Определение № 3091 от 17.06.2025 г. на ВКС по гр. д. № 1608/2025 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал. 3, т.1 от ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на А. К. Д., чрез процесуалния си представител адвокат М. Г. от АК – гр.Стара Загора, срещу определение № 221 от 18.02.2025г. по в.ч. гр.д. № 106/2025 г. на Старозагорския окръжен съд, с което е потвърдено определение № 2083 от 17.12.2024 г. по гр. д. № 3218/2024 г. на Старозагорския районен съд.С последното е прекратено на основание чл. 129, ал. 3 ГПК производството по предявения от частния жалбоподател иск по чл. 23, ал. 1 СК за пълна трансформация на лично имущество, поради неговата недопустимост.

Жалбоподателката поддържа, че обжалваното определение е незаконосъобразно, необосновано и постановено при съществени процесуални нарушения и иска то да бъде отменено, а делото - върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявения иск.

В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба – П. Д. Т., чрез процесуалния представител адвокат С. М., с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това, респ. изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответникът по частната касационна жалба С. В. М., чрез процесуалния представител адвокат С. М., е подал писмен отговор в срока по чл. 276, ал. 1 ГПК, с който моли касационното обжалване да не бъде допускано поради липса на предвидените в чл. 280, ал. 1 ГПК основания за това, респ. изразява становище за неоснователност на частната касационна жалба. Претендира присъждане на направените в производството разноски за адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното:

Частната касационна жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт на въззивния съд, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.

За да потвърди прекратителното определение на първоинстанционния съд, въззивният съд е приел, че производството по делото е образувано по предявен от А. К. Д. срещу П. Д. Т. и С. В. М. установителен иск с правна квалификация чл. 23, ал. 1 от СК за признаване на пълна трансформация на лично имущество.Констатирано е, че с влязло в сила решение №5/ 13.01.2020г. по гр.д.№927/2009г. на Районен съд – Пещера е утвърдено писмено споразумение от 12.01.2020г. по чл.49, ал.4 от СК между А. К. Д. и П. Д. Т., в т. 5 на което са уговорили, че придобитият през време на брака недвижим имот - апартамент в [населено място], остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността.Посочено е, че макар в решение № 51/13.01.2020 г. по гр. д. № 927/2009 г. на Пещерския районен съд тази част на споразумението да не е отразена, това не влияе на договореното между страните, тъй като неточното възпроизвеждане на споразумението в решението за прекратяване брака, независимо дали се дължи на техническа грешка или извършено от съда тълкуване, а също така и непълното възпроизвеждане, представляват пороци на решението, които могат да бъдат отстранени по реда на чл. 247 ГПК, но дори и такова производство да не бъде проведено или исканията за него да не бъдат уважени, това не лишава страната от възможността да се позове на споразумението, което тя счита за действително.Изложени са мотиви, че съгласно задължителните указания на ТР № 3/29.11.2018г. по т.д.№ 3/2015г. на ОСГК на ВКС, когато в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл. 99, ал. 3 или чл. 101, ал. 1 СК от 1985г./отм./, съответно чл. 49, ал. 4 или чл. 51, ал.1 СК от 2009г., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. по чл. 21 ал. 2 СК от 1985г./отм./, съответно чл. 23, ал. 2 СК от 2009г. Посочено е, че такъв иск не е предявен по делото.Изложени са съображения, че е недопустимо в исков процес с иск по чл. 23, ал. 1 СК да се претендира, че поради наличие на пълна трансформация на лично имущество, имотът придобит по време на брака и посочен в споразумението, е собственост само на единия съпруг, тъй като не подлежи на пререшаване въпросът за наличие на съсобственост между страните, бивши съпрузи, уреден със споразумението, имащо характер на договор за спогодба по смисъла на чл.365 ЗЗД. Въззивният съд, като е достигнал до същите правни изводи, е потвърдил първоинстанционното определение и е препратил към мотивите му по реда на чл. 272 ГПК.

Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

В приложено към касационната частна жалба изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани въпроси, които според частния жалбоподател са от обуславящо значение за правилността на обжалваното въззивно определение, като се поддържа, че по отношение на същите са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК основания за допускане на касационното обжалване, а именно:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да изложи мотиви по направените в жалбата възражения и доводи“; Поддържа се, че приетото от въззивния съд по въпроса противоречи на практиката на ВКС, обективирана в решение № 209/10.08.2015 г. по гр.д. № 2796/2013 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 123 от 29.10.2018 г. по гр. д. № 3357/2017 г. на ВКС, ІІ г. о.; решение № 27 от 02.02.2015г. по гр. д. № 4265/2014г. на ВКС, ІV г.о.

2. „При предявен иск за пълна трансформация, съдът дължи ли произнасяне за наличие на частична трансформация, без изричен иск за това“; По въпроса се твърди, че приетото от съд противоречи на практиката на ВКС, обективирана в определение № 50109 от 17.03.2023 г. по гр. д. № 2692/2022 г. на ВКС, ІІ г.о.; решение № 32/02.07.2020 г. по гр. д. № 2562/2019 г. на ВКС, II г.о.

3. „При спор относно действителността на споразумение между страните по брачното дело, съдържащо клауза, че придобит по време на брака имот остава в обикновена имуществена общност, когато това споразумение е различно от утвърденото от съда по делото, следва ли да се прекратява производството по иск за пълна трансформация, без да се установи кое споразумение е действително“;

4. „В случай, че съдът приеме, че предявен иск за пълна трансформация по чл.23, ал.1 СК е недопустим, следва ли да се произнася за наличие на частична трансформация“. По въпросите се поддържа наличието на допълнителното основание за допускане на касационното обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

Допускането на касационното обжалване на въззивното определение е обусловено от посочване от страна на касатора /частния жалбоподател/ на конкретен правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело и с обуславящо значение за правилността на правните изводи на въззивния съд по спорния предмет. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК /ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по дело № 1/09 г., ОСГТК/. Едновременно с това е необходимо да обоснове и допълнително основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване- правният въпрос трябва да е решен в противоречие със задължителната или казуалната практика на ВКС, да е решен в противоречие с практиката на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз, или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване на въззивното определение по първия формулиран в изложението въпрос, който е решен в съответствие с практиката на ВКС, включително с посочената от касатора, според която съдът трябва да обсъди релевантните доводи и възражения на страните и да изложи ясни мотиви, като въззивният съд се е произнесъл именно по този начин. Направил е самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и като е достигнал до същите изводи като първата инстанция, е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, съобразно предоставената му с чл. 272 ГПК възможност.

Вторият поставен въпрос не кореспондира с данните по делото, респ. във въззивното определение по него липсва произнасяне, поради което този въпрос не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Действително съобразно константната практика на ВКС при предявен иск по чл. 23, ал. 1 СК, когато от обстоятелствата следва извод, че не е налице пълна, но е налице частична трансформация на лично имущество, основателността на предявената претенция се преценява с оглед предпоставките по чл. 23, ал. 2 СК.В случая са наведени фактически твърдения, че цялата продажна цена по договор за покупко-продажба на недвижим имот от 2000г. е била платени със средства, които са били дарени на ищцата от нейния брат.При тези твърдения е изключена възможността да се постави въпрос за частична трансформация на лично имущество.

Не са налице основания за допускане на касационното обжалване и по формулираните в изложението трети и четвърти въпрос. Поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице когато за разрешаване на правен спор е необходимо прилагането на правна норма или правен институт, които са непълно или неточно уредени и за изясняване на вложения в закона смисъл е необходимо тълкуване, както и когато по прилагането на такива норми е налице противоречива или остаряла и неадекватна към променените условия съдебна практика. В конкретния случай следва да се посочи, че въззивният съд е процедирал по обуславящия изхода на спора въпрос изцяло в съответствие със практиката на ВКС. В мотивите към ТР № 3/2015 от 29.11.2018г. по тълк.д.№3/2015г. на ОСГК на ВКС са изложени съображения, че съпрузите могат да не включат в споразумението клаузи относно имуществените си отношения, но ако ги включат, в тази част споразумението е с характер на спогодба по смисъла на чл. 365 ЗЗД, а в зависимост от изразената от съпрузите воля може да породи и вещно-транслативен ефект от момента на влизане в сила на решението за развод.Това разрешение последователно се прилага в практиката на ВКС, следваща приемането на тълкувателното решение.Приема се, че съдът следва да отчете настъпването на съответните вещно-правни последици от сключеното в брачния процес споразумение между съпрузите.С тази практика в настоящия случай въззивният съд се е съобразил – взел е предвид постигнатото между страните споразумение като е тълкувал клаузите в същото с оглед правомощията си и доколкото по делото не са събрани доказателства, които да насочват към различен подход при извършването на тази преценка.Както приема ВКС в своята практика, при наличието на постигнато между страните споразумение за имуществените им отношения в брачния процес съдът следва да вземе предвид съдържащите се в него клаузи и с оглед техния смисъл и значение да прецени дали презумпцията за съвместен принос следва да намери приложение, респ. допустими ли са възражения за пълна или частична трансформация на придобитото по време на брака имущество.Така в ТР №3/2015 от 29.11.2018г. по тълк.д.№3/2015г. на ОСГК на ВКС е прието, че след като в утвърденото от бракоразводния съд споразумение по чл.99, ал.3 или чл.101, ал.1 СК от 1985г./отм./, съответно чл.49, ал.4 или чл.51, ал.1 СК от 2009г., съпрузите са уговорили, че придобитият през време на брака имот остава съсобствен помежду им, без да са посочили изрично обема на правата си в съсобствеността, е допустимо в последващ исков процес да се установява по-голям дял на единия съпруг на основание частична трансформация на негово лично имущество по чл. по чл.21, ал.2 СК от 1985г./отм./, съответно чл.23, ал.2 СК от 2009г.В решение №74/29.05.2019г. по гр.д.№5842/2015г. на I г.о. на ВКС е прието, че в подобна хипотеза /при постигнато между съпрузите споразумение, че придобитият по време на брака имот остава съсобствен/ искът по чл.21, ал.1 СК от 1985г. (отм.), респ. по чл.23, ал.1 СК от 2009г., за признаване на изключителна собственост на придобит по време на брака в режим на съпружеска имуществена общност имот не може да бъде проведен и е недопустим, защото не подлежи на пререшаване въпросът за наличие на съсобственост между страните-бивши съпрузи, уреден със споразумението, имащо характера на договор за спогодба с вещнопрехвърлително действие.С тази практика въззивният съд изцяло се е съобразил, поради това следва да се приеме, че не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по третия и четвърти поставени в изложението въпроси.

Предвид изложеното, предвидените в процесуалния закон предпоставки за допускане на касационно обжалване на определението на Старозагорския окръжен съд, не са налице.

С оглед изхода на производството и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК частният жалбоподател следва да заплати на ответника - П. Д. Т. направените от него разноски в размер на 500 лв., за адвокатско възнаграждение, както и на адвокат С. М. сумата от 500 лева разноски за касационното производство, представляваща адвокатско възнаграждение определено по реда на чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА.

По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение