Определение № 1451 от 25.03.2025 г. на ВКС по гр. д. № 3442/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх. №5193/15.07.2024г. на Т. Д. И. срещу решение №77/17.05.2024г. по в. гр. д. №69/2024г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено решение №260020/30.10.2023г. по гр. д. №54/2019г. на Варненския окръжен съд, с което са отхвърлени предявените от касаторката срещу Г. П. искове за заплащане на обезщетения за пропуснати ползи от продажби, вследствие възлагане и извършване на незаконно строителство в [населено място], [улица], с което изграждането на обектите, предвидени за ищцата, е станало невъзможно, в общ размер от 30 454 лв., от които: 19 785 лв. обезщетение за ап. 6, с площ от 93.13 кв.м.; 6 599 лв. обезщетение за офис „А“, с площ от 23.80 кв.м. и 4 070 лв. за гараж № 3, с площ от 18.96 кв.м., както и обезщетение в размер на 30 000 лв. за причинени неимуществени вреди: претърпени болки и страдания, вследствие на водените лично и по възлагане от ответницата срещу ищцата дела, за които ответницата е знаела, че липсват основания, в периода от 16.10.2013г. до 16.10.2018г. на основание чл. 45 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на исковете – 16.10.2018г. до окончателното плащане на главниците. Жалбоподателката счита, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, част от тях е обсъдил едностранчиво, а други е игнорирал. Счита, че са допуснати процесуални нарушения при събирането на относими към спора доказателства, в т.ч. писмени и гласни такива, поискани от нея. Според касаторката съдът не е обсъдил всички, релевирани във въззивната жалба доводи и възражения, поради което решението е постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Моли за отмяна на същото и връщане делото за ново разглеждане от друг въззивен състав, или постановяване на решение по същество, с което да се уважат предявените искове. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за касационно обжалване, като са формулирани следните въпроси:

1. "Следва ли да се приеме, че когато е установено от надлежен орган, че едно строителство е извършено незаконно, както и в отклонение на строителните правила и норми, то това е основание за уважаване на претенция за обезщетение за причинени имуществени вреди на лице, претендиращо такова обезщетение от лицата, допуснали извършването на незаконно строителство? В този смисъл, създават ли се пречки за използване на имота на претендиращото такова обезщетение лице, по-големи от обикновените, по смисъла на чл. 50 ЗС?", по който въпрос се твърди, че съдът се е произнесъл в противоречие с решение №40/31.01.2011 г. по гр. д. №296/2010 г. на ВКС, I г.о.;

2. "Необходимо ли е ищецът в настоящия случай да доказва как това незаконно строителство му пречи да упражнява правото си на собственост, щом е установено, че са нарушени строителните правила и норми?";

3. "Може ли обекти, изградени на етап „груб строеж“ от незаконен, неузаконяем строеж, за който е издадено удостоверение за търпимост, да бъдат приравнени на обекти, издадени на етап „груб строеж“ от законен строеж? ";

4. "Следва ли да се приеме, че са налице годни за ползване жилищни и нежилищни обекти в незаконна и неузаконяема сграда, които са построени само до етап „груб строеж“ при положение, че са налице законови пречки обектите да бъдат присъединени към електропреностната мрежа и към ВиК с индивидуални партиди за ел. енергия и вода - в този смисъл съгласно Закона за енергетиката и Наредба № 6 от 2014 г. на ДКЕВР, към електроразпределителните дружества могат да бъдат присъединени само законно построени обекти, тъй като се изисква представяне на разрешение за строеж /чл. 15 от Наредбата/?";

5. "Счита ли се за „увеличение на имуществото“ на собственик – в случая, на ищцата, с построени само до етап „груб строеж“ жилищни и нежилищни обекти в незаконна и неузаконяема сграда и са налице законови пречки да бъдат доизградени същите и завършени във вид, водни за ползване? ", по който въпрос се твърди противоречие с приетото в ППВС № 6/1974 г.;

6. "Кой е моментът на настъпване на изискуемостта на вземанията, възникнали от деликт?";

7. "Изискуемо ли е вземането, възникнало от деликт, преди да се е осъществил целия фактически състав на деликтната отговорност с всички негови елементи, включително, ако все още не е настъпил вредоносният резултат или същият е започнал, но продължава във времето? ";

8. "Тече ли давност за вземания, възникнали от деликт, преди да настъпи тяхната изискуемост /с осъществяване на фактическия състав на деликтната отговорност/?";

9. "Тече ли давност за вземания, възникнали от деликт, от момента на извършване на противоправното деяние, ако към този момент деецът е известен, но все още не са настъпили вредоносните последици или са започнали, но продължават във времето?";

10. "Представлява ли упражняването на законоустановената възможност за подаване на жалба до съответния компетентен орган /в случая – сигнал до районна прокуратура – В., по Закона за здравето/ противоправно деяние и кога това процесуално право се превръща в злоупотреба с право?".

В изложението към жалбата са цитирани следните решения на ВКС: решение №691/14.11.2008г. по т.д. №351/2008г., решение №105/09.09.2021г. по т.д. №2256/2020г. и решение №141/27.04.2015г. по т.д. № 3601/2013г.

Чрез писмения си отговор, ответната страна Г. П., чрез адв. М. Т. излага становище за неоснователност на касационната жалба и за липсата на основания по чл. 280 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. По подробно развитите съображения моли касационно обжалване да не бъде допускано, а в случай, че бъде допуснато – се моли въззивното решение да бъде оставено в сила, като й бъдат присъдени сторените разноски.

Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която Варненският апелативен съд се е произнесъл по иска за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи от продажба на гараж №3 вследствие възлагане и извършване на незаконно строителство в [населено място], [улица] размер на 4 070 лв. е недопустима с оглед разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, поради което следва да се остави без разглеждане в тази част.

В останалата й част, касационната жалба е процесуално допустима - подадена е в срок от процесуално легитимирано лице срещу подлежащата на касационно обжалване част от въззивното решение, постановено по искове за обезщетение на имуществени и неимуществени вреди с цена над 5 000 лв., а именно: 19 785 лв., 6 599 лв. и 30 000 лв.

Досежно наличието на предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

За да постанови решението си, въззивният съд е приел, че ищцата Т. И., П. М. и В. И. – последните двама нейни роднини, са притежавали в съсобственост празно дворно място в [населено място], на [улица] площ от 305 кв.м. На 22.08.1995г. собствениците на дворното място, вкл. и ищцата са прехвърлили на ЕТ „Мари 92 - Методи Радев“ 80/305 ид. ч. имота, учредили му право на строеж срещу задължение за строителство /нотариален акт №2, том X., дело 8445/1995г./ и сключили договор за групов строеж, съгласно който ЕТ „Мари 92 - Методи Радев“ се е задължил да построи в имота жилищна сграда, състояща се от приземен етаж и четири жилищни етажа, а собствениците- да получат отделни обекти като за ищцата били определени гараж №3 с площ от 18.96 кв.м., офис „А“ с площ от 23.80 кв.м. и апартамент №6 с площ от 93.13 кв.м. Строителството започнало през м. 11- 12.1995г. при одобрени проекти, но при липсата на издадено разрешение за строеж и се състояло в изграждането само избен етаж до кота „0“ с площ от 183 кв.м. и партерен етаж с изградени шайби и др. преградни стени с тухли, вкл. и поставен частичен кофраж. Строителят ЕТ „Мари 92 - Методи Радев“ уведомил съсобственици, че няма средства за извършване на строителството. Последните предприели действия срещу него - по делото има данни за вписана в СПв искова молба на 19.10.2000г., но липсват такива относно предмета и резултата от това производство, освен в представеното по делото удостоверение за търпимост на строежа, в което е посочено, че е заведено гр.д. №4943/2000г. за разваляне на договора за учредяване на право на строеж, сключен с нотариален акт №2, том X., дело 8445/1995 г.

От писмените доказателства е установено, че в периода 1995г. – 1996г. строителят ЕТ „Мари 92 - Методи Радев“ е прехвърлил на трети лица правото си на строеж за самостоятелните обекти, които е следвало да получи в предвидената за изграждане сграда. Ищцата узнала за това през м. 02.1999г. от телефонен разговор с И. Г.. Предвид желанието на лицата, купили обекти в бъдещата сграда от ЕТ „Мари 92 - Методи Радев“, И. Г. и предложил да сключат договор за групов строеж, което обаче тя отказала поради финансови спорове относно задълженията за бъдещото строителство. С договор за групов строеж от 23.08.1999г. /в който са посочени и имената на ищцата, на П. М. и В. М., но същият е неподписан от тях/ с нотариална заверка на подписите на договарящите-ответницата П., В. А., М. Ф., Н. Г., Н. Н. и И. Г. се задължили да извършат строителството чрез сключване на договор за възлагане, който да се подпише от М. Ф. и Н. Г.. В договора на ищцата били определени същите обекти, които ѝ били обещани за построяване и от ЕТ „Мари 92 - Методи Радев“. Договарящите постигнали съгласие всички съдружници, с изключение на първоначалните собственици на дворното място, да внесат необходимите средства за довършване на обектите им, като с допълнителното споразумение от 25.08.1999г., подписано от приобретателите на право на строеж, те поели задължение да изградят със собствени средства и бъдещите обекти на първоначалните собственици, вкл. на ищцата И. до степен „груб строеж“. Въззивният съд е посочил, че очевидно сключването на горния договор за групов строеж е станало по-рано, защото още на 27.07.1999г. е бил подписан договор между посочените съдружници, представлявани от М. Ф. и Н. Г. със строителя З. М. М.. На 22.07.1999г. бил съставен констативен протокол за откриване на строителната площадка, подписан за инвеститорите от М. Ф. и от специалист от общинската администрация. По искане до общинската администрация, в което фигурирали имената на всички собственици, но без подписи на ищцата и нейните родственици, било издадено разрешение за строеж №216/21.07.1999г. на първоначалните собственици, ЕТ „Мари 92 - Методи Радев“ и на последващите приобретатели. След предприети от ищцата и нейните родственици действия, издаденото разрешение за строеж било отменено като незаконно, тъй като заявлението не било подписано от всички собственици и не било обявено на всички заинтересовани лица, което се установява от влязлото в сила на 23.10.2006г. решение по адм. д. №4621/2006г. на ВАС. В тази връзка въззивният съд е посочил, че по настоящото дело не се установява ответницата П. да е знаела, че останалите съсобственици не са положили подписите си върху искането за издаване на разрешението за строеж, а още по-малко може да носи отговорност, че общинската администрация не е уведомила всички заинтересовани лица.

Въззивният съд е приел, че на 04.11.2002г. е бил съставен констативен акт №109 от длъжностни лица при общинската администрация, установяващ, че строежът представлява жилищна масивна сграда, състояща се от избен етаж, приземен етаж, три жилищни етажа и четвърти терасовиден етаж. Посочено е, че в отклонение на одобрените инвестиционни проекти, издаденото разрешение за строеж от 22.07.1999г. /отменено/ и действащите ЧКЗСП, е било изпълнено следното на трети жилищен етаж в ап. 8 - кота „корниз“ е надвишена с 1.15 м.; 4-ти терасовиден етаж, застроен идентично на трети такъв, откъм вътрешната дворна част, а по фасадата, откъм [улица]са изпълнени 5 стоящи капандури; надвишена е кота „било“ с 0.95 м. като в подпокривното пространство зад плоскостта от 30 градуса са обособени 6 тавански помещения, които са изпълнени с разпределителни зидове и са без врати. Посочено е, че периодът на извършеното строителство е от м. 07.1999г. до м. 03.2000г. Въз основа на този протокол е била издадена Заповед № С152/18.11.2002г. на началника на РДНСК-В., с която е постановено спирането на СМР на незаконния строеж и е наредено на ел. доставчика да спре подаването на ел. енергия. Въззивният съд е посочил, че извършеното до етап „груб строеж“ строителство за периода от м. юли 1999г. до м. 03.2000г. е квалифицирано като незаконно едва с влизането в сила през 2006г. на решението на ВАС, но според констатациите в акт №109/04.11.2002г. на общинската администрация, когато е установено, че при извършване на строителството е налице отклонение от одобрените проекти, е прието, че сградата е била построена с изграден покрив към м. 03.2000г.

От доказателствата по делото, съдът е приел за установено още, че на 15.06.2009г. ищцата е подала заявление до гл. архитект на район „О.“ за премахване на незаконния строеж, въпреки че не са били налице данни за некачествено изпълнение на строителството или нейните обекти да са били изградени в различен обем.

Въззивният съд е посочил, че с решение от 06.11.2014г., постановено по адм.д. №1406/2014г. на Административен съд – [населено място] е оставена без уважение жалбата на М. Ф., В. А., Г. П., Н. Н. и П. Г. срещу заповед №ДК-10-СИР-12/25.03.2014г. на началника на РДНСК-В., с която е била отхвърлена жалбата им против отказ №03/02.05.2012г. на гл. архитект на район „О.“ по заявлението на Н. и П. Г. от 26.01.2004г. за узаконяването на строежа на осн. § 184 от ПЗР на ЗУТ. С искане от 14.04.2010г., подписано от всички собственици, Т. И. е поискала ЕСУТ при [община] да разгледа представения инвестиционен проект за узаконяване на строежа. В определения 6-месечния срок П. Г. е внесла заявление за съгласуване и одобрение на инвестиционен проект – заснемане за узаконяване и издаване на акт за узаконяване. На 01.03.2011г., със заявление– лично и в качеството си представител на В. И., Т. И. е оттеглила „подписите“ им положени на Констативен акт 4/15.03.2010г., съставен от район „О.“, тъй като същият съдържал неверни данни. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че процедурата за узаконяване на сградата е завършила неуспешно, макар и в хода на същата ищцата и всички носители на права в сградата да са действали съвместно до момента на внасянето на първоначалните проекти на техническите книжа през 2010г. Посочил е, че очевидно подновените спорове относно финансирането на довършителните работи и тяхното организиране, са попречили на страните да финализират тази процедура. Така със заявление, подписано и от ответницата П., на 20.10.2011г. П. Г. е оттеглила входираните документи/проекти и е представила за разглеждане и одобряване други такива, с които пък ищцата не е била съгласна – това се установява от заявлението от 01.03.2011г. на Т. И., подадено лично и в качеството си представител на В. И., с което е заявила, че оттегля „подписите“ им положени на Констативен акт 4/15.03.2010 г., съставен от район „О.“, тъй като същият съдържал неверни данни.

Въззивният съд е посочил, че междувременно- въз основа на подаденото от М. Ф. на 19.06.2014г. заявление за издаване на удостоверение за търпимост на строежа, на 04.07.2014г. е бил съставен КП от 01.07.2014г. и е било издадено удостоверение за търпимост от гл. архитект на район „О.“ на [община], в което е отбелязано, че съобразно представеното конструктивно становище, изпълнената конструкция на сградата е годна да поеме експлоатационните товари и проектните сеизмични въздействия. Въззивният съд е посочил, че съобразно издаденото при наличието на условията на § 127, ал. 1 от ПЗР на ЗИД на ЗУТ удостоверение за търпимост на строежа от 04.07.2014 г. /което е валидно и действително, съобразно резултата от проведените съдебни административни производства по инициатива на ищцата - решение № 925/26.01.23г. по адм.д. № 7433/22г. на ВАС, ІІ отделение/ – строежът е допустим по правилата и нормативите, съгласно изискванията на ЗТСУ и не подлежи на премахване и на забрана за ползването му. С оглед на статута на сградата като търпим строеж, съдът е посочил, че въз основа на запазеното си право на строеж в изградената към м. 03.2000г. жилищна сграда, ищцата е придобила правото на собственост върху ап. 6, офис „А“ и гараж №3 в същата /така и съобразно мотивите на решение № 60080/13.09.2021 г. по гр.д. № 4724/2019 г. на ВКС, ІІ г.о./. Ето защо съдът е приел, че патримониумът на ищцата се е увеличил чрез придобиването на собствеността върху тези самостоятелни обекти и в обема, в който същите са били предвидени първоначално за изграждането им, които обстоятелства се установяват и от заключенията на експертите по делото. Незначителна разлика е налице само в обема на припадащите се към самостоятелните обекти на ищцата общи части от сградата, предвид изграденото в отклонение на одобрените проекти на етаж 4 от сградата. В тази връзка обаче съдът е посочил, че не е установено именно по възлагане на ответницата да е било проведено строителството в отклонение на проектите. Ответницата чрез посочените от нея представители в договора от 23.08.1999г. са възложили на строителя З. М. М. изпълнение на строителството в рамките на одобрените проекти.

Ищцата Т. И. е атакувала и издаденото удостоверение за търпимост №34/04.07.2014г., като видно от представените по делото доказателства /решение № 925/26.01.23г. по адм .д. № 7433/2022г. на ВАС /с което е оставено в сила решение №778/08.06.2022г. по адм.д. № 560/2020г. на Адм. съд – В./, жалбата на ищцата с искане за прогласяване нищожността на същото е била отхвърлена. В периода 2015г. и 2017г. ищцата и нейните родственици са сезирали компетентните органи за извършване на проверка и премахване на строежа, респективно за премахване на собствените им обекти в сградата, които също са останали безуспешни.

Предвид гореизложено, въззивният съд е заключил, че претенциите за заплащане на обезщетения за претърпени имуществени вреди са неоснователни, тъй като не се установява ответницата да е осъществила противоправно и виновно поведение, което да е довело до вредите, чието обезщетяване се претендира. Изложил е също, че не се установява придобитите от ищцата чрез извършеното по възлагане на ответницата строителство на жилищната сграда самостоятелни обекти да са с намалена пазарна цена спрямо идентични обекти, които се намират в законно изградена сграда. Приел е, че според разясненията на вещото лице, разликата в пазарните стойности на обектите на ищцата към 04.07.2014г. /като предвидени за изграждане и като фактически изградените търпими обекти/ произтича от степента на завършеност /заради недовършените работи/ – така за ап. 6 намалението е с около 33%, за офис „А“ намалението е с около 32% и за гараж № 3 намалението е с около 29%. Съдът е посочил, че към датата на заключението ищцата притежава имоти, които макар и в незавършен вид от гледна точка на довършителните работи, са със следните пазарни стойности – за ап. 6 – 156 000 лв., за офис „А“ – 46 700 лв. и за гараж № 3 – 50 700 лв., предвид което за ищцата липсва вреди от невъзможността да придобие право на собственост върху описаните обекти в законно- построена и годна жилищна сграда, както и вреди от невъзможността да се разпорежда с тези обекти, защото търпимите строежи са годни за извършване на разпоредителни сделки. По тези съображения решаващият съдебен състав е приел, че предявените искове за присъждане на обезщетение за имуществени вреди са неоснователни и първоинстанционното решение в тази му част следва да се потвърди.

По претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди въззивният съд е посочил, че предмет на цитираното от ищцата адм.д. №800/2001г. на ВОС, повторно образувано като адм. д. №776/2005г. на ВОС и приключило с постановяването на окончателното решение по адм. д. №4621/2006г. на ВАС, е законосъобразността на заповедта на началника на ДНСК за отмяна на разрешението за строеж от 22.07.1999г. като не се установява ответницата да е обжалвала посочения индивидуален административен акт с цел да увреди правата и законните интереси на ищцата, а напротив- за да защити собствените си права, свързани със законността на извършеното строителство. Същият извод е възприет и по отношение на водените административни дела срещу издадените от началника на РДНСК-В. заповеди, с които са били отхвърлени жалбите на ответницата против решение за отказ № 03/02.05.2012г. на гл. архитект на район „О.“ за узаконяване на строежа /адм.д. № 914/2013 г. на Административен съд – Варна, адм.д. № 1406/2014 г. на Административен съд – Варна/. Като и в тези случаи съдът е приел, че ответницата е защитавала правото си да узакони сградата, в която тя самата притежава самостоятелен обект.

Съдът е посочил още, че доколкото с решението по гр.д. №14296/2015г. на ВРС Т. И. е била осъдена да заплати на Г. П., средствата, с които И. неоснователно се е обогатила, спестявайки разходите си за привеждането на незаконния строеж в съответствие с дадените от съответните органи предписания, то не може да става въпрос за злоупотреба с права от ответницата по настоящото дело.

Съдът е съобразил, че по гр. д. №13778/2014г. на ВРС е бил отхвърлен предявеният от Г. П. против Т. И. иск за заплащане на обезщетение за пропуснати ползи поради неползване на собствения й апартамент №1 в процесната жилищна сграда за периода от 03.11.2009г. до 03.11.2014г.; по гр.д. №3663/2015г. на ВРС е бил отхвърлен иск за делба, предявен от Г. П. и другите купувачи на право на строеж на самостоятелните обекти в сградата против И. и останалите първоначални собственици. Съдът е приел, че от събраните доказателствата не може да се обоснове извод, че Г. П. е предявила исковете с цел да бъдат увредени правата и законните интереси на Т. И..

Посочено е, че ответницата П. действително е едно от лицата, подали молбата от 19.06.2013г. до ВРП за настаняване на ищцата за задължително лечение в специализирано психиатрично заведение, която преписка е била прекратена, като въззивният съд е приел, че липсват доказателства, че именно в резултат на проведените прокурорски процесуални действия, ищцата е претърпяла неимуществени вреди. Отделно от това, с оглед релевираното от ответницата възражение, съдът е счел, че тази претенция е погасена и по давност.

Предвид гореизложено, решаващият съдебен състав е заключил, че претенцията за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 30 000 лв. е неоснователна, поради което е потвърдил първоинстанционното решение в тази му част.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, се обосновава извод, че не са налице основания за касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване е обусловено от произнасянето на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, мотивирали решаващите му правни изводи. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК - да е решен в противоречие с практиката на ВКС, с актовете на КС на РБ или на Съда на ЕС, или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Съгласно приетото в т. 1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС формулираният въпрос не следва да се отнася до правилността на обжалваното решение, до възприемането на фактическата обстановка или до обсъждане на събраните по делото доказателства. Като израз на диспозитивното начало в гражданския процес, касаторът е длъжен да формулира този въпрос в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни, като основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.

Първият поставен въпрос не отговаря на общата предпоставка за допускане на обжалването по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е свързан с обуславящ изхода на делото извод, а отразява становището на страната срещу правилността на мотивите на въззивния съд за неоснователност на предявените искове с оглед собствената му преценка на събраните доказателства. По него не се установява и допълнителното основание за селекция, доколкото сочената съдебна практика /постановена по иск по чл. 109 ЗС вр. чл. 50 ЗС./ не може да намери приложение по настоящото дело, тъй като касае съвсем различен спор и друга фактическа обстановка.

Вторият въпрос също не удовлетворява общото основание за селекция на касационната жалба. Така формулираният въпрос е свързан с конкретния спор, и не предпоставя еднозначен, общоважим отговор по приложението на правна норма или правен принцип, независимо от фактическата обстоятелства и събраните доказателства по конкретен спор. Независимо, че не е посочена и съдебна практика, на която решаващите изводи на съда противоречат, следва да се отбележи, че съобразно общите правила за разпределение на доказателствената тежест, ищецът е този, който следва да установи в условията на пълно доказване обективните елементи на общия състав на непозволено увреждане - вреда, противоправно поведение и причинна връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат, доколкото на основание чл. 45, ал. 2 ЗЗД вината се предполага до доказване на противното. Въззивният съд е преценил, че по делото липсват елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, като е съобразил и задължителната практика на ВКС, според която пропуснатите ползи следва да се докажат със сигурност /ТР № 3 от 13.01.2023 г. по тълк. д. № 3/2021 г., ОСГТК на ВКС/.

Третият и четвъртия въпрос не са правни, а свързани с конкретните факти по делото, и произнасянето по тях изисква обсъждане на доказателства. В случая въззивният съд е преценил удостоверението за търпимост и е възприел констатираното в него, наред с всички останали доказателства. Отделно от това, следва да се посочи, че липсва и практика, на която касатора счита, че разрешението на въззивния съд противоречи.

Петият въпрос е неотносим към решаващите мотиви, тъй като въззивният съд е приел, че от доказателствата по делото не се обосновава извод за противоправно поведение, осъществено от ответницата. Наличието на пречки обектите в сградата да бъдат присъединени към електро-преносната мрежа и към ВиК с индивидуални партиди за ел. енергия и вода не са обстоятелства, които да са оказали решаващо значение за неоснователността на ищцовата претенция, нито може да се направи извод същите да са свързани с поведение на ответницата.

По шестия поставен въпрос не е налице противоречие с цитираното ППВС №6/74г., съгласно което подлежащото на премахване незаконно строителство не води до увеличение стойността на имота, освен ако собственикът приеме имота в застроеното състояние и желае да го запази. Посочената съдебна практика е неотносима към разглеждания случай, защото с оглед на статута на сградата като търпим строеж и въз основа на запазеното от ищцата право на строеж за обектите в изградената към м. 03.2000г. жилищна сграда, тя е придобила правото на собственост върху ап. 6, офис „А“ и гараж № 3 в същата сграда, което придобиване съдът е приел, че безспорно в оди до увеличаване на патримониума на ищцата.

Седмият, осмият и деветият въпроси са свързани с момента, в който се счита за осъществен един деликт и с приложението на давностните срокове, в контекста на претенцията на ищцата за неимуществени вреди, претърпени от действията на ответницата, изразяващи се в подаване на молба до ВРП за задължително настаняване на ищцата за лечение в специализирано психиатрично заведение. По делото се установява, че група лице, сред които и ответницата са сезирали на 19.06.13г. ВРП с молба да бъде направено предложение за задължителното настаняване на ищцата на лечение в специализирано психиатрично заведение за определен срок, като на 14.08.13г. прокурорската преписка е прекратена. Доколкото на ищцата най-късно към момента на прекратяване на производството са били известни лицата, сезирали ВРП с искането, то считано от тази дата до датата на подаване на исковата молба по настоящото дело на 17.10.18г. е изтекла общата погасителна 5-годишна давност. Изводът на въззивния съд в този смисъл съответства на практиката на ВКС досежно приложението на давността в случаите, когато деецът е известен, поради което по така поставените въпроси не се установява наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Липсва и специалната предпоставка, тъй като касаторката не е посочила съдебна практика, на която счита, че изводите на въззивния съд противоречат.

Последният въпрос е свързан с несъгласието на касатора с направените от въззивния съд правни изводи въз основа на конкретната фактическа обстановка. С оглед горния извод на въззивния съд, че тази претенция е погасена по давност, изложените съображения за нейната неоснователност не могат да се приемат за обуславящи за изхода на спора. Предвид което и по отношение на този въпрос не се установява наличието нито на общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК, нито на специалната доколкото не е посочена и съдебна практика, в противоречие с която касаторката твърди противоречие.

Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Бланкетното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, при отсъствие на аргументация в подкрепа на тази специфична допълнителна предпоставка, чието съдържание е разяснено подробно в т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, не може да обоснове допускане до касационен контрол на въззивното решение.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт. Обжалваното решение не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението като предпоставка за допускане до касационен контрол по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при прочита на решението, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора правни норми в действащите им редакции и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които съдът е достигнал, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. При постановяване на решението, съдът е обсъдил в съвкупност всички събрани по делото доказателства. Следователно, в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Предвид изхода на спора, ответникът по касационната жалба има право на разноски в размер на заплатения адвокатски хонорар, които съдът, с оглед представените с молба от 13.03.2025г. списък, договор за правна помощ и пълномощно, определя в размер на 1200.00 лв.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение