Определение № 60766 от 26.11.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2326/2021 г.

Производство по чл.288 ГПК. Образувано по касационна жалба вх.№ 413/11.01.2021 г. /пощ. кл. от 08.01.2021 г./ на П. А. П. чрез адвокат А. Т. от АК–София срещу решение № 1335/05.11.2020 г. по в.гр.д.№ 1544/2020 г. на Окръжен съд Варна, с което се потвърждава решение № 5938/23.12.2019 г. по гр.д.№ 8743/2019 г. на Районен съд Варна в частта, в която е уважена молбата на Р. д. Ф. С. за изменение на определения режим на лични контакти на бащата П. А. П. с децата А. П. П. и Й. П. С.-П. и е увеличена месечната им издръжка в размер на по 400 лева. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон и е необосновано, а изложение към жалбата са поддържа, че са налице предпоставките на чл.280, ал.1, т.1, 3 и ал.2 ГПК по отношение на въпроси, които се свеждат до задължението на решаващия съд при преценката за изменение на обстоятелствата да изследва поведението и възможностите на двамата родители или е достатъчно на този, който ще упражнява родителските права, както и необходимостта да бъде изготвен социален доклад за условията на живот при които ще живее детето. Според касатора, въпросите са разрешени в противоречие със съдебната практика на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, а отделно се поддържа, че решението е и очевидно неправилно. От Р. д. Ф. С. чрез адвокат М. А. от АК-Варна е подаден писмен отговор, с който оспорва доводите в жалбата, като счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и претендира разноските в касационното производство. Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че въззивното решение не подлежи на касационно обжалване в частта за издръжката на децата, поради следното: Съгласно чл.280, ал.3, т.2 ГПК (изм. ДВ, бр.8 от 2017 г.), не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по искове за издръжка, когато към датата на обявяване на въззивното решение от брака има ненавършило пълнолетие дете, с оглед на което касационната жалба е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане в тази част. За да постанови решението, въззивният съд е приел, че страните по делото са бивши съпрузи и родители на А. П. П., род. на 19.03.2010 г. и Й. П. С.-П., род. на 19.02.2012 г. В производството за прекратяване на брака им, съдът е одобрил споразумение на 19.02.2015 г. по гр.д.№ 5348/2013 г. на СГС, с което родителските права по отношение на малолетните деца се предоставят на майката и е определен режим на лични контакти с бащата. С исковата молба от 03.09.2015 г., бащата е поискал изменение на родителските права поради влошени отношения с майката, която по същото дело е депозирала насрещна молба за изменение и ограничаване режима на лични отношения с бащата и за увеличаване на издръжката (предмет на настоящото дело). По възражение за неподсъдност, делото е изпратено на компетентния съд в гр.Варна, но ищецът е оттеглил иска по чл.59, ал.9 СК, като го е предявил отново пред РС Костинброд, чието решение е отменено и е отхвърлен изцяло предявения иск на П. А. П. за изменение на родителските права по отношение на децата - решение по гр.д.№ 117/2018 г. на Окръжен съд София, в сила от 05.03.2019 г. Съдът е установил, че децата А. и Й. са при бащата от м.октомври 2015 г., който не изпълнява задължението да ги върне на майката, за което са били предприети и изпълнителни действия, но без резултат. Въззивният съд е констатирал също, че подадените от бащата молби за защита от домашно насилие и привременни мерки по отношение на децата, спрямо майката Р. д. Ф. С. са отхвърлени изцяло като несъстоятелни по в.гр.д.№ 235/2018 г. и в.гр.д.№ 82/2020 на ОС София, а по отношение на бащата П. А. П. е уважена молбата на майката по чл.5, ал.1, т.1, т.5 и ал.5 ЗЗДН, по гр.д.№ 53697/2018 г. на РС София. С оглед установените фактически обстоятелства за обтегнатите отношения между бившите съпрузи и съзнателното неправомерно поведение на бащата, който не се съобразява с одобрения от съда режим на лични контакти, въззивната инстанция приема, че е в интерес на децата да бъдат приложени защитни мерки по смисъла на чл.59, ал.8, т.1 СК, като бъдат ограничени контактите малолетните А. и Й. с бащата П. А. П. за 6 месеца от датата на предаване на децата на тяхната майка Р. де Ф. С., в присъствието на социален работник по местоживеене на децата, след което да се пристъпи към обичайния режим на лични отношения. При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, не е налице поддържаното основание за очевидна неправилност на решението по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като липсват нарушения на основните принципи в гражданския процес, възприети и утвърдени в съдебната практика на ВКС, във връзка с предпоставките за изменение на постановените по-рано мерки относно режима на личните отношения между децата и родителите съгласно чл.59, ал.9 СК. От мотивите на съдебния акт е видно, че решението е израз на волята на съда по възникналия спор за изменение на определения по-широк режим на лични контакти с единия родител и необходимостта в интерес на децата да бъдат приложени подходящи защитни мерки. Ето защо не може да се приеме, че е налице „очевидна неправилност“ на решението по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, засягащо вида и обема на дължимата на страните защита или интереса на децата. В тази връзка, изложените съображения за допуснати процесуални нарушения при преценката на доказателствения материал по делото /социални доклади и постановени в други производства съдебни актове/, по същността си представляват оспорване на крайните изводи на съда за необходимост от определяне на по-ограничен режим на лични контакти с бащата като защитна мярка, т.е. доводи за неправилност на решението (чл.281, т.3 ГПК), по които касационната инстанция може да се произнесе след допускане на касационно обжалване по поставен от касатора правен въпрос, а не в производството по чл.288 ГПК. Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване и на основание чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, тъй като поставените въпроси, макар и да обусловят изхода на делото, не са решени в противоречие, а в съответствие със съдебната практика на ВС и ВКС, формирана с Постановление № 1/12.11.1974 г. по гр.д.№ 3/1974г. на Пленум на ВС, според която съдът е длъжен да изследва подробно всички обстоятелства, обосноваващи интереса на детето – родителски качества, полагането на грижи и умения за възпитание, трудови навици, социално обкръжение и битови условия, възраст и пол на детето, привързаност между деца и родители и др. Дадените в тълкувателното постановление разяснения са доразвити с практиката на Върховния касационен съд – напр.решение № 152/18.06.2012 г. по гр.д.№ 1066/2011 г., III г.о., решение № 54/16.02.2015 г. по гр.д.№ 5475/2014 г., IV г.о., решение № 162/27.07.2015 г. по гр.д.№ 7228/2014 г. ІІІ г.о., решение № 334/06.01.2016 г. по гр.д.№ 2202/2015 г. IV г.о., решение № 110/22.05.2018 г. по гр.д.№ 327/2018 г., IV г.о., с които се приема, че съдът е длъжен във всеки отделен случай да посочи кои обстоятелства налагат детето да остане при единия родител и да бъде определен обичайния или по-ограничен режим на лични отношения с другия родител (напр. поведението и моралния облик на родителя, условията на живот при него и т.н.) като изводите трябва да са направени, с оглед интересите на детето и въз основа на обществено-икономическите условия и възможностите за осигуряване на здравословна и спокойна семейна среда. В случая, въззивният съд в мотивите на решението е изследвал всички правнорелевантни факти, съобразявайки критериите, които следва да се вземат предвид при изследването на „най-добрия интерес на детето“ по смисъла на §1, т.5 ДР на ЗЗакрД. При обсъждане на фактическите обстоятелства по делото и изводите в социалните доклади за необходимостта от спокойна среда на децата, която да им позволи да преодолеят възникналия конфликт между родителите, съобразявайки единствено интереса на децата, въззивният съд е достигнал до извод, че поведението на единия родител, който незачита определения и одобрен от съда режим на лични отношения с родителя, на когото са били предоставени родителските права, е достатъчно за прилагане на подходящи защитни мерки по отношение на ненавършилите пълнолетие деца. При тези мотиви на съда не може да се приеме, че са налице предпоставките за допускане на обжалваното въззивно решение до касация по поставените въпроси поради противоречие с практиката на ВС и ВКС. Предвид изложените съображения, въззивните решения са постановени при съобразяване на съдебната практика, формирана с ППВС № 1/1974 г., поради което не е налице основание за допускане до касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, а при липсата на съображения за необходимостта да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на правните норми, установени в интерес на ненавършилите пълнолетие деца, не може да се приеме, че въпросите са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. От Р. д. Ф. С. чрез адвокат М. А. от АК-Варна са поискани разноски за платеното адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция, които с оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 20.04.2021 г. в размер на 600 лева. Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение