Определение № 240 от 13.05.2019 г. на ВКС по т. д. № 2113/2018 г.

Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на ЗД „Бул инс“ АД, гр. София, срещу решение №464 от 26.02.2018г. по в.т.д.№6190/2017г. на Софийски апелативен съд. С него е отменено решение №1649 от 22.08.2017г. по т.д. №1512/2015г. на Софийски градски съд, ТО и вместо това е осъдено ЗД „Бул инс“ АД на основание чл.208, във връзка с чл.183 от КЗ/ отм./ и чл. 22 от ЗЗД, да заплати на „Обединена Българска Банка“ АД, сумата от 394733,10 лв, представляваща обезщетение по следните добавъци: №35/22.05.2006г., в размер на 12718,14 лв.; №149/29.06.2006г., в размер на 33 358,48 лв.; №188/03.10.2006г., в размер на 14 644,73 лв.; №193 от 06.11.2006г., в размер на 5 073,06 лв.; №246 от 02.02.2007г., в размер на 81307,53 лв.; №123 от 06.12.2007г., в размер на 7 244,23 лв.; №306 от 22.01.2008г., в размер на 10 343,43 лв.; №246 от 02.02.2007г., в размер на 96 394,59 лв.; №159 от 04.09.2006г., в размер на 46 809,43 лв.; №104 от 24.10.2007г., в размер на 8 838,20 лв.; №251 от 23.03.2006г. в размер на 67135,90 лв.; №146 от 29.05.2006г., в размер на 5110,19 лв. и №138 от 18.01.2008г., в размер на 5 755,25 лв., представляващи неразделна част от застрахователна полица №042207760814/2004г. и застрахователна полица №042207760827/2004г., обективиращи застрахователни договори сключени между длъжника на банката „Униконсултинг“ АД и ЗД „Бул Инс“ АД ведно със законната лихва от датата на съдебното решение до изплащането на сумата, както и сумата 25 383,66 лв. разноски за водене на делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушаване на процесуалните правила, както и поради необоснованост на изложените от съда фактически и правни изводи. Поддържа, че съдът неправилно е обосновал крайния си извод за настъпил ефект на признаване на давността по отношение на процесните вземания по силата на представеното по делото писмо №945/15.03.2012г., подписано от В. А., главен счетоводител на дружеството, с аргумента, че главният счетоводител на дружеството е снабден с правомощие да съставя и подписва такива документи. Поддържа, че само по себе си качеството на главен счетоводител не придава допълнителна тежест и доказателствена стойност на направените изявления и доколкото те си остават направени от мним представител, подлежи на преценка кога и как търговецът е узнал за тях и какви действия е предприел. Прави оплаквания, че въззивната инстанция изцяло е игнорирала въпроса за приложението на чл.301 от ТЗ и доколко е изпълнен фактическият състав на разпоредбата. Също така поддържа, че писмо №945/15.03.2012г. не представлява признание на задължението по смисъла на ЗЗД, тъй като е дадено по силата на законово задължение за инвентаризация съгласно чл.22 от Закона за счетоводството и не е адресирано до носителя на притезанието „ОББ“ АД, а до „Униконсултинг“ АД чрез одитиращото дружество „Ер Ес Ем Би Екс“ ООД. Допускането на касационното обжалване е обосновано в изложението по чл. 284 ал.3 т.1 от ГПК с твърдението, че атакуваното решение съдържа произнасяне по включените в предмета на спора и имащи значение за изхода на делото правни въпроси: 1. Относно предпоставките за прекъсване на погасителната давност по чл.116 б.“а“ от ЗЗД, когато изявлението за признание е направено от мним представител и подлежи ли на преценка това изявление според разпоредбата на чл.301 от ТЗ? 2. За да е налице признание, прекъсващо давността по смисъла на чл.116 б. „а“ от ЗЗД, следва ли то да бъде адресирано към кредитора или негов представител? Касаторът поддържа наличие на основание по чл. 280 ал.1 т.1 от ГПК, като по първия въпрос се позовава на противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №49 от 04.04.2017г. по т.д. №50236/2016г. на ВКС, ГК, IV г.о., а по втори въпрос – на противоречие с решение №100 от 20.06.2011г. по т.д. №194/2010г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №105/05.06.2014г. по т.д. №1697/2013г. на ВКС, I т.о. Позовава се и на очевидна неправилност на обжалваното решение. Ответникът „Обединена българска банка“ АД оспорва касационната жалба, като счита, че същата не отговаря на условията за допускане на касационен контрол, а по същество е неоснователна. Подробни съображения излага в отговора на касационната жалба. Касационната жалба е подадена от легитимирана страна в преклузивния едномесечен срок, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното: Въззивният съд е установил, че с ключените между „Униконсултинг“ АД и ЗД „Бул Инс“ АД два застрахователни договора с №042207760827/19.04.2004г. и № 042207760814/19.04.2004 г., както и издадените 13 добавъка в полза на третото ползващо се лице – „ОББ“ АД установяват наличието на облигационно правоотношение между страните по спора. Посочил е, че покрит риск и по двата договора е неплащането на лизингови вноски по съответния договор за финансов лизинг (раздел IV), като размерът на обезщетението представлява сборът от неплатените лизингови вноски (раздел X, т.10,1). Изтъкнал е, че имущественият характер на застраховките обосновава приложението на кратката 3-годишна погасителна давност за вземанията по тях, като давността започва да тече от датата на настъпване на събитието, а според раздел IX, т. 9 от договорите застрахователно събитие настъпва с изтичането на 30 дни от съответния падеж на лизингова вноска по съответния договор за финансов лизинг. Установил е, че исковата молба на „ОББ“ АД е депозирана на 12.03.2015г., а най-късно настъпилото застрахователно събитие от 13-те добавъка е на 15.04.2011г. и ако не е налице прекъсване на давността, то всички вземания следва да се считат за погасени по давност. Стигнал е до извода, че в представеното по делото писмо изх. №945/15.03.2012г., съставено от ЗД „Бул Инс“ АД в отговор на писмо за потвърждение на салда от застрахования, се съдържа ясно и недвусмислено изразена воля за признаване на вземането по имуществената застраховка, като са прецизирани отговорите по всяко едно от четирите приложения, съдържащи аналитична информация. Приел е, че след като потвърдените салда са станали и част от собствения на търговеца отчет, то следва да се приеме, че отразените в него вземания и задължения са потвърдени. Също е приел, че след като не се спори, че лицето подписало писмото за потвърждение е служител на търговеца (главен счетоводител и съставител на финансови отчети, по арг. на р. VI ЗСч.), подписало е писмото в изпълнение на служебните си функции и не се спори, че отразената в него информация е вярна, отразява обективното му състояние, следва да се приеме, че това писмо изхожда от търговеца. Изтъкнал е съображения, че подписването на годишния финансов отчет от представляващия търговеца, в който се съдържат отразените в писмото за потвърждение вземания и задължения, формално потвърждава действията на изготвилия потвърждението негов служител. Поради това е намерил за основателно твърдението на въззивния жалбоподател – ищец в производството, че направеното признание на задължението по застраховката с писмо изх. №945 от 15.03.2012г. обосновава извод за признание на вземанията на ползващото се по застраховката лице и на основание нормата на чл. 116 б. „а” ЗЗД. Приел е, че на посочената дата давността е прекъсната и от 15.03.2012г. започва да тече нов тригодишен давностен срок, който към датата на предявяване на исковата молба 12.03.2015 г. не е изтекъл. Допускането на касационното обжалване съгласно чл.280 ал.1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по релевантен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 от ГПК. Съгласно т.1 на Тълкувателно решение №1 от 19.02.2010г. по тълк. дело №1/2009г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Поставеният в изложението материалноправен въпрос относно правните последици на признание на вземането от мним представител, не може да обоснове допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд е обсъдил представеното по делото писмо изх.№945/15.03.2012г., изхождащо от касатора, и е приел, че макар да не е подписано от представляващите дружеството лица, а от главния счетоводител на дружеството, изявлението следва да се счита обвързващо дружеството. Съдът е изложил два аргумента за това. Първо е счел, че след като лицето, подписало писмото за потвърждение, е служител на търговеца (главен счетоводител и съставител на финансови отчети, подписало е писмото в изпълнение на служебните си функции и не се спори, че отразената в него информация е вярна, следва да се приеме, че това писмо изхожда от търговеца. Наред с това съдът е посочил, че подписването на годишния счетоводен отчет, в който се съдържат отразените в писмото задължения, от представляващия търговеца изпълнителен директор, формално потвърждава действията на изготвилия писмото главен счетоводител. Следователно въззивният съд не е изградил изводите си само въз основа на писмо изх.№945/15.03.2012г., а след съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателства е приел, че дружеството е обвързано от направените с писмото волеизявления и поради потвърждаването им от страна на представляващия дружеството. Поради извода за потвърждаване на действията на счетоводителя от представляващия дружеството, съдът не е допуснал отклонение от цитираната от касатора практика по приложението на разпоредбата на чл.301 от ТЗ. Вторият от поставените от касатора в изложението правни въпроси е значение за спора и е обусловил правните изводи на въззивната инстанция относно наличието на признание на процесните вземания за застрахователно обезщетение от страна на касатора, с което е прекъсната погасителната давност. Отговорът на така формулирания въпрос е обусловил крайното правно разрешение по спора, поради което е изпълнено изискването по чл.280, ал.1 от ГПК спрямо общото основание за достъп до касация. По поставения въпрос е налице и съдебна практика, обективирана в цитираните от касатора решение №100 от 20.06.2011г. по т.д. №194/2010г. на ВКС, ТК, IІ т.о., решение №105/05.06.2014г. по т.д. №1697/2013г. на ВКС, I т.о., както и служебно известното на настоящия състав решение №98/26.07.2013г. по т.д. №851/2012г. на ВКС, I т.о., в които се приема, че за да е налице признаване на вземането по смисъла на чл.116 б.“а“ от ЗЗД същото трябва да е направено в рамките на давностния срок, да е отправено до кредитора и да се отнася до съществуването на самото задължение, а не до наличието на фактите, от които произхожда. Поради това искането за допускане на касационно обжалване въз основа на този селективен критерий следва да бъде уважено за проверка на изводите на въззивния съд за съответствие с практиката на ВКС. Предвид извода за наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.1 от ГПК за допускане на касационно обжалване, не следва да се обсъждат доводите за наличие на основанието по чл.280 ал.2. предл.3 от ГПК. Въз основа на горните съображения, касационното обжалване следва да се допусне на основание чл.280, ал.1, т.1 от ГПК по въпроса “За да е налице признание, прекъсващо давността по смисъла на чл.116 б.“а“ от ЗЗД, следва ли то да бъде адресирано към кредитора или негов представител?“ На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касаторът следва да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 7894,66 лв. Воден от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховният касационен съд