Определение № 603 от 27.02.2026 г. на ВКС по т. д. № 2185/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е касационна жалба на ищеца, А. Г. Д., срещу решение № 321 от 20.06.2025 г. по т. д. № 272/2025 г. по описа на Окръжен съд - Велико Търново, с което след отмяна на решение № 67 от 10.01.2025 г. по гр. д. № 1110/2024 г. по описа на РС – Велико Търново са отхвърлени предявените от него против Кооперация „Производствено - потребителска земеделска кооперация „Доверие-Миндя“ – в ликвидация, ЕИК[ЕИК], искове с правно основание чл. 58 ЗК за отмяна като незаконосъобразни на взети от общото събрание на кооперацията, проведено на 12.03.2024 г., решения за: приемане отчет на ликвидатора; за приемане на ликвидационен баланс на кооперацията и за заличаване на кооперацията, и са присъдени разноски по делото.

Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно предвид постановяването му в нарушение на процесуалния и материалния закон, както и с оглед неговата необоснованост. Излага, че въззивният съд не е изпълнил задълженията си да обсъди всичките му възражения и оспорвания, включително не е съобразил, че е оспорил представените от ответника списъци на член – кооператорите в ответната кооперация, списък на присъствалите на общото събрание кооператори и книга на член - кооператорите. Изтъква, че в нарушение на материалния закон – чл. 8, ал. 5 ЗК, въззивният съд е придал доказателствено значение на вписванията по оспорената книга на член – кооператорите, и не е съобразил, че предвид нормата на чл. 8, ал. 1 ЗК членствено правоотношение възниква въз основа на подадена молба и решение на управителния съвет. Счита, че от събраните по делото доказателства не може да се установи кои лица реално са член – кооператори в ответната кооперация. Предвид допълнително заявените оспорвания на представените списъци на член – кооператори намира, че неправилно въззивният съд е приел, че е оспорил членството само на посочените поименно с исковата молба членове. Сочи, че решението е постановено и в нарушение на нормата на чл. 19 от устава на кооперацията, като неправилно съдът е приел, че решенията са взети при изискуемия кворум и мнозинство. По тези доводи моли обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което исковете му да бъдат уважени. Претендира присъждане на разноски.

В изложението за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК моли да бъде допуснато касационно обжалване на решението на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси, които сочи като значими за предмета на делото:

1. Длъжен ли е съдът да обсъди всички редовно заявени доводи и възражения на страните, които имат значение за акта му по същество на правния спор?

2. Ако гласувалите на общото събрание лица не формират необходимото по устава мнозинство за приемане на съответното решение, то същото следва ли да се счита за прието?

3. Въз основа на какъв акт и от кой момент възникват членствените права в кооперация, декларативно или конститутивно действие има вписването на лицата в книгата на член – кооператорите и има ли това вписване доказателствено значение за членствените права?

С депозиран в срок писмен отговор ответникът по касация, Кооперация „Производствено - потребителска земеделска кооперация „Доверие-Миндя“ – в ликвидация, оспорва касационната жалба като недопустима, евентуално неоснователна. Поддържа, че касаторът и ищец по делото никога не е бил член – кооператор, което счита, че се установява от събраните по делото доказателства.

С писмена молба вх. № 2098/02.02.2026 г. касаторът А. Г. И. е отправил искане до съда за спиране на производството по делото на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по гр. д. 3163/2025 г. по описа на РС – Велико Търново.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:

Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Оплакването на ответника по касация за недопустимост на касационната жалба е бланкетно и неоснователно.

Неоснователно е искането на касатора производството по делото пред Върховния касационен съд да бъде спряно на основание чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК до приключване на производството по цитираното дело пред РС – Велико Търново. Съобразно тълкувателните мотиви по ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. № 1/2017 г. по описа на ОСГТК на ВКС нормата на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК предвижда съобразяването по обусловеното дело на нови права, факти и обстоятелства, каквито представляват установените с решението или присъдата по обуславящото дело, което може да бъде осъществено само пред съд, чиято основна дейност е решаваща, а не проверяваща. В касационното производство, развиващо се по реда на чл. 290 ГПК - чл. 293 ГПК, правомощията на ВКС по отношение на обжалвания съдебен акт са лимитирани в рамките на проверка за валидност, процесуална допустимост и правилност на обжалваното решение, при недопустимост да се събират нови доказателства и да се установяват нови факти, поради това зачитането на съдебния акт по преюдициалния спор, както разпорежда правилото на чл. 229, ал. 1, т. 4 ГПК, поначало не може да бъде сторено от ВКС в производството по чл. 290 ГПК - чл. 293 ГПК, включително касационният съд не може да предприеме спиране на обусловеното дело, като единственото изключение е в хипотезата на чл. 295 ГПК, какъвто не е процесният случай. По тези мотиви и само на това основание искането за спиране следва да бъде оставено без уважение.

Въззивният съд с обжалваното решение е приел, че правото на иск по чл. 58 ЗК за отмяна на незаконосъобразни и противоуставни решения на органите на кооперацията принадлежи на лимитативно посочените в чл. 58, ал. 2 ЗК лица и следва да се упражни от тях в преклузивния срок по чл. 58, ал. 3 ЗК, за което съдът следи служебно.

Отчел е, че ищецът твърди, че е узнал за оспорените решения на 01.04.2024 г. от подаденото в ТР заявление образец А7. Съобразил е, че на посочената дата в ТР е подадено заявление, към което са представени редица приложения, вкл. и препис от протокола от процесното ОС, и намерил, че доколкото ищецът не е присъствал на събранието, с депозиране на исковата молба в съда на 02.04.2024 г. същият е спазил двуседмичния преклузивен срок за предявяване на конститутивните искове по чл. 58, ал. 1 ЗК от момента на узнаване на оспорените решения.

Посочил е, че противно на възражението на ответника, поддържано и с въззивната му жалба, ищецът към датата на провеждане на оспореното ОС има качеството на член – кооператор и е активно легитимиран да атакува взетите на него решения. Намерил е, че към 12.03.2024 г. това му качество не е отречено с влязлото в сила на 05.02.2019 г. решение по т. д. № 206/2018 г. на ВТОС, с което по реда на чл. 29 ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, е прието за несъществуващо обстоятелство избора на ищеца за председател на кооперацията, тъй като присъствалите лица на проведеното на 11.12.2016 г. ОС не са имали качеството на членове на кооперацията към същия момент, с доводи, че с оглед характера на иск по чл. 29 ал. 1 ЗТРРЮЛНЦ, обективните предели на СПН обхващат само факта, че на това ОС ищецът не е избран за председател на кооперацията, но не се разпростират върху обуславящите съществуването на този факт обстоятелства, обсъждани от съда в мотивите на решението за липсата на членствени права на присъствалите на ОС лица. Изтъкнал е, че решението на ВТОС по т. д. № 206/2018 г. е релевантно само към посочената в него дата – 11.12.2016 г., но не засяга фактите и обстоятелствата относими към членствените права на ищеца, осъществили се в по – късен момент. Съобразил е, че на проведено на 19.05.2018 г. ОС на кооперацията ищецът е изключен като член кооператор, което е приел, че предполага наличието на членствено правоотношение между него и ответника към този момент. Посочил е, че ищецът е оспорил изключването с иск по чл. 58, ал. 1 ЗК и с влязло в сила решение по гр. д. № 1754/2018 г. на ВТРС е отменено решението на ОС от 19.05.2018 г. за изключването му. Подчертал е, че решението по конститутивния иск има действие занапред и от влизането му сила на 28.11.2023 г. се възстановяват членствените права на ищеца, признати с решението на ОС от 19.05.2018 г. за изключването му. Добавил е, че след този момент до датата на провеждане на оспореното ОС нито се твърди, нито се доказва от ответника, че ищецът е изключен като член – кооператор, и заключил, че към 12.03.2024 г. ищецът е имал това качество и има надлежна процесуалната легитимация да предяви иска по чл. 58, ал. 1 ЗК.

Позовал се е на диспозитивното начало в гражданския процес и приел, че предмет на производството по чл. 58 ЗК са изчерпателно въведените в исковата молба нарушения на закона и устава, водещи до незаконосъобразност на приетите от събранието решения, които лимитират дължимата от съда проверка. Посочил е, че ищецът е въвел с исковата молба общо две твърдения за незаконосъобразност на оспорените от него решения – свикване на ОС от ликвидатор, който незаконосъобразно е назначен за такъв, и участие в събранието на 8 лица /изброени от ищеца/, които не са имали качеството на член – кооператори, относимо към спазване на изискванията за кворум и мнозинство при вземането на решенията - чл. 17 ЗК и чл. 18 ЗК. Приел е, че свързано с това основание е и направеното от ищеца допълнение в първото по делото заседание за незаконосъобразност на взетите решения, поради неспазена форма при упълномощаването на част от кооператорите в нарушение на чл. 20 от устава. Намерил е оплакването за надлежно заявено, доколкото с отговора на исковата молба са представени доказателства за начина на упълномощаване на част от кооператорите, участвали в ОС на 12.03.2024 г.

Въззивният съд е счел първото въведено основание за незаконосъобразност на решенията от процесното ОС за неоснователно с доводи, че е недопустимо инцидентно, извън преклузивния срок по чл. 58, ал. 3 ЗК, да се оспорва законосъобразността на решенията за обявяване на кооперацията в ликвидация и за избора на ликвидатор, взети на ОС, проведено на 08.09.2018 г. Отчел е, че по делото нито се твърди, нито се доказва тези решения да са атакувани с иск по чл. 58, ал. 1 ЗК в двуседмичния срок от вземането им, и подчертал, че дори да са били незаконосъобразни, пропускът да се оспорят по реда и в сроковете по чл. 58 ЗК ги санира и ги прави неотменими в следващ процес.

Посочил е, че втората група основания за незаконосъобразност на оспорените решения се свеждат до нарушаване на изискванията за кворум на ОС и мнозинство при вземането им. Съобразил е разпоредбата на чл. 17, ал. 1 ЗК предвижда, че за да е законно ОС, на него следва да присъстват повече от половината от членовете на кооперацията, а за изменение или допълнение на устава, за преустройство и за ликвидация, както и за останалите изрично изброени в тази норма решения, следва да присъстват повече от 2/3 от членовете. Изтъкнал е, че това изискване за брой член – кооператори не е важимо, ако събранието се провежда при спадащ кворум по аргумент от чл. 17, ал. 2 ЗК, доколкото тогава независимо от броя на присъстващите, събранието се провежда един час по - късно от обявения в поканата. Отчел е уреденото в разпоредбата на чл. 18 ЗК мнозинство за вземане на решения на ОС в зависимост от вида на решението - повече от половината от присъстващите членове, съответно 2/3 от тях за решенията, за които се иска кворум повече от 2/3. Намерил е, че идентично е уредена хипотезата на спадащ кворум в чл. 19, ал. 2 от устава, както и изискванията за мнозинство за вземане на решения – чл. 19, ал. 3, б. „а“ и б. „б“. Посочил е, че е безспорно, че процесното ОС е проведено при спадащ кворум и че на него са присъствали лично 12 лица, а 8 са били представлявани по пълномощие. Счел е, че е налице нарушение на изискването на чл. 20, изр. 2 от устава, тъй като представените от ответника пълномощни не са нотариално заверени, поради което е налице ненадлежно представителство на въпросните лица. Подчертал е, че само по себе си това обстоятелство не води до незаконосъобразност на приетите решения, а има за последица изключване на тези лица от числото на участващите в събранието член - кооператори и същите не следва да се вземат предвид при проверка на кворума и на мнозинството при вземане на оспорените решения. Отчел е, че между представляваните по пълномощие кооператори са три лица – Т. К., Е. П. и В. Г., чийто членствени права ищецът е оспорил към датата на процесното събрание, но доколкото същите, поради ненадлежното си представляване не се вземат предвид при формиране на кворума и на мнозинството при гласуване, е безпредметно съдът да се занимава с обсъждане на тяхното членствено правоотношение с кооперацията. По тези съображения е заключил, че следва да се приеме, че оспореното ОС е проведено с участието на 12 лица, които лично са присъствали на него и доколкото то се е състояло в хипотезата на чл. 17, ал. 2 ЗК, условието на него да присъстват повече от половината член – кооператори не е приложимо, а изискването за кворум е спазено независимо от броя на присъстващите. Подчертал е, че нито в закона, нито в устава на кооперацията е предвидено, че в случай на спадащ кворум, на събранието трябва да присъстват определен минимален брой кооператори, за да е редовно проведено. Изтъкнал е, че ищецът е оспорил присъствалите лично на събранието - С. Д., Ю. С., К. Д., Т. П. и М. Г. да са член - кооператори към датата на провеждането му. Приел е, че това означава, че липсва спор по делото, че останалите 7 участвали лица – В. К., Ю. В., Р. К., И. П. И., Л. С., С. П. и С. К., са член – кооператори към 12.03.2024 г., доколкото техните членствени права не се оспорени от ищеца. Обобщил е, че по изложените съображения при спадащ кворум процесното събранието е редовно проведеното, щом като на него са участвали седем член – кооператори, доколкото нито в закона, нито в устава е поставен минимален праг на присъстващите в хипотезата на чл. 17, ал. 2 ЗК, дори да бъде счетено за основателно оспорването от ищеца на членственото правоотношение на назованите от него пет лица. Добавил е, че участието на външни лица в ОС не препятства свободното упражняване на правото на глас на присъстващите член – кооператори, поради което и не може да се отрази върху законосъобразността на провеждането му. Независимо от изложеното е допълнил, че намира предприетото от ищеца оспорване на членствените права на тези лица за неоснователно. Отчел е, че тези лица са вписани в представения заверен препис от книгата на член – кооператорите към 12.03.2024 г., което вписване по аргумент от чл. 8 ал. 5 ЗК има доказателствено действие относно членството на едно лице в съответната кооперация. Посочил е, че същите фигурират в списъка– извлечение към 10.06.2021 г., както и в списъка – извлечение към 19.05.2018 г., представен лично от ищеца, а лицата Т. И. П. и К. М. Д. са включени в списъка на членовете на кооперацията към 11.12.2016 г., подписан лично от ищеца, и в тази връзка удостоверяващ неизгодния за него факт, че същите се намират в членствено правоотношение с кооперацията към този момент, без да се твърди, нито доказва двамата да са изключени като член – кооператори с решение на ОС. Счел е, че това качество по отношение на С. Д. и Ю. С. се доказва и от обстоятелството, че същите са вписани за кооператори още в книга I – ва на кооператорите за внесена земя и дялови вноски на ответната кооперация, препис от която ищецът е представил като достоверен списък на член – кооператорите, и при липса на доказателства за тяхното последващо изключване, включително фигурирането им в списъците от 19.05.2018 г., 10.06.2021 г. и 12.03.2024 г. По тези мотиви е заключил, че всички присъствали лично на процесното ОС на кооперацията са член – кооператори, а оплакването на ищеца в обратен смисъл е неоснователно. Отчел е, че всички член – кооператори на ОС са подкрепили единодушно оспорените от ищеца решения, поради което е намерил за спазено изискването на чл. 18, ал. 1 ЗК за мнозинство при вземането им – повече от половината от присъстващите. Приел е, че по аргумент от чл. 47, ал. 1 ЗК и чл. 18, ал. 2, вр. ал. 4, т. 1, 9, 10, 13 и 16 ЗК решенията за приемане отчета на ликвидатора, за приемане на ликвидационния баланс и за заличаването на кооперацията се вземат с обикновено мнозинство. Допълнил е, че дори и в случая да се изисква квалифицирано мнозинство от 2/3 от присъстващите, то е постигнато, след като всички участващи на ОС кооператори са гласували единодушно за приемането на тези решения. Подчертал е, че изискването за мнозинство при вземане на решенията е спазено, дори да се приеме, че петте лица, чиито членствени права е оспорил ищецът, не са кооператори към 12.03.2024 г., доколкото и след приспадане на техните гласове в подкрепа на атакуваните от ищеца решения са гласували останалите 7 член – кооператори, чийто права по делото не са оспорени, а в хипотезата на спадащ кворум този брой на гласувалите единодушно лица е достатъчен за валидното и законосъобразно приемане на оспорените решения.

По тези мотиви е приел, че предявените конститутивни искове по чл. 58, ал. 1 ЗК за отмяна на процесните решения са неоснователни и следва да бъдат отхвърлени.

Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.

Допускането на касационно обжалване предвид нормата на чл. 280, ал. 1 ГПК е предпоставено от произнасяне от въззивния съд по материален или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода на конкретно дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на съда, обективирана в решението му. Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК въззивното решение се допуска до касация при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност – чл. 280, ал. 2 ГПК.

Първият поставен от касатора процесуален въпрос касае правомощията на въззивната инстанция, които са подробно разяснени в т. 1, т. 2 и т. 3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС и в практиката на ВКС по множество постановени по реда на чл. 290 ГПК решения. Съгласно утвърдената практика на ВКС непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възраженията на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, а други за неустановени, в който смисъл са разпоредбите на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК.

Въззивното решение е постановено в съответствие с постоянната практика на ВКС, включително задължителната по ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. по описа на ОСГТК на ВКС, поради което не е налице соченото от касатора допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Въззивният съд се е съобразил с доводите на страните по депозираните въззивна жалба и писмен отговор, извършил е самостоятелна преценка на повдигнатите като спорни с последните обстоятелства и е обсъдил събраните по делото доказателства. Изложил е конкретни и подробни мотиви защо не възприема доводите на ищеца, че процесните решения са взети в нарушение на закона и устава. Обсъдил е всички събрани по делото доказателства, включително оспорените от ищеца списъци и книга на член – кооператорите, както и представените от самия ищец списъци, и е обосновал крайните си изводи на съвкупния им анализ. Несъгласието на касатора с изводите на въззивния съд е оплакване за неправилност на решението, по което касационната инстанция не може да се произнесе на етапа на селекция на касационните жалби.

Останалите поставени от касатора въпроси не покриват общия критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обусловили изводите на въззивния съд и да са от значение за правилното решаване на спора. Въпросите са основани на невъзприети от въззивния съд фактически и правни положения – за липса на формирано съобразно устава мнозинство и за предпоставките за възникване на членствено правоотношение в кооперация. Обратно на поставения въпрос въззивният съд след анализ на събраните по делото доказателства е формирал ясен извод, че изискуемото съобразно закона и устава мнозинство за вземане на процесните решения е спазено. Въззивният съд не е обсъждал какви са предпоставките за възникване на членствено правоотношение, нито дали вписването на кооператорите в книгата на член – кооператорите има декларативно или конститутивно действие, а е приел, че членството на част от кооператорите, участвали на събранието, не се оспорва от ищеца, а членството на останалите се установява от съвкупния анализ на всички събрани по делото доказателства, включително представени от самия ищец и подписани от него писмени доказателства. Несъгласието на касатора с изводите на съда е оплакване за неправилност на решението, която не може да бъде проверена на етапа на селектиране на касационните жалби.

При дължимата служебно проверка настоящият състав на съда намира и че не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение, като споделя изводите на въззивния съд за следваща от твърденията на ищеца и събраните по делото доказателства надлежна процесуална легитимация за същия по предявените конститутивни искове.

Настоящият състав на съда намира и че не е налице вероятност за недопустимост на въззивното решение с оглед въведените с молба от 02.02.2026 г. твърдения от ищеца за наличието на висящ съдебен спор, решението по който според ищеца е от значение за правилното разрешаване на настоящия съдебен спор, като съобразява, че соченото от ищеца дело е образувано по искова молба вх. № 22772/28.10.2025 г., подадена след датата на приключване на съдебното дирене пред въззивния съд на 21.05.2025 г., и съобразно разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1 от 09.07.2019 г. по тълк. д. 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, въззивното решение не е постановено при наличие на отрицателна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск по обусловеното дело, независимо от предмета на решаване по сочения за обуславящ спор. За пълнота следва да бъде добавено, че от приложеното от касатора удостоверение не се установява твърдяната връзка на обусловеност между двата спора.

По изложените съображения настоящият състав на съда намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.

При този изход на делото право на разноски има ответникът по касация. Доказва разноски за платено адвокатско възнаграждение за представляването му от адвокат пред ВКС в размер на сумата 1 500 лв., които ще бъдат присъдени в евровата им равностойност от 766,94 евро с настоящото определение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение