Определение № 389 от 15.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 1918/2020 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК във връзка с чл.280 ГПК. Образувано е по касационна жалба на И. Т. Г. срещу решение № 146 от 31.01.2020 г. по в.гр.д.№ 1516 от 2019 г. на Пловдивския окръжен съд, VIII граждански състав, с което е потвърдено решение № 1511 от 19.04.2019 г. по гр.д.№ 14538 от 2018 г. на Пловдивския районен съд, X. гр.състав за уважаване на предявените от Д. С. С. и Г. С. Д. срещу И. Т. Гънгов субективно съединени искове по чл.108 ЗС за признаване на установено по отношение на И. Т. Г., че Д. С. С. е собственик на 4/9 идеални части, придобити на основание договор за дарение от 09.11.1995 г., сключен с нотариален акт № ....., том ....., дело № ..... от 1995 г. на нотариус при Пловдивския районен съд и съдебна спогодба за делба от 09.11.1995 г. по гр.д.№ 8027 от 1995 г. на Пловдивския районен съд; както и че Г. С. Д. е собственик на 5/9 идеални части, придобити на основание договор за дарение от 09.11.1995 г., сключен с нотариален акт № ....., том ....., дело № ..... от 1995 г. на нотариус при Пловдивския районен съд и съдебна спогодба за делба от 09.11.1995 г. по гр.д.№ 8027 от 1995 г. на Пловдивския районен съд от следния недвижим имот: поземлен имот с идентификатор ..... по кадастралната карта на [населено място], с адрес: [населено място], местност „Между Г. К. и П. ш.“, с площ от 9003 кв. м., с трайно предназначение на територията: земеделска, пета категория, начин на трайно ползване- оризище, при съседи: имоти с идентификатори ....., ....., ....., ....., ....., .....; като е осъден И. Т. Г. да предаде владението на описания имот на посочените по-горе собственици, както следва: на Д. С. С.- владението на 4/9 ид.ч., а на Г. С. Д.- владението на 5/9 ид.ч. Касаторът твърди, че решението е неправилно като постановено при неправилно прилагане на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и е необосновано – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване на това решение се сочи противоречието му със задължителната съдебна практика /Тълкувателно решение № 2 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС, Тълкувателно решение № 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 3 от 2016 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС, Тълкувателно решение № 3 от 2014 г. на ОСГК на ВКС/ - основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. В писмен отговор от 06.07.2020 г. ответниците по жалбата Д. С. С. и Г. С. Д. изразяват становище за недопускане на касационното обжалване, възразяват срещу доводите за неправилност на решението и претендират съдебни разноски за касационното производство. Върховният касационен съд на РБ, Гражданска колегия, състав на първо отделение по наличието на основания за допускане на касационното обжалване приема следното: Касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ответник по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска. За да постанови обжалваното решение за уважаване на предявените искове, въззивният съд е приел, че ищците се легитимират като собственици на процесния недвижим имот с договори за дарение и за доброволна делба, обективирани в представените по делото нотариален акт № ..... от 09.11. ..... г. и протокол от съдебно заседание с постигната спогодба за делба по гр.д.№ 8027 от 1995 г. на Пловдивския районен съд, с отбелязване за вписването му в Службата по вписванията на 09.11.1995 г. под № ....., том ...... Предявеното от ответника възражение за неистинност на същите поради неавтентичност на подписите на дарителите и съделители Е. Г. М. и Б. Х. М. (от последния ответникът черпи и своите права по сключен впоследствие договор за продажба от 2014 г.) било неоснователно, тъй като от приетото пред районния съд заключение на СГЕ се установявало, че подписите са положени от посочените лица. С оглед изложеното, въззивният съд е приел, че ищците са придобили през 1995 г. на сочените от тях основания правото на собственост (за Д. С.- 4/9 ид.ч. и за Г. Д.- 5/9 ид.ч.) върху процесния имот. По тези въпроси не се спорело пред въззивната инстанция. Спорът във въззивното производство се съсредоточавал върху основателността на предявеното от ответника възражение за изтекла в полза на праводателя му придобивна давност. Ответникът твърди, че макар през 1995 г. да е прехвърлил правата си върху имота в полза на ищците, праводателят му Б. Х. М. е продължил самостоятелно и необезпокоявано да владее същия и на това основание го е придобил, поради което с договора за покупко-продажба от 2014 г. М. е прехвърлил валидно собствеността в полза на ответника. Това възражение, според въззивния съд, останало недоказано. Съдът е посочил, че за да се придобие правото на собственост на посоченото основание е необходимо осъществяване на непрекъснато владение в продължение на определен срок: десет години в общия случай и пет години, ако владението е добросъвестно. Владението е фактическо състояние, характеризиращо се с два основни признака: обективен- упражняване