия за справедлиост?“ Според касатора, въпросът е от значение за точното прилогане на закона и за развитието на правото, тъй като неправилно е тълкуван материалния закон. От Прокуратурата на Република България не е подаден отговор. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на държавата на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, тъй като ищецът е привлечен като обвиняем на 19.11.2015 г. за извършено престъпление по чл.213а, ал.2, т.1 НК и е бил задържан за 72 часа, като му е наложена мярка за неотклонение „парична гаранция“ 4000 лева, изменена на 20.01.2016 г. с определение от съда на 1000 лева. Въз основа на внесения обвинителен акт е било образувано НОХД № 8133/2016 г. в СГС, по което е постановена оправдателна присъда на 18.07.2017 г., потвърдена на 15.12.2017 г. При тези релевантни за спора фактически обстоятелства за периода на приключилото в разумен срок наказателно производство, съобразявайки тежестта на обвинението и оправдаването му още на първа инстанция, степента на въздействие върху физическото и емоционално състояние и нарушаването на социалните контакти на ищеца, вкл. взетата по отношение на него мярка за неотклонение, според въззивния съд, справедливо обезщетение на причинените неимуществени вреди на пострадалия е в размер на 4000 лева. При проверката за допустимост на подадената касационна жалба, настоящият състав на Върховния касационен съд приема, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е установил всички правнорелевантни факти и въз основа на тях е приел, че с оглед степента на въздействие на наказателното преследване върху ищеца, продължителността на наказателното преследване, съдебното му минало и липсата на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и влошаване на здравословното му състояние, както и с напускането на работата в заложна къща, не се доказват по-големи вреди от обичайните за подобни случаи. Тези изводи са в съответствие със съдебната практика в т.ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г., в която се приема, че критерият за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД означава да бъде определен паричен еквивалент на болките и страданията на пострадалото лице във всеки отделен случай, когато се ангажира отговорността на държавата. Формулираният от касатора въпрос, в тази връзка, се свежда до прилагане на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, но същият не обуславя допускане на въззивното решение до касация в приложното поле на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като въззивната инстанция е съобразила установената съдебна практика на ВКС, да бъдат отчетени всички обстоятелства от значение за дължимото обезщетение на пострадалия, с оглед на особеностите на конкретния случай – вида и продължителността на наказателното преследване, по което не е постановена осъдителна присъда; действителните вреди на ищеца в неговия личен живот и в професионален план, както и ограниченията с взетата мярка за неотклонение. Въззивният съд обосновано приема, че размерът на обезщетението се обуславя от всички негативните проявления на повдигнатото незаконно обвинение, доколкото са в причинно-следствена връзка с установените по делото вреди на ищеца. Събраните писмени и гласни доказателства са преценявани по вътрешно убеждение на решаващия съд, което в настоящото производство не може да бъде проверявано за необоснованост. След като мотивите на съда в обжалваното решение са в съответствие с практиката на ВС и ВКС по тълкуване и прилагане на закона, намерила израз в ППВС № 4/68, ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС и ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и липсват аргументи тази съдебна практика да бъде изменена поради промяна в законодателството или обществените отношения, не може да се приеме, че е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение