Определение № 656 от 23.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 486/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. Т. Д. и Г. М. И., и двамата от [населено място], срещу решение № 241/07.11.2019г., постановено по в.т.д.№505/2019г. от Варненски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено решение №73/21.05.2019г. по т.д.№ 9/2019г. на Добрички окръжен съд за осъждане на касаторите да заплатят солидарно с „Мишел“ ЕООД, [населено място] и „Мишел – импекс“ ЕООД, [населено място], сумата, представляваща разлика между 39409,01 лв. и 50279,49 лв. – неизплатено задължение към цедента по договор за банков кредит от 10.05.2008г., което е прехвърлено с договор от 21.06.2017г., сключен между „Юробанк България“ АД, [населено място], и „Мелон България“ ЕАД, [населено място], ведно със законната лихва от 11.01.2019г. Касаторите поддържат, че решението е неправилно, а допускането на касационното обжалване основават на наличието на предпоставките по чл.280, ал.2 и чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът „Мелон България“ ЕАД, [населено място], оспорва жалбата. Претендира юрисконсултско възнаграждение. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че между „Юробанк България“ АД и „Мишел“ ЕООД на 10.05.2008г. е сключен договор за банков кредит в размер на 40 000 лв. със срок за връщане от 120 месеца. С анекс от 16.07.2008г. е увеличен размерът на предоставената кредитна линия с 10000 лв., а като съдлъжник е встъпил „Мишел – инвест“ ЕООД. С анекс от 26.11.2010г. при условията на чл.101 ЗЗД в договора встъпват настоящите касатори, които са го подписали като съдлъжници. С договор от 21.06.2017г. банката е прехвърлила вземането си на цесионера – настоящ ответник по касационната жалба. Спорът по делото е бил дали настоящите касатори са пасивно легитимирани да отговарят по иска, предвид въведеното от тях възражение, че не е настъпило условието по анекса от 26.11.2010г., по силата на който те са се задължили да встъпят като съдлъжници по договора за кредит. Въззивният съд е тълкувал уговорките в анекса и е изложил съображения, че поставеното условие в т.2.1 – кредитополучателят и съдлъжниците да внесат сумата от 500 лв. не по-късно от 15.12.2010г., е от значение за започване течението на периода на облекчено погасяване на дълга от 12 месеца. Встъпването на съдлъжниците в дълга по договора за кредит не е било поставено в зависимост от внасянето на сумата от 500 лв., тъй като това следвало и от съдържанието на клаузата в чл.8а, т.1 относно уговорката за встъпване в дълг по чл.101 ЗЗД, а в чл.11 изрично било посочено, че кредитът ще се обслужва от сметка с титуляр Г. И. – единия от встъпилите съдлъжници. Решаваният състав е приел, че сумата от 500 лв. е била внесена преди подписване на анекса - на 16.11.2010г., поради което той е произвел действие, а от извлеченията от сметки се установявало, че кредитът е преоформен съгласно този анекс. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. Въведените от касаторите основания по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение и по чл.280, ал.1, т.1 ГПК – противоречие с практиката на ВКС, са свързани единствено с поддържания в инстанциите по същество довод, че същите не са съдлъжници по договора за кредит, тъй като не е настъпило условието, уговорено в анекса от 26.11.2010г. Според касаторите уговорката за внасяне на сумата от 500 лв. “не по-късно от 15.12.2010г.“ представлявала задължително условие за влизане в сила на анекса и тъй като тази сума не била платена, въззивният акт се явявал явно необоснован и постановен при грубо нарушение на правилата на формалната логика, и съответно тълкуването на договора било извършено без да е налице неясна или непълна норма и при подмяна волята на страните. Според основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното решение не разкрива никой от изброените по – горе пороци. Доводите на касаторите за явна необоснованост и нарушаване на правилата на формалната логика не са свързани с приетите за установени факти по спора, а представляват несъгласие с изводите на апелативния съд, основани на тълкуване на съдържанието на договорните клаузи. В тази връзка е въведено и основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Без да формулират изрично правен въпрос, по който съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС, касаторите са позовават на Решение № 30/29.02.2016г. по т.д.№ 149/2015г. на ВКС, 2 т.о. и Решение № 215/21.01.2018г. по т.д.№ 2233/2016г. на ВКС, 2 т.о. за прилагане на критериите по чл.20 ЗЗД. По въпроса за задължението на съда при спор между страните да тълкува неясните, непълни и неточни уговорки в договора с оглед установяване на действителната воля на страните, съобразно критериите на чл.20 ЗЗД, е формирана постоянна съдебна практика, включително в цитираните от касаторите решения. Според тази практика, която настоящият състав напълно споделя, на тълкуване според критериите на чл.20 от ЗЗД подлежат неясните, непълни и неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение и спор между страните относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора общо съгласие и целените с договора правни последици. Тълкуването се извършва съобразно критериите на чл.20 от ЗЗД, за да се изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите. Прилагането на критериите на чл.20 от ЗЗД изисква отделните договорни уговорки да се тълкуват във връзка една с друга и в смисъла, който произтича от договора, като се изхожда от целта му, обичаите в практиката и добросъвестността, но без да се подменя формираната при сключването на договора и обективирана в съдържанието му воля на страните. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля. В случая липсват основания за проверка на съответствието на обжалваното решение с практиката на ВКС предвид породения между страните спор относно волята на страните, изразена в договора, което налага тълкуването й от съда. Въведеното основание за допускане на касационно обжалване представлява позоваване на клауза от договора, която според касаторите е ясна и не подлежи на тълкуване, но волята на страните следвало да се изведе в смисъла, в който те я възприемат. Твърдението за подмяна на волята на страните представлява несъгласие с изводите на въззивния съд, формирани в резултат на тълкуването. Евентуалната неправилност на въззивното решение не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК, доколкото не е въведен конкретен правен въпрос по тълкуването и прилагането на закона по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК и неправилността не може да се изведе по критериите по чл.280, ал.2 ГПК. По изложените съображения касационното обжалване не се допуска. На основание чл.81 ГПК касаторите следва да заплатят на ответника разноски за настоящото производство, представляващи възнаграждение за юрисконсулт, което съдът определя в размер на 100 лв. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд