Определение № 50040 от 02.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1620/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. С въззивно решение № 266286 от 28.10.2021 г. по в.гр.д. № 11556/2019 г. на Софийски градски съд е отменено решение № 22947 от 25.01.2019 г. по гр.д. № 288/2014 г. на Софийски районен съд, и вместо него е постановено друго по същество на спора, с което са отхвърлени предявените от Д. Х. С., Я. Л. С. и И. Л. С. против Столична община отрицателни установителни искове за собственост на поземлен имот с площ 620 кв.м, представляващ реална част от поземлен имот с пл.№ ****, за който е отреден УПИ **** по плана на [населено място], м. ”Х.”, целият с площ 3 778 кв.м, която реална част е с проектен № ****, к.л. ****,****, отразена на представената по делото скица-проект и заключена в частта по цифри 1-2-3-4-5-6-1 на комбинираната скица - приложение към заключението по основната съдебно-техническа експертиза, приета пред Софийски районен съд. В срока по чл. 283 ГПК въззивното решение е обжалвано с касационна жалба от ищците Д. Х. С., И. Л. С. и Я. Л. С. чрез техния пълномощник адв. А. Д.. В уточнение към касационната жалба са изложени доводи за неправилност на въззивното решение поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с приемане и обсъждане на доказателствата, необоснованост и нарушение на материалния закон. Жалбоподателите поддържат също, че въззивният съд не се е произнесъл по предявения иск, не се е произнесъл по заявените от тях твърдения в исковата молба, не е обсъдил наведените с въззивната жалба доводи и възражения, не е изложил ясни, убедителни и нешаблонни мотиви, погазил е императивни и свръхимперативни принципи и норми на правовата държава. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК сочат, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация Столична община изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за допускане на касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: Ищците в настоящото производство са предявили против Столична община отрицателен установителен иск за собственост на недвижим имот с площ 620 кв.м, представляващ реална част от поземлен имот пл.№ 498, за който е отреден УПИ **** в кв. ****по плана на [населено място], м. „Х.”, целият с площ 3 778 кв.м. Правния си интерес от така предявения иск са обосновали с твърдението, че в продължение на повече от 30 години техният наследодател Л. И. С., поч. през 2012 г., и съпругата му - ищцата Д. С., са владели този имот явно, спокойно, непрекъснато и необезпокоявано, държали са в имота сграда, застроена върху 25 кв.м, декларирали са го през 1998 г. в данъчната служба и са заплащали за него дължимите данъци, но когато предприели действия за снабдяване с нотариален акт по обстоятелствена проверка ответникът отразил в подадената пред него молба -декларация, че имотът е общинска собственост. С отговора на исковата молба ответникът Столична община е оспорил предявения иск. Заявил е, че предмет на твърдяното от ищците владение е земеделска земя с площ 200 кв.м, предоставена през 1985 г. за ползване по реда на ПМС № 11/82 г. на наследодателя на ищците Л. С.. През 1998 т. той е направил искане за изкупуване на земята по реда на § 4а ПЗР на ЗСПЗЗ, но тъй като не е представил необходимите документи, преписката е била прекратена. Ответникът е заявил също, че спорния имот е бил държавна собственост и за него е бил съставен АДС през 1980 г., а на основание § 42 ПЗР на ЗИД на ЗобС е преминал в собственост на общината, за което е съставен Акт за частна общинска собственост през 2004 г. Във връзка с тези твърдения на ответника ищците са заявили, че действително 200 кв.м от процесния имот са били предоставени за ползване по реда на ПМС № 11/82 г., но останалите 200 кв.м. /до 400 кв.м./, са били завладени от тях по уговорка с друг съсед, на когото са били предоставени за ползване. Както в исковата молба, така и в тази уточняваща молба ищците не са изложили конкретни твърдения кога и на какво основание са установили фактическа власт върху останалите 220 кв.м до претендираната от тях площ от 620 кв.м. По делото е установено, че през 1985 г. на наследодателя на ищците Л. И. С. на основание ПМС № 11/82 г. е предоставено право на ползване върху 200 кв.м земя в землището на [населено място], м. ”Х.” при граници М. П. С., Ц. Б. К., А. М. и М. Й.. За да намери предявения иск за неоснователен въззивният съд е приел, че процесният имот с площ 620 кв.м. е част от имот пл.№ ****с площ 4 дка, който е бил придобит от държавата на основание влязло в сила решение от 13.01.1978 г. по гр.д. № 1345/1974 г. на Софийски районен съд, постановено във фазата по извършване на съдебна делба. С това решение в дял на държавата е поставено празно дворно място, цялото от 4 дка, находящо се в землището на [населено място] - кв. Д., м. ”Х.”, при съседи: от изток В. Л., от юг-Н. З., от запад- А. М. и от север- новопрокаран път. За имота е съставен АДС № 8567 от 08.05.1980 г., в който е посочено, че същият е държавен, считано от 20.01.1978 г. Като бивши собственици на имота в акта са записани М. и Г. М.. Въззивният съд е приел, че имотът, поставен в дял на държавата по посоченото делбено дело, е идентичен с имот пл.№ ****. Този имот е бил част от друг по-голям имот с площ от около 28 дка, заснет с пл.№ ****в кадастрален план от 1939 г. на Софийско напоително поле, собственост на Н. И. З., който продал тази част на М. М. /М./. Продадената част била заснета в стар кадастрален план от 1975 г., к.л. ****с пл.№ ****. След смъртта на М. М. имотът бил предмет на съдебна делба по посоченото гражданско дело и е поставен в дял на държавата. При формиране на изводите си за идентичност на имот пл.№ 498 с имота по делбеното дело въззивният съд се е позовал на заключението на назначената и приета във въззивното производство тройна съдебно-техническа експертиза. До същия извод - за идентичност на имот пл.№ ****с имота, предмет на гр.д. № 1345/74 г. на Софийски районен съд, е достигнал и първоинстанционният съд, който е установил съвпадение на три от границите и на площта, посочени в АДС и в решението по делбеното дело. Назначените по делото съдебно-технически експертизи не установили идентичност на процесния имот с имота от 200 кв.м, предоставен за ползване по ПМС №11/82 г. на наследодателя на ищците предвид липсата на съвпадение в площта и границите. Въз основа на така установените факти по делото въззивният съд е приел от правна страна, че ответникът Столична община се легититимира като собственик на процесния имот. В резултат на извършената през 1978 г. делба правото на собственост е придобито от държавата, а основание § 42 от ПЗР на ЗОбС имотът е преминал в собственост на общината предвид отреждането му по силата на действащия към този момент план за обществени нужди. Предвиденото мероприятие е реализирано и в имота е построена детска градина. Съдът е приел също, че от събраните по делото доказателства не се установява след 1985 г. ищците да са упражнявали фактическа власт върху имота, както и да са извършили несъмнени действия, обективиращи собственическото им отношение към вещта. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване се поддържа довод за нищожност на въззивното решение, обоснован с твърдението, че въззивният съд се е „десубективизирал” и е излязъл извън рамките на своята правораздавателна власт, като е събирал доказателства, които не са могли, включително и годно, да опровергаят събраните пред първоинстанционния съд. В доктрината и в съдебната практика се приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, не е изготвено в предписаната от закона писмена форма, не е подписано, или е абсолютно неразбираемо и волята на съда не може да бъде изведена дори и чрез тълкуване. Изложените от жалбоподателите твърдения, че съдът е действал неправово и произволно, в интерес на ответната страна, не могат да се подведат под някое от тези основания за нищожност. Обжалваното определение е постановено от Софийски градски съд в рамките на правораздавателната му компетентност като въззивна инстанция по гражданскоправен спор. Както е разяснено в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. В рамките на заявените във въззивната жалба оплаквания, въззивният съд следва да се произнесе по основателността на иска и правилността на първоинстанционното решение като формира вътрешното си убеждение по правнорелевантните факти въз основа на всички събрани по предвидения от ГПК ред доказателства в първата и втората съдебни инстанции. Видно от данните по делото, първоинстанционният съд е уважил предявения против Столична община отрицателен установителен иск за собственост на процесния имот с площ 620 кв., защото е приел, че имот пл.№ 498, част от който е той, е станал държавна собственост на основание делбата от 1978 г. и не е установено към момента на влизане в сила на разпоредбата на § 42 ПЗР на ЗОбС да е бил отреден за обществено мероприятие на общината. При наведено с въззивната жалба оплакване за необоснованост на този извод на първоинстанциония съд въззивната инстанция е назначила служебно повторна разширена съдебно- техническа експертиза, една от задачите на която е да даде заключение относно предвижданията на действащите подробни устройствени планове за процесния имот. По този начин въззивният съд е процедирал в съответствие с разясненията, дадени в т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице и соченото от жалбоподателите основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение поради противоречието му с ППВС № 1 от 13.07.1953 г., тъй като такова не е налице. Въззивният съд е мотивирал постановения акт съобразно указанията, дадени в т.3 от същото, според които мотивировъчната част на решението трябва да съдържа кратък отговор на важните и съществени въпроси, поставени за решаване по делото, и необходимите фактически и правни съображения, изложени кратко и пълно. Несъгласието на жалбоподателите с направените от въззивния съд фактически и правни изводи, които те намират за неубедителни, не е основание за допускане на касационно обжалване. В т.3 от изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК е поставен въпросът „Може ли задачата на правосъдието да е незаконосъобразното решаване на правен спор”. Формулировката на въпроса е предпоставена от субективното убеждение на жалбоподателите, че за въззивната инстанция е съществувала „несъмнена яснота, че трябва да потвърди решението на първата инстанция”, но с цел отмяна на това решение, е отменил дадения ход на делото по същество и е назначил разширената тройна съдебно техническа експертиза. По естеството си чрез така поставения въпрос жалбоподателите целят проверка на правилността на въззивното решение, каквато не може да бъде извършена в тази фаза на касационното производство. Четвъртият и петият въпрос, изведени в изложението на основанията за касационно обжалване, касаят задължението на въззивния съд да изложи съображения поради които дава или не дава вяра на показанията на разпитани по делото свидетели. Тези въпроси също не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, тъй като въззивният съд е посочил, че въз основа на показанията на разпитаните свидетели С. и Н. не се установява твърдяното от ищците владение, което да е постоянно, спокойно и явно поради това, че двамата сочат различен момент, до който ищците са упражнявали фактическа власт върху предоставения им за ползване имот - според единия до 2009-2010 г., а според другия- до края на 90- години. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, изр. 3 ГПК, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. По тези съображения въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното