Определение № 140 от 01.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 3740/2020 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на В. С. И., подадена чрез адвокат Б. С. Ц. от САК, срещу въззивно решение от 29.07.2020 г. на Апелативен съд-София, ГО, 8 състав, постановено по в.гр.д. № 5142/2019 г., с което е потвърдено решение № 6251 от 26.08.2019г., постановено по гр. д. № 12305 по описа за 2017г. от Софийски градски съд, I ГО, 7 състав, и В. С. И. е осъден да заплати на ЧСИ М. К. Ц. на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски за производството пред САС в размер на 1980лв. за адвокатско възнаграждение. С потвърденото първоинстанционно решение са отхвърлени като неоснователни предявените от ищеца /настоящ касатор/ искове, предявени против частен съдебен изпълнител М. К. Ц., с peг. № 840 от КЧСИ и срещу „Централна кооперативна банка“ АД за осъждането им в условията на солидарност, да заплатят сумата от 26 000 лв. - частично от глобалната сума 50 000 евро, представляваща обезщетение за имуществени вреди, претърпени от принудително изпълнение и неправомерна продажба на имот, извън имотите ипотекирани за обезпечаване на кредитите на ищеца, получени от ЦКБ, от 10.07.2007 г. по договор за овърдрафт № 03800РО - АА и договор за банков кредит № 03800КР-АА-0077. С решението СГС е осъдил В. С. И. да заплати на ЧСИ М. К. Ц., на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски за производството пред СГС в размер на 1980 лв., както и да заплати на „Централна кооперативна банка“ АД, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, разноски за производството пред СГС в размер на 150 лв. Решението е постановено при участието на трето лице-помагач на страната на ответника ЧСИ М. Ц.- „ДЗИ Общо застраховане” ЕАД. В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради неправилно приложение на материалния закон и съществени нарушения на съдопроизводствените правила – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове. В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване се твърди, че въззивния съд се е произнесъл по правни въпроси при наличието на предпоставките на чл. 280, ал. 1,т.1 и т. 3 ГПК – които са решени в противоречие със задължителна съдебна практика, обективирана в ТР 5/2015/18.05.2017 г. по тълк.д. 5/2015 г. на ОСГК, и които са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. За да обоснове наличието на поддържаните основания по чл.280 ГПК касаторът не формулира правни въпроси, не излага обосновка в какво конкретно се състои противоречието с цитираното тълкувателно решение, нито защо счита, че произнасянето на касационната инстанция ще е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. В изложението си касаторът единствено преповтаря касационните си оплаквания по чл.281 ГПК, изложени и в касационната жалба – че въззивният съд не е зачел действието и начина на приложение на чл.92 ЗС и е допуснал нарушение на материалния закон; че не е обсъдил в пълнота и с прецизност всечки събрани доказателства и установени обстоятелства, следствие на което е обосновал неправилни и несъответни на доказателствата фактически и правни изводи. Конкретно сочи, че в постановлението за налагане на възбрана върху недвижимия имот от 21.06.2016г. процесната сграда не е отбелязана; че е възбранен само поземлен имот № 18 по кадастралния лист по плана на [населено място], а в призовката за принудително изпълнение от 17.03.2017 г. е посочен само поземления имот; в съобщението за насрочен опис на ипотекирано имущество от 17.03.2017г. също е визиран само поземления имот; че описаната в доклада за извършена оценка на недвижим имот сграда не отговаря на съществуващата в действителност сграда в поземления имот; че Апелативен съд-София не е отчел, че съгласно съдебно- техническата експертиза е оценена онази част от 253 кв. м. от сградата, която не фигурира в оценката в изпълнителното дело и изводът, че процесната сграда не се обхваща от ипотечното право, съгласно договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 12.07.2007 г., е неправилен. Посочва също, че въззивният съд не е обсъдил редица обстоятелства, като тези, че в протокола за опис на недвижим имот от 11.04.2017 г. вече е отбелязана и сградата в имота с идентификатор № 44063.6207.18.1, която е описана като постройка - навес с метални подпори и ламаринен покрив; че в съобщението за изготвена оценка и насрочване на публична продан на ипотекирано имущество от 24.04.2017 г. в т. 2 отново е описан само поземления имот; че в протокола от 06.06.2017 г. по изп. дело за обявяване на публична продан на недвижимия имот процесната сграда официално е описана като склад-метална тръбна конструкция със стени и покрив от ламарина; че в постановлението за възлагане на недвижим имот от 13.06.2017 г. на обявеното за купувач дружество „Т. груп“ ООД, са посочени поземления имот и находящия се в него склад-навес, без 253 кв. м. от основната масивна сграда, която при тази ситуация формално следва да остане като негова собственост; че съгласно чл. 133 ЗЗД цялото имущество служи за обезпечаване на задължението на длъжника към кредитора, а след като ЧСИ е продала процесната сграда без да е оценена и описана при публичната продан, то е нанесла вреди на длъжника поне с това, че ако сградата беше коректно описана, същата би намалила още задължението на длъжника към взискателя – ЦКБ; че несъмнено е налице хиротезата на чл. 45 ЗЗД, противоправността в преценката на действията на ЧСИ се определят на вредоносния им ефект, а вредите произтичат от това, че процесната сграда е продадена ведно с поземления имот и дори да беше включена в ипотеката, то би следвало да бъде описана и оценена, съгласно разпоредбите на ГПК. Ответната страна ЧСИ М. Ц. в писмен отговор, подаден в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез процесуалния представител адвокат Г. К. от САК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационното обжалване поради липсата на формулирани от касатора правни въпроси, а по същество за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноските, сторени в касационната инстанция в размер 2380лв. съобразно списък на разноските и договор за правна помощ от 19.10.2020г.. Ответната страна „Централна кооперативна банка“ АД не взема становище по жалбата. Третото лице - помагач на страната на ответника не взема становище. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява процесуално допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК. За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да потвърди първоинстанционното решение, с което исковете на ищеца са отхвърлени като неоснователни, въззивният съд е приел, че страните не спорят относно обстоятелството, че за принудително събиране на паричните задължения на „С.- Строй“ ООД, В. С. И. и А. А. Б.- И. към банка „ЦКБ” АД по искане на „ЦКБ“ АД е било образувано изпълнително дело № 20158400400315, за притезание, обективирано в изпълнителен лист от 22.07.2014г., издаден по гр.д. № 39718/2014г. по описа на СРС, 125 състав; че спорът на страните се съсредоточава върху въпроса дали процесната сграда с идентификатор № 44063.6207.18.1 се обхваща от ипотеката,учредена с договор, обективиран във формата на нотариален акт №2, том V, per. №13606, дело №763 от 12.07.2007г., подписан между кредитодателя „ЦКБ” АД от една страна, и собственика на имота В. С. И. от друга. Посочил е, че за да обхване ипотеката бъдещите постройки в имота, това трябва да е уговорено в договора за учредяването й и в този случай ще е налице изменение на ипотекирания имот чрез приращение, построеното е свързано физически с него, представлява част от него и поради това може да се включи в нейния предмет; че ипотеката ще обхване бъдещата вещ след създаването й, т.е. тя ще бъде учредена под условие, че сградата ще бъде построена и ще бъде притежание на собственика на земята. Обосновал е извод, че в настоящия случай, в договора за учредяване на ипотека, обективиран във формата на нотариален акт, ясно е посочено, че за обезпечение на вземането на банката се предоставя поземлен имот пл. № 18, кв. 1, по плана на [населено място], местност Врана-Л.-Триъгълника, заедно с всички извършени в имота подобрения, съществуващи и бъдещи постройки; че според него с израза „заедно с всички извършени в имота подобрения, съществуващи и бъдещи постройки“ по несъмнен начин е изразена действителната воля на страните, а именно предмет на ипотеката да бъдат всички съществуващи и бъдещи постройки, подобрения и приращения в имота. Посочил е и това, че в нотариалния акт за учредяване на договорна ипотека не съществува клауза, която да изключва ипотеката върху построените в имота сгради.; че недоказано е останало възражението, поддържано както в исковата молба, така и във въззивната жалба, че ищецът имал „категорична” уговорка с взискателя /“ЦКБ“/, че изградените в имота постройки не се включват в ипотеката, с която са обезпечени кредитите на банката; че съгласието на страните относно това какво следва да се включва в договорната ипотека е отразено в предвидената от закона форма за действителност, а именно нотариален акт и това съгласие не може да бъде променяно чрез устни уговорки, а може да бъде осъществена единствено и само във формата за действителност, предвидена за съответната сделка, чието изменение страните желаят; че щом ипотеката тежи върху правото на собственост върху поземления имот, то на още по-голямо основание тя следва да тежи и върху отделните правомощия, включени в това право, каквото е правото на собственика да построи сграда в своя имот, когато правото на строеж е изведено от правото на собственост след учредяване на ипотеката. След анализ на събраните доказателства е приел за установено, че процесната сграда е изнесена на публична продан по силата на договореното в ипотечния акт и именно по силата на приращението по чл. 92 ЗЗД е подчинена на ипотечното право, поради което неоснователно се явява възражението на жалбоподателя, че процесната сграда не се обхваща от ипотечното право, съгласно договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 12.07.2007г. Счел е за неоснователно и възражението на въззивника, че сграда с идентификатор № 44063.6207.18.1 е била продадена заедно с поземлен имот пл. № 18, кв. 1, по плана на [населено място], местност Врана-Л.- Триъгълника, но не била описана и оценена съгласно изискванията на ГПК. След анализ на доказателствата по приложеното изпълнително дело - в ксерокопие, въззивният състав е приел за установено, че ЧСИ М. Ц. е спазила всички изисквания на закона относно насочване и провеждане на изпълнението върху процесната сграда - в постановлението от 10.04.2017г., с което е наложена възбрана върху недвижимите имоти, процесната сграда с № 44063.6207.18.1 е описана /лист 118 от делото пред СГС/; в протокола за опис /лист 119 от делото пред СГС/, сградата също фигурира със своя идентификатор - 44063.6207.18.1.; протоколът е подписан от В. С. И. без възражения; сградата е предмет на изготвената пазарна оценка, оценена е по метода на приходната стойност на 35 000 лв. и по сравнителния метод на 40 000 лева, а като среднопретеглена - 38 000 лв.; в приложения доклад за извършена оценка на недвижим имот оценителят е описал процесната сграда, като склад-навес от метална тръбна конструкция със стени и покрив от ЛТ ламарина, като вътрешните преградни стени са тухлени, в него са изградени стелажи за авточасти и е дадена оценка, както за сградата 38 000 лв., така е дадена и отделна оценка за УПИ № V-18 -158 000 лв. или обща стойност 196 000лв., като началната цена, от която е обявена проданта е формирана на база включената стойност и на сградата. В този смисъл е приел за неоснователно възражението на въззивника, че оценката е само за недвижимия имот. Изрично е обсъдил и направеното в о.с.з. на 19.05.2020г. от въззивник-ищец възражение, че оценителят в изпълнителното производство е оценявал друга сграда, а не сградата, която е била оценена от вещото лице пред първата инстанция. Посочил е, че това възражение не е било релевирано пред първата инстанция, а за първи път се прави пред въззивния състав, поради което е преклудирано, но дори и да бъде разгледано, не отговаря на данните по делото, тъй като видно от приетата и неоспорена пред СГС СТЕ, вещото лице е оценявало същата сграда, както и оценителят в изпълнителното производство, като е отбелязало, че строителството й е приключило преди 2011 г. В тази връзка е отбелязал и това, че дори самият ищец не спори, че строителството на сградата, описана от експертите, е приключило преди 2011г., както и не твърди, че след 2011 г. е построил втора сграда. Съдът е счел за установено и това, че сградата е описана подробно със своя идентификатор в протокола от 21.04.2017г., с който е насрочена публичната продан, описана е и в протокола за разгласяване на публичната продан от 04.05.2017г., в обявлението за публична продан, описана е и в протокола за обявяване на купувач от 06.06.2017г. и е възложена с постановлението за възлагане с пълно описание и индивидуализация. При така приетото за установено е обосновал извод, че по отношение на сградата е проведено надлежно и законосъобразно принудително изпълнение във всички етапи от производството от насочването на изпълнението чрез налагане на възбрана с постановлението от 10.04.2017г. до възлагането на имота с постановление за възлагане от 13.06.2017г. Приел е също, не е установено незаконосъобразно процесуално поведение от страна на ответницата ЧСИ Ц., напротив - изпълнението е било насочено срещу процесната сграда след надлежното й възбраняване, описване и оценяване. За неоснователно е прил