Определение № 60674 от 10.12.2021 г. на ВКС по т. д. № 208/2021 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Застрахователна компания „Лев Инс“ АД, [населено място] срещу решение № 11955/01.09.2020 г., постановено по гр.д. № 5375/2019 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1204/19.02.2018 г. по гр.д. № 15810/2016 г. на Софийски градски съд, в частта с която настоящият касатор е осъден да заплати на Д. Д. Г. от [населено място] на основание чл.226, ал.1 КЗ /отм./ разликата над сумата от 100 000 лв. до присъдените 400 000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, настъпили вследствие ПТП на 29.11.2015 г., ведно със законната лихва, считано от 29.11.2015 г. до окончателното изплащане на сумата. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, а допускането на касационно обжалване основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът Д. Д. Г. от [населено място] оспорва касационната жалба. Третото лице – помагач на страната на ответника Ж. И. Г. не изразява становище по касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за безспорно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на застрахователя по застраховка „Гражданска отговорност“ за претърпените от ищцата неимуществени вреди вследствие ПТП от 29.11.2015 г., причинено от застрахования при ответника водач Ж. И. Г.. При определяне на размера на обезщетението решаващият състав, позовавайки се на заключенията на петорната КСМПЕ, е съобразил като относими вида и характера на уврежданията – многофрагментарна фрактура на дясна ябълчна кост, фрактура на външна и вътрешна стена на дясна орбита и долен орбитален ръб, фрактура на носни кости, на етмоидални клетки, на предна стена на десен горночелюстен синус, на вътрешна стена на ляв горночелюстен синус, контузно огнище теменно – тилно в ляво, субдурален хематом вляво теменно – тилно, малко количество въздух вътречерепно, частичен пневмоторакс, фрактура на дясна бедрена кост с изразена дислокация на фрагментите; продължителността и интензивността на претърпените болки и страдания – ищцата е била в пълна кома осем дни, като след излизане от коматозното състояние е претърпяла две оперативни интервенции и възстановяването от травмите на крака и лицево – челюстните травми е продължило за срок от 6 месеца. Съобразил е, че здравето на ищцата не е възстановено, както и има изключително неблагоприятни прогнози за неговото ретроградно развитие – същата изпитва постоянно главоболие, световъртеж, замайване, сълзотечение от дясно око, шум в ушите; има намален слух; получава епилептични припадъци с прехапване на езика, пяна на устата, тонично – клонични гърчове, медикаментозно овладени; има тремор на ръцете и затруднена самостоятелна походка. Отчел е, че органичната промяна на личността и емоционалното състояние на пострадалата не подлежат на обратно развитие – същата страда от тежък посттравматичен прихоорганичен синдром, диенцефален синдром, синдром на екстрапирамидална увреда, епилептичен синдром; налице са снижаване на енергетичния потенциал, трудности в организационното справяне, загуба на продуктивност, намален флустрационен толеранс, формалност на заниманията и интересите; ищцата е безкритична, леко неадекватна, емоционално неустойчива, склонна към афективни изблици, хипобулична и хипореактивна мисловно. Въззивният съд е съобразил и младата възраст на ищцата, обществено – икономическата обстановка в страната към датата на ПТП, размера на застрахователните лимити и съдебната практика. С оглед на тези съображения е счел за правилен извода на първоинстанционния съд, че справедливото по смисъла на чл.52 ЗЗД обезщетение възлиза в размер на 400 000 лв. Апелативният съд, позовавайки се на споразумението, постигнато по нохд № 18941/2015 г. на Софийски районен съд и на заключението на САТЕ, е приел за неоснователно релевираното от застрахователя възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата, като е изтъкнал, че обстоятелството дали ищцата е пътувала с поставен обезопасителен колан или без такъв е ирелевантно за настъпилите увреждания. Счел е за неоснователно възражението, относимо към заключението на САТЕ, като е посочил, че същото не е оспорено в първоинстанционното производство, както и че напълно кореспондира с мотивите на споразумението, одобрено от наказателния съд и имащо характер и значение на присъда, задължителна за гражданския съд. По оплакванията за липса на правоспособност на водача на лекия автомобил решаващият съд е приел за недоказано обстоятелството, че ищцата е знаела, че водачът е неправоспособен и въпреки това е предприела пътуването. Посочил е, че релевантно за възражението за съпричиняване е не липсата на шофьорска книжка, а липсата на правоспособност. В тази връзка е изтъкнал, че обясненията на делинквента Ж. Г. доказват индиректно, че пострадалата, която го е познавала относително кратък период, през който са нямали много общи познати, практически не е имала възможност да узнае обстоятелства, свързани с неговото образование и правоспособност. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поставя следните въпроси: 1. „При заявено възражение за съпричиняване за възникването на вредите следва ли решаващият съд да посочи въз основа на кои обстоятелства и в какво тяхно значение, при конкретно установените по делото факти, обосновава извода относно наличие или липса на съпричиняване?“; 2. „Допустимо ли е съдът да формира правен извод въз основа на собствено разбиране, което се разминава с приетите по делото и неоспорени от страните заключения на вещите лица по изготвените експертизи, трябва ли да изложи изрични мотиви в тази насока?“; 3. „Допустимо ли е съдът да приеме, че за да декларира едно лице липсата му на правоспособност за управление на моторно превозно средство /МПС/, е необходимо изрично това лице да използва термина „правоспособност“?“; 4. „Следва ли размерът на присъденото застрахователно обезщетение да е съобразен с вида и характера на получените увреждания, проведеното лечение, продължителността и интензивността на претърпените болки и страдания, възрастта на ищцата към датата на ПТП, препятстването на нормалния живот на пострадалата, прогнозата за възстановяване, но и икономическите условия в страната към датата на увреждането и жизнения стандарт, и задължително ли е с оглед правилността на съдебния акт да бъде посочено по какъв начин тези критерии се отнасят към размера на определеното от съда застрахователно обезщетение?“; 5. „Следва ли съдът да посочи в мотивите на съдебния акт механизма, по който е достигнал до извода, че определеният размер на застрахователното обезщетение е съответен да компенсира пострадалия за претърпените от него неимуществени вреди?“. Твърди, че по първите три въпроса въззивното решение е постановено в противоречие с Тълкувателно решение № 88/12.09.1962 г. на ОСГК на ВС, ППВС № 17/18.11.1963 г., Тълкувателно решение № 1/23.12.015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС, Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. по тълк.д. № 2/2016 г. на ОСНК на ВКС и решение № 350/17.10.2011 г. по гр.д. № 1382/2010 г. на ВКС, IV г.о. Счита, че по четвърти и пети въпроси въззивният съд се е произнесъл в противоречие с ППВС № 4/23.12.1968 г. По всички въпроси въвежда и допълнителното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Поддържа още, че е налице основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, поради очевидна неправилност на въззивното решение. Първите три въпроса са обвързани с тезата на касатора, че по делото е доказан принос за увреждането от страна на пострадалата. Нито един от тези въпроси обаче не осъществява общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Първият въпрос, по начина, по който е формулиран, се отнася изцяло до правилността на извода на въззивния съд относно липсата на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД, която не подлежи на преценка в производството по чл.288 ГПК. Вторият въпрос, основан на твърдението на касатора, че от допуснатите съдебни експертизи е безспорно установено, че пострадалата е била без предпазен колан при настъпване на ПТП, не съответства на данните по делото, доколкото нито едно от вещите лица, изготвили приетите по делото съдебни експертизи, включително при изслушването им в съдебни заседания, не дава категорично заключение, че ищцата е пътувала без поставен предпазен колан. Третият въпрос няма самостоятелно значение за формиране на решаващия извод на въззивния съд, тъй като съображението, че липсата на шофьорска книжка не е тъждествено на липсата на шофьорска правоспособност, е изложено в мотивите към обжалваното решение единствено в контекста на преценката на изслушаните в съдебно заседание обяснения на делинквента. Отделно, по въпроса, свързан с приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и доказването на приноса за увреждането от пострадалия, е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в цитираното от касатора ППВС № 17/18.11.1963 г., както и в служебно известните на настоящия състав решение № 169/02.10.2013 г. по т.д. № 1643/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, II т.о., решение № 59/10.06.2011 г. по т.д. № 286/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, II т.о. и други, която изисква установяване на конкретни факти и обстоятелства, от които може да се направи заключение за участие на пострадалото лице в причинния комплекс, довел до непозволеното увреждане. Преценката за това дали с поведението си пострадалият е допринесъл за настъпване на вредоносния резултат, както и за определяне на степента, в която се съотнася към вредата като обективен принос на увреденото лице, следва да се извърши от съда. Тази преценка е обусловена от осъществени от пострадалия конкретни действия или бездействия, с които той е способствал за настъпване на вредоносния резултат, като е ирелевантно дали те са виновни или не /решение № 52/08.05.2008 г. по т.д. № 1498/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 118/27.06.2014 г. по т.д. № 3871/2013 г. на ВКС, I т.о., решение № 150/18.12.2017 г. по т.д. № 1834/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142/07.08.2017 г. по т.д. № 3266/2015 г. на ВКС, II т.о./. Изводът за наличие на съпричиняване не може да почива на предположения, а изисква доказани по безспорен начин конкретни действия или бездействия на увреденото лице, с които то обективно е способствало за настъпване на вредоносния резултат, като е създало условия или е улеснило неговото настъпване /решение № 206/12.03.2010 г. по т.д. № 35/2009 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 59/10.06.2011 г. по т.д. № 286/2010 г. на ВКС, І т.о., решение № 98/24.06.2013 г. по т.д. № 596/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 99/8.10.2013 г. по т.д. № 44/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 154/31.10.2011 г. по т.д. № 977/2010 г. на ВКС, ІІ т.о./. В случая, произнасянето от въззивния съд по възражението на ответника за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалата е в съответствие с постоянната практика на ВКС по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Изводите за липса на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД са формирани след цялостна преценка на конкретни факти и обсъждането на събрания по делото доказателствен материал, включително и на изслушаните във въззивното производство обяснения на делинквента. Въззивният съд изрично е изтъкнал, че заключенията на приетите по делото експертизи не доказват по категоричен начин, че пострадалата е пътувала без предпазен колан, както и че обясненията на делинквента доказват индиректно, че пострадалата не е имала възможност да узнае липсата на правоспособност, тъй като го е познавала относително кратък период, през който са нямали много общи познати. Твърдението за знание от страна на пострадалата, че водачът е употребил алкохол, е заявено едва в касационната жалба, поради което не е било предмет на обсъждане от въззивния съд. Четвъртият и петият въпроси също не удовлетворяват общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК. По своята същност тези въпроси съставляват питане дали присъденото обезщетение е справедливо по смисъла на чл.52 ЗЗД, респективно същите са изцяло относими към правилността на изводите на въззивния съд, която, както е посочено по – горе, е извън предмета на производството по чл.288 ГПК. Отделно, по въпроса относно критериите, въз основа на които съдът следва да определи справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди, е формирана постоянна съдебна практика, обективирана в цитираното от касатора ППВС № 4/23.12.1968 г., както и в служебно известните на настоящия състав решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 88/17.06.2014 г. по т.д. № 2979/2013 г. на ВКС, II т.о., решение № 130/09.07.2013 г. по т.д. № 669/2012 г. на ВКС, II т.о., решение № 83/06.07.2009 г. по т.д. № 795/2008 г. на ВКС, II т.о. и други, съгласно която за определяне на справедливо обезщетение за претърпени неимуществени вреди – морални болки и страдания от причинени телесни увреждания на увреденото от деликт лице, следва да бъдат взети предвид както характерът и тежестта на самото телесно увреждане, интензитетът и продължителността на търпените физически и емоционални болки и страдания, прогнозите за отзвучаването им, така и икономическото състояние на страната към момента на увреждането, израз на което са и установените лимити на отговорност на застрахователя към този момент. В случая, при определяне на размера на справедливото обезщетение, въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна практика на ВКС, като е взел предвид възприетите критерии, съобразявайки ги след обсъждане на събраните доказателства и конкретните факти по делото. Решаващият състав е изложил подробни съображения, че размерът на обезщетението следва да бъде съобразен с вида и характера на уврежданията, продължителността и интензивността на претърпените болки и страдания, ненапълното възстановяване на здравето на ищцата и неблагоприятната прогноза за развитието му, наличието на органична промяна на личността и емоционалното състояние, неподлежащи на обратно развитие, както и е взел предвид младата възраст на ищцата и обществено – икономическата обстановка в страната към момента на ПТП, размера на застрахователните лимити и съдебната практика. Не е налице и поддържаното от жалбоподателя основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Според разпоредбата въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от поставените в изложението въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и касационните основания по чл.281, т.3 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на същинска касационна проверка по същество на обжалваното решение. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Основанието „очевидна неправилност“ е аргументирано с довода, че въззивният акт е постановен при нарушение на материалния закон и необоснованост. Това твърдение обаче не може да обоснове извод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК, тъй като представлява оплакване за неправилност по смисъла на чл.281, т.3 ГПК. Приложното поле на основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК следва да бъде ясно обосновано, тъй като, както е посочено по – горе, същото не е тъждествено на касационните основания по чл.281, т.3 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не се допуска до касационно обжалване. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд