Определение № 381 от 06.02.2025 г. на ВКС по т. д. № 2834/2024 г.

Производството е по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1. вр. ал. 1, т. 2 ГПК. Образувано е по частна жалба на Гаранционен фонд срещу Определение № 2456/01.10.2024 г. по в.гр.д. № 18788/2023 г. на Апелативен съд – [населено място], с което е оставена без уважение молбата на жалбоподателя за изменение на въззивното решение в частта за разноските. Частният жалбоподател моли за отмяна на обжалвания акт, като излага доводи за неговата неправилност, а в изпълнение на дадени от въззивния съд указания сочи и основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК. Поддържа, че не е отчетена актуалната практика на ВКС, формирана при съобразяване на постановеното по дело С-438/22 решение на СЕС, относно неприложимостта на определените с Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения. Заявява, че критерий за определяне на дължимото по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. възнаграждение е сложността на делото и действително извършената работа, като в случая следва да се съобрази, че процесуалният представител на въззиваемите не е взел участие в проведеното открито заседание, както и че делото няма фактическа и правна сложност. Поради това според жалбоподателя дължимото възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. трябва да бъде намалено до 540 лв. за всеки представляван ищец. Жалбоподателят сочи като неправилен и извода на въззивния съд, че е необходимо изрично искане, за да бъде ревизирано първоинстанционното решение в частта за разноските според променения във въззивното производство изход от делото. Ответниците по частната жалба В. Е. Д., С. Ц. Д. и Ю. Е. Д. и процесуалният им представител по чл. 38 ЗАдв. адв. Г. Й. са подали отговор, в който сочат възражения за недопускане на касационно обжалване. По същество оспорват жалбата, като твърдят, че фактическата и правната сложност на въззивното производство следва да се преценява в светлината на ограничените правомощия на въззивния съд, като се отчете осъществената чрез подаването на отговор защита срещу наведените във въззивната жалба доводи относно размера на присъдените обезщетения. Поддържат, че делото се отличава със сложност, свързана с възражението за допринасяне по чл. 51, ал. 2 ЗЗД, а също и с големия материален интерес. Считат още, че адвокатското възнаграждение не може да се равнява на юрисконсултското предвид различните принципи, на които почива осъществяваната от адвоката дейност. Допълват, че решението на СЕС по дело С-438/2022 г. изключва приложимостта на Наредба № 4/2004 г., само ако същата попада под някое от ограниченията на чл. 101, пар. 1 ДФЕС, каквато хипотеза в случая не е налице. Относно искането за изменение на присъдените в тежест на ответника разноски за първоинстанционното производство ответниците по жалбата сочат, че изменение не може да бъде постановено при липса на нарочно изявление на въззиваемия, тъй като противното би нарушило разпоредбата на чл. 7 ГПК. От данните по делото се установява, че първоинстанционното производство е образувано по искове на В. Д., С. Д. и Ю. Д. срещу Гаранционен фонд за заплащане на основание чл. 557, ал. 1, т. 2, б. „а“ и чл. 558, ал. 1, изр. 2 КЗ на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на техния баща и съпруг в размер на по 200 000 лв. за всеки ищец, ведно с лихва за забава. Исковете са уважени от първоинстанционния съд до сумата от по 150 000 лв., заедно с акцесорните вземания за лихва. Съобразно изхода от делото ответникът е осъден да заплати на представлявалия ищците адвокат възнаграждение по чл. 38, ал. 2 ЗАдв. в размер от 31 950 лв., а по сметка на съда – 18 000 лв. държавна такса и 905 лв. разноски за експертизи. Ответникът е подал въззивна жалба, а от името на ищците отговор е депозиран от адв. Й., осъществяващ безплатното им представителство и във втората инстанция въз основа на договор по чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв. Във въззивното производство е проведено едно открито заседание, на което адв. Й. не се е явил. Въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в частта за сумата над 105 000 лв. за всеки ищец, ведно със съответната лихва, и е отхвърлил исковете за разликата до 150 000 лв. всекиму. На процесуалния представител на ищците е присъдено възнаграждение за осъществената правна помощ във въззивното производство в размер от 17 250 лв. С молба от 11.06.2024 г. по чл. 248 ГПК въззиваемият Гаранционен фонд е поискал изменение на въззивното решение чрез намаляване на присъденото възнаграждение по чл. 38 ЗАдв. за въззивното производство до сумата от 540 лв. и чрез произнасяне относно разноските, дължими от него за първоинстанционното производство съобразно новия изход от делото, а именно - чрез намаляването им съответно до 12 600 лв. за държавната такса, до 705 лв. за разноските за експертизи, и до 540 лв. – за възнаграждението по чл. 38 ЗАдв. С обжалваното определение въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки за намаляване на адвокатското възнаграждение, присъдено за въззивното производство при условията на чл. 38, ал. 2 ЗАдв., тъй като същото е определено в минимума съгласно Наредба № 1/2004 г., приложението на която според съда не противоречи на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Относно разноските в първоинстанционното производство съдът е изложил съображения, че същите се изменят според изхода от делото само ако има искане за това. При тези факти Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, намира следното: Частната жалба е допустима - подадена е от легитимирана страна в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Предвид заявените от страните съображения за допускане, съответно недопускане на касационно обжалване, е необходимо да се посочи, че процесуалният ред за разглеждане на жалбата е този по чл. 274, ал. 2, изр. 1, пр. 1 вр. ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като предмет на обжалване е акт, постановен за първи път от апелативния съд, който няма характер на въззивен. Разгледана по същество, частната жалба е основателна. Първият спорен въпрос е свързан с начина на определяне на възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАдв., а оттук - с конкретния размер на дължимото възнаграждение за безплатна правна помощ за осъществената защита на ищците във въззивното производство. Съгласно чл. 38, ал. 2 ЗАдв. при осъществена безплатна правна помощ съдът определя възнаграждението в размер, не по-нисък от предвидения с Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредбата). В цитираното от въззивния съд решение на СЕС по преюдициално запитване, постановено по дело С-438/22, е направен общ анализ на предпоставките, при които националният съд може да не приложи вътрешна уредба поради противоречието й с чл. 101, пар. 1 ДФЕС, но са формирани и конкретни изводи относно противоречието на Наредбата с горепосочената норма от ДФЕС. Така според даденото в § 41 разяснение националният съд е длъжен да откаже да приложи спрямо задължената за разноски страна национална правна уредба, установяваща по задължителен начин минимални размери на адвокатските възнаграждения, ако прецени, че същата противоречи на чл. 101, пар. 1 ДФЕС. Същевременно, анализирайки конкретната национална правна уредба, според която адвокатът не може да договори възнаграждение в размер, по-нисък от определения от съсловната организация на адвокатите Висш адвокатски съвет, а съдът не може да присъжда възнаграждения под този минимум, СЕС заключава, че уредбата е ограничаваща конкуренцията „с оглед на целта“ си по смисъла на чл. 101, § 1 ДФЕС. Въз основа на това е изведен извод, че не е възможно позоваване на евентуално преследвани с националната уредба легитимни цели като аргумент да не се приложи установената в член 101, пар. 1 ДФЕС забрана на ограничаващите конкуренцията споразумения и практики (§ 54). Даденото от СЕС тълкуване е задължително за националния съд съгласно чл. 633 ГПК и поради това с оглед приетото в § 54 от него съдът се явява задължен да не приложи нарушаващата § 101, пар. 1 ДФЕС подзаконова национална уредба, която въвежда минимални размери на адвокатските възнаграждения. Ето защо възнаграждението по чл. 38, ал. 2 ЗАДв. трябва да се определи от съда в справедлив размер, обоснован не само с материалния интерес от делото (който критерий е залегнал в неприложимата наредба), а с комплекс от фактори, наред с този интерес - фактическа и правна сложност на спора, специфика на производството, обем и сложност на извършените процесуални действия (вж. Определение № 50015/16.02.2024 г., постановено по т.д. № 1908/ 2022 г. по описа на ВКС, I т.о., и Определение № 343/15.02.2024 г., постановено по т.д. № 1990/ 2023 г. по описа на ВКС, II т.о.). В случая процесуалният представител по чл. 38 ЗАдв. е осъществявал защита по парични искове с голям материален интерес, но в рамките на въззивното производство тази защита е била ограничена до подаване на отговор, без явяване в открито съдебно заседание. Следователно обемът на извършените процесуални действия не е голям, а сложността на единственото предприето действие (подаване на отговор по въззивната жалба) е производна от правната сложност на делото, която не е значителна предвид наличието на константна и непротиворечива практика по приложението на спорните във въззивното производство институти на чл. 51, ал. 2 ЗЗД и чл. 52 ЗЗД. При тези съображения настоящият състав счита, че справедливото възнаграждение за осъществената безплатна правна помощ във въззивната инстанция, съобразено с изхода от спора в нея, е в размер от 9 000 лв. общо за всички ищци. Този размер от една страна съобразява изложените по-горе фактори, обуславящи намаляването му, а от друга съответства на високия материален интерес от делото, както и на принципите, при които се осъществява адвокатската професия, вкл. този на самофинансирането. Вторият спорен въпрос е относно правомощието на съда да ревизира първоинстанционното решение в случай на промяна в изхода от спора. Възприетото от въззивния съд становище, че това правомощие се реализира само при направено искане, не съответства на закона. Действително, за да се присъдят разноски, е необходимо искане, но съобразяването им с изхода от делото е служебно задължение на съда, което той има при приложение на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК. Щом в първоинстанционното производство е възложена отговорност за разноски по направено искане (диспозитивно начало), то всеки следващ инстанционен съд следва да съобрази тази отговорност с крайния резултат от делото, ако с неговия акт той се променя (служебно начало). На по-голямо основание такова задължение съдът има относно разноските, присъдени служебно в полза на държавата. Ето защо обжалваното определение следва да бъде отменено и в частта, с която е отхвърлено искането за изменение на въззивното решение чрез постановяване на диспозитив за разноските, дължими от ответника за първоинстанционното производство. Съобразно изхода от делото ответникът дължи държавна такса в размер от 12 600 лв. и разноски за експертиза в размер от 703,50 лв., като последните с оглед диспозитивното начало следва да се присъдят в посочения от ответника размер от 705 лв. Възнаграждението за адвокат по чл. 38 ЗАдв., присъдено с първоинстанционното решение, следва да се редуцира само съобразно променения изход на делото, но не и като база, тъй като в първоинстанционното производство не е проведено производство по чл. 248 ГПК в тази част. Следователно на процесуалния представител на ищците се дължи възнаграждение за осъществената в първоинстанционното производство правна защита на всички ищци в размер от 22 365 лв. Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,