на фактическа власт върху вещта; и субективен- намерение вещта да се държи като своя. Доказателства праводателят на ответника да е осъществявал такава фактическа власт върху процесния имот в периода след 1995 г. ответникът не е ангажирал. Събраните гласни доказателства се отнасяли до осъществяваното от самия ответник владение, установено след договора за продажба от 2014 г., каквото придобивно основание ответникът не е предявил в предвидения за това преклузивен срок. При това положение въззивният съд е приел, че праводателят на ответника- продавач по договора от 30.12.2014 г. не е притежавал правото на собственост върху процесния имот, поради което и не е могъл валидно да го прехвърли в полза на ответника. Касационното обжалване на това решение не може да бъде допуснато на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК, тъй като касаторът не е посочил правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, по който, според него, обжалваното решение противоречи на практиката на ВКС и задължителната практика на ВС, на актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз или който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на това понятие, разяснен в т.4 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС. В касационната жалба касаторът обсъжда събраните по делото доказателства и се позовава на неправилност и необоснованост на направените въз основа на тези доказателства изводи на въззивния съд. В изложението към жалбата са преповторени доводите в жалбата за неправилност на въззивното решение, но не са посочени правни въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, които са от значение за конкретното дело и са обусловили изводите на съда в обжалваното решение. Поради непосочването на такива въпроси и предвид приетото в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС, касационното обжалване на решението не следва да се допуска на основание чл.280, ал.1, т.1, т.2 или т.3 ГПК. Независимо от горното, следва да се отбележи, че обжалваното решение не противоречи на посочената от касаторите тълкувателна практика на ВКС, която е неотносима към настоящия случай. Тълкувателно решение № 2 от 28.09.2011 г. по тълк.д.№ 2 от 2010 г. на ОСГТК на ВКС касае въпроса кога са налице противоречиво разрешавани от ВКС въпроси по смисъла на чл.292 ГПК- въпрос, напълно неотносим към конкретното дело. Тълкувателно решение № 1 от 06.08.2012 г. по тълк.д.№ 1 от 2012 г. на ОСГК на ВКС касае приложението на презумпцията по чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците- въпрос, който по настоящото дело не стои, тъй като процесният имот не е бил съсобствен между ищците и ответника. Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по тълк.д.№ 4 от 2012 г. на ОСГК на ВКС касае приложението на чл.120 ЗЗД при хипотезата на придобивна давност и значението на позоваването на изтеклата давност.Тълкувателно решение № 3 от 29.07.2017 г. по тълк.д.№ 3 от 2016 г. на ОСГК на ВКС е постановено по въпроса какъв е видът на необходимото другарство по предявен от или срещу съпрузите иск за собственост на вещи или имоти, придобити в режим на съпружеска имуществена общност- въпрос, който по настоящото производство не стои, тъй като страните по делото не са съпрузи. Тълкувателно решение № 4 от 14.03.2016 г. по тълк.д. № 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС е постановено по няколко въпроса, като в настоящия случай въззивният съд не се е произнесъл по нито един от тях. Тълкувателно решение № 3 от 28.06.2016 г. по тълк.д.№ 4 от 2014 г. на ОСГК на ВКС разглежда въпроса нищожен ли е договор за прехвърляне на реално определена част от имот- въпрос, който също не стои по настоящото дело, по което не се установява да има прехвърляне на реално обособени части от процесния имот. Не са налице и основанията на чл.280, ал.2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.108 ЗС, без да са били налице процесуални пречки за разглеждането на тези искове. Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на решението, като предпоставка за допускане до касационен контрол, е необходимо неправилността на решението да е дотолкова съществена, че да може да бъде констатирана от съда само при простия прочит на решението, без да е необходимо запознаване с и анализ на доказателствата по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, която предполага наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. За да постави решението си, съдът е приложил относимите към спора материалноправни разпоредби на ЗС, както и процесуалноправните разпоредби на ГПК в действащите им редакция и съобразно с техния точен смисъл. Изводите, до които е достигнал съда, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани. Предвид на всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Пловдивския окръжен съд не следва да се допуска. С оглед изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по жалбата Д. С. направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 500 лв. По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение