Определение № 297 от 01.04.2019 г. на ВКС по гр. д. № 1275/2018 г.

Производството е по чл.230, във връзка с чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК. С определение №184/07.6.2018 г. производството по настоящото дело е спряно на основание чл.229, ал.1, т.6 ГПК, поради наличие на висящо к.д.№10/2018 г. по описа на Конституционния съд на Република България. По посоченото конституционно дело е налице произнасяне на Конституционния съд с решение №15/06.11.2018 г., обнародвано н ДВ, бр.95/16.11.2018 г., поради което и на основание чл.230, ал.1 ГПК производството по делото следва да бъде възобновено. Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№894/06.02.2018 г., подадена от адвокат И. С. – процесуален представител на ищцата В. И. С. от [населено място], против въззивно решение №1/03.01.2018 г. по гр.д.№266/2017 г. по описа на Великотърновския апелативен съд, с което е потвърдено решение №213/05.5.2017 г. по гр.д.№778/2016 г. по описа на Русенския окръжен съд, г.к., с което са отхвърлени предявените от В. И. С. [населено място] против Р. Д. З. от [населено място], искове за заплащане на сумата 79467 лева, представляваща обезщетение за вреди във вид на пропуснати ползи от развален предприемачески договор от 28.8.2007 г., със законната лихва от 18.02.2016 г., като неоснователни. Въззивната инстанция е приела, че „Въз основа на изложеното, настоящият състав приема, че „Строител” ООД виновно не е изпълнило задълженията си по точка 6 от Договора за прехвърляне на собственост и учредяване право на строеж върху недвижими имоти срещу поемане на задължение за застрояване, сключен на 28.08.2007 година между В. И. С. и „Строител” ООД. С нотариална покана от 26.02.2013 година, връчена на същата дата на Р. Д. З. – управител на „Строител” ООД, В. И. С. упражнила потестативното си право да развали извънсъдебно Договора за прехвърляне на собственост и учредяване на право на строеж върху недвижим имот срещу поемане на задължение за застрояване, подписан от В. И. С. и „Строител” ООД на 28.08.2007 година, поради виновно пълно неизпълнение на задълженията на дружеството (чл. 302 от Търговския закон) и ясната перспектива, че „Строител” ООД няма да може да изпълни в срок работата, няма да я изпълни по уговорения или надлежен начин. Развалянето има обратно действие освен при договорите за продължително или периодично изпълнение. Кредиторът има право на обезщетение за вредите от неизпълнението на договора (чл. 88, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите). При неизпълнение на задължение и разваляне на договора кредиторът може да иска кумулативно пълно възстановяване на съществуващото преди договора положение и обезщетение за вредите. С точка 10 от Предварителния договор по чл. 17, ал. 3 от Закона за устройство на територията от 29.11.2007 година Р. Д. З. изрично се е задължил спрямо В. И. С. да отговаря лично, солидарно с представляваното от него „Строител” ООД при неизпълнение в рамките на решителния едногодишен срок от сключване на предварителния договор по чл. 17, ал. 3 от Закона за устройство на територията – до 29.11.2008 година, на задължението на дружеството по Договора от 28.08.2007 година – да изготви необходимите работни проекти и книжа за строителството на сградата за одобряване от общината, да внесе молба за получаване на разрешение за строеж и строителна линия. Налице е хипотезата на чл. 23 от Закона за задълженията и договорите – този, който е обещал задължението или действието на едно трето лице, е длъжен да обезщети другата страна, ако третото лице откаже да се задължи или ако не извърши обещаното действие. Съобразно точка 29 от Договора за прехвърляне на собственост и учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу поемане на задължение за застрояване от 28.08.2007 година заплащането на неустойките, предвидени в договора, не лишава изправната страна от правото да развали договора или да търси пропуснатите си ползи. Страните са уговорили алтернатива по избор на изправния контрагент – да развали договора и да иска заплащане на неустойка или да претендира за пропуснати ползи и неустойка. В. И. С. се е възползвала от правото си да развали договора и в нейна полза е присъдена неустойка, поради което не може да претендира и обезщетение за пропуснати ползи с оглед редакцията на точка 29 от Договора за прехвърляне на собственост и учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу поемане на задължение за застрояване от 28.08.2007 година. Не е налице правопораждащият факт, на който се позовава В. И. С.. Съгласно чл. 9 от Закона за задълженията и договорите страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителни норми на закона и на добрите нрави. Договорите имат сила на закон за тези, които са ги сключили (чл. 20а, ал. 1 от Закона за задълженията и договорите). Тълкуването на клаузите на Договора за прехвърляне на собственост и учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу поемане на задължение за застрояване от 28.08.2007 година по правилата, регламентирани в чл. 20 от Закона за задълженията и договорите, води до заключение, че уговорената неустойка се дължи кумулативно с избраната от изправната страна алтернатива – да развали договора или да търси обезщетение за пропуснати ползи. Ирелевантно е обстоятелството дали неустойката реално е заплатена. Независимо от изложеното не се установява при условията на главно и пълно доказване В. И. С. да е пропуснала да увеличи своето имущество вследствие неизпълнението на задълженията на „Строител” ООД по Договора за прехвърляне на собственост и учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу поемане на задължение за застрояване от 28.08.2007 година. Пропуснатите ползи са неосъществено нарастване на имуществото на кредитора. Пропуснатите ползи не са хипотетични вреди и заключението за наличие на такива не може да се основава на предположения. При претенция за обезщетение за пропуснати ползи ищецът трябва да установи, че неговото имущество със сигурност реално би се увеличило при коректно изпълнение на задълженията на другата страна, което в случая не е сторено. Неминуема възможност за увеличаване на имуществото е налице, когато на база доказани обективни факти и при обичайното развитие на нещата, отчитайки особеностите на конкретния случай, може да се направи достатъчно обоснован извод, че в патримониума на ищеца действително е могла да настъпи положителна промяна. Въз основа на данните по делото не може да се направи несъмнено заключение, че пропуснатите ползи, за които В. И. С. претендира обезщетение, са пряка и непосредствена последица от неизпълнението на задълженията на „Строител” ООД по Договора за прехвърляне на собственост и учредяване право на строеж върху недвижим имот срещу поемане на задължение за застрояване от 28.08.2007 година, както и същите да са били предвидими при пораждане на задълженията на „Строител” ООД. Само по себе си неизпълнението на задълженията на „Строител” ООД не е основание да се направи извод, че В. И. С. е претърпяла вреди във вид на пропуснати ползи. По изложените съображения, настоящият състав приема, че предявеният от В. И. С., представлявана от И. П. С., против Р. Д. З. иск с правно основание чл. 262, ал. 2, във връзка с чл. 88, ал. 1, изречение второ и чл. 82 от Закона за задълженията и договорите е неоснователен и недоказан. Първостепенният съд е направил заключение за неоснователност на претенцията, поради което правилно не е обсъждал направеното от Р. Д. З. възражение за погасяване на същата по давност. Крайните изводи на въззивната инстанция съвпадат с тези на първостепенния съд. Решение № 213/5.05.2017 година по гр. д. № 778/2016 година на Окръжен съд Русе е правилно – във въззивната жалба не са изтъкнати пороци, които да обуславят неговата неправилност; не е допуснато нарушение на императивни материалноправни разпоредби от първостепенния съд, поради което на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК следва да се потвърди.“ В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като се поставя въпроси, извеждайки ги от разглеждани такива въпроси в други решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК, без да формулира конкретен въпрос по настоящия спор. Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи и наличието на очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предложение последно ГПК. Представя се практика на ВКС и се моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Ответникът по касация Р. Д. З., посредством процесуалния си представител – адв. Е. М., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски за касационното производство. Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима. Въззивното решение обаче не следва да бъде допуснато до касационно обжалване последните съображения: Изложението по чл.284, ал.3, т.1, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. По естеството си то не съдържа правен въпрос по смисъла на закона. Касационната жалбоподателка е направила опит да изведе въпроси от цитирани и представени решения по касационни дела, постановени по чл.290 ГПК, без да формулира конкретни въпроси по процесния спор. От друга страна, в изложението, тези решения пространно се коментират, без да се съотнасят към настоящия спор. Поради това те не отговарят на приетото в т.1 от цитираното тълкувателно решение. Нещо повече, разсъжденията по тези решения, визират конкретика, която се отнася до съществото на спора, а тя следва да се обсъжда, едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Обжалваното решение е постановено на базата на решаващ краен извод, че „неизпълнението на задълженията на „Строител” ООД не е основание да се направи извод, че В. И. С. е претърпяла вреди във вид на пропуснати ползи и че това не е установено при условията на главно и пълно доказване. Въпрос по този краен, решаващ извод обаче не е поставен в изложението. По посоченото от касационния жалбоподател основание по чл.280, ал.2 ГПК обжалваното решение също не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Соченото основание не е налице. Очевидната неправилност изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, касаторът няма аргументирано изложение за наличие на предпоставките му, тъй като свързва същото основание с твърдения за необоснованост на изводите на въззивния съд, неизлагане на собствени фактически и правни изводи, нарушение по чл. 281, т. 3 ГПК, което не се разглежда в производството по чл. 288 ГПК. Затова следва да се приеме, че и с тази част от изложението не са аргументирани основания за допускане на касационен контрол. Предвид изложеното настоящият състав на ВКС приема, че не е обосновано приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. Поради това въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски в размер на 3000 лева. Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,