въззивният съд и възражението на въззивника-ищец, че действията на ЧСИ са в противоречие с ТР №5 от 18.05.2017г. по т. д. № 5/2015г., ОСГК на ВКС. Съдът е подчертал, че в посоченото тълкувателно решение е предвидено, че при публичната продан на имота /описан, възбранен, оценен, обявен и възложен по предвидения в ГПК ред от съдебния изпълнител без сградата/ не може да се приеме, че е придобита и собствеността върху тази сграда, ако тя представлява самостоятелен обект на правото на собственост и като такъв може да бъде предмет на самостоятелно разпореждане, но не е била предмет на проданта. Купувачът на публичната продан придобива всички права, които е имал длъжника върху имота, предмет на публичната продан, но не и тези негови самостоятелни вещни права, които не са били предмет на изрично уреденото в закона производство на принудително изпълнение върху недвижим имот. Именно тяхната обособеност като самостоятелни права изключва приложението на разпоредбата на чл. 92 ЗС по отношение на тях при проведена публична продан върху имота. По аргумент от противното, ако върху сградата е било насочено принудително изпълнение и същата е била описана в протокола за опис, оценена и изнесена на публична продан, като във всички тези документи сградата е била изрично посочена и подробно индивидуализирана, а впоследствие е била възложена и с постановлението за възлагане, то следва, че същата сграда е придобита по силата на влязлото в сила възлагателно постановление. С оглед на това, при съобразяване на тези правни разрешения, дадени с тълкувателния акт, и на установените в процеса релевантни факти - че в процесния случай, по безспорен начин е установено, че заедно с процесното УПИ срещу процесната сграда е било насочено принудително изпълнение - същата е била описана с протокола за опис, оценена и изнесена на публична продан, като изрично е посочена и подробно индивидуализирана в протокола за опис, оценката, обявлението и впоследствие е възложена с постановлението за възлагане, съдът е обосновал решаващия си извод, че по делото не се установява наличието на неправомерни действия на ЧСИ. С оглед приетото, относно липсата на една от кумулативно изискуемите предпоставки, за да бъде уважен иска, съдът е счел, че е безпредметно да се обсъждат останалите и исковата претенция като неоснователна следва да бъде отхвърлена. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съображенията за това са следните: Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1-3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. В случая касаторът не е формулирал правен въпрос, а е изложил единствено опакване за неправилност на решението.Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281,т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Изложеното е достатъчно да обоснове извод за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване. При отсъствие на общо основание съдът не дължи произнасяне по наведените допълнителни такива. Въпреки това следва да се посочи, че не се констатира противоречие между правните разрешения на съда досежно релевантния за спора въпрос - при придобиване на правото на собственост върху недвижим имот на основание публична продан, ако в постановлението за възлагане на съдебния изпълнител фигурира построената в имота сграда, върху същата е било насочено принудително изпълнение чрез налагане на възбрана, описана и оценена е от съдебния изпълнител и спрямо нея е проведена публична продан, намира ли приложение правилото на чл. 92 ЗС, за да се приеме, че по силата на постановлението за възлагане е придобита собствеността и върху сградата, с разрешенията по същия въпрос, дадени със задължителната практика на ВКС, обективирана в ТР№5 от 18.05.2017 г. на ВКС по т. д. № 5/2015 г., ОСГК. Доколкото обжалваният акт не се отклонява от установената практика, а не се налага нейното изменение поради неправилността й, то не са налице и сочените основания по т.1 и т.3 на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване по този въпрос. Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на постановеното от САС въззивно решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за касатора не се следват, но същият следва да заплати на насрещната страна – ЧСИ Ц., сторените и надлежно удостоверени такива в размер 2380 лева за настоящата инстанция. Ответникът „ЦКБ“АД и третото лице помагач не са заявявали искане за присъждане на разноски и съдът не се произнася по дължимостта на такива. С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на III г.о